Фенфикшън
Добавете вашия фенфикшън тук
Публикувано на 25.11.2006 от Gergana

Последните слънчеви лъчи окъпаха в злато покривите на схлупените къщи в селцето. Само след време, по-малко от необходимото за едно мигване, светилото се скри за хоризонта. Единственият спомен за отминалия горещ юлски ден беше обагреното в жълто-оранжево, пурпурно-розово и рубинено небе. Натежалият летен въздух отпусна задушаващата си хватка, за да отстъпи пред вечерната прохлада. Мястото на деня беше заето от неговата сестра нощта, а мракът бавно, но сигурно завладя пространството.
Сякаш нечия изгубена сянка премина през селцето. Безшумните й стъпки не бяша чути от никого, на мрака който струеше от това „нищо” обгърна човешките сърца, а всичката обич, надежда и вяра се свиха в „сянката на един дъб”. Дишането й постепено се учестяваше. Беше вече толкова близо. Само няколко мига я деляха от абсолютното „съвършенство”. От толкова години се стремеше към него, и сега както никога преди това се вълнуваше. „Жаждата”, изпълваше съзнанието й, умоляваше да бъде задоволена. Тази вечер щеше да изпита почти... щастие. Всищност сенката беше... ТОЙ. Той носеше името, което малцина изричаха. Той беше абсолютното зло. Той убиваше. Той щеше да убива и днес.
Най-после тигна до къщата, към която се беше запътил. Вече беше хванал дръжката на вратата, когато се спря за миг. За момент изглеждаше, че се е разколебал и че може би е решил да се откаже. Но и последните надежди... умряха. Той се приближи плавно до прозореца и като всеки добър хишник започна да дебне своята жертва. Изпълваше се с почти садистично удоволствие да наблюдава всеки дъх, знаейки че той решава дали да е последен. В слабо осветената стая видя седнала на стол жена и... него, спяш в ръцете й. Беше го търсил вече две години, очакваше го, представяше си го, но и сега не вярваше. Виждаше това малко дете и мътнородата му майка и се насищаше с омраза и озлобление, но изпита и друго, по-скоро неочаквано чуство – завист. Цял живот беше ненавиждал майка си, а сега видя тази, наглед най-обикновена семейна сцена, някакво необяснимо желание, нужда за обич, любов се пробуди в него. Всичко приключи за миг. Той мразеше тези чуства, а още повече не понасяше да бъде слаб. А в момента проявяваше именно това – презряна и нечиста слабост. Ненависта към невинното създание растеше с главозамайваща скорост. Това нищо и никакво същество притежаваше всичко, което той никога не е имал и което желаеше от дъното на безсърдечната си душа. Щеше да му отнеме тези „дарове на съдбата” още тази вечер. Вече нямаше смисъл да стой в сенките.
Лили стоеше в малката, но уютна всекидневна и приспиваше детето. Това беше любимата й част от деня. Всички си бяха в къщи, заедно и защитени. Още не можеше да повярва, че този път, може би, наистина бяха спасени. Сега се чустваше... спокойна. Джеймс отиде в кухнята да направи чай, а тя си играеше и Хари. Вече беше време за сън, а от това нямаше по-лесно – Лили го снагаше в скута си, така че да чува сърцето й, а за него нямаше по-добро приспивателно. В тези блаженни моменти тя искаше да спре времето. Да запази завинаги това щастие. Вкопчваше се в тези къщеча надежда, за да има сили да продължи напред. Всеки погледнал ги отстрани би видял истинска божественост в тази картина. Майка и дете – същинска икона на Богородица и Младенеца.
След малко….
-Е, Джеймс? Чудя се какво ли е усещането – да бъдеш предаден. Точно ти, който даваш живота си за приятелите – каза с престорено, почти лигав глас Волдеморт. – Да ти мниги добре знаеш, че няма от къде другаде да разбера за вас. Предадени сте!!! – каза със силна възбуда в гласа и избухна в налудничав смях.
-Ти... лъжеш! Не е възможно!?! Разбрал си от другиго – изкрещя Джеймс, макар че сам не вярваше на думите си.
-Така ли? – иронично каза Волдеморт. – Добре, добре. От къде тогава знам, че се криехте от мен, и точно когато бях на стъпка да ви хвана ... вие се измъкнахте, и с помоща на онзи дъртак Дъмбълдор, направихте древното заклинание и избрахте за пазител на тайната Питър Петигрю, а? – произнесе на един дъх Волдеморт.
Джеймс стоеше като вкаменен. Пръчката беше в ръката му, но и той, както Волдеморт не беше я вдигнал.
-Играта на котка и мишка е към своя край! – натърти на последната дума Волдеморт.
-Няма да се предам! Никога няма да ти се подчиня! Ти си... само човек.
-Джеймс, Джеймс ... – изцъка с език Волдеморт – ти си умно момче, чистокръвен, но винаги си бил упорит и нахален. Защо се хвана с тази измет? Ако беше избрал друг път, нямаше да се стига до тук ... Щеше да си от другата страна на барикадата ... но за жалост – със спокоен, но все така студен глас изрече Волдеморт – няма да оставя теб и мътнородата ти женичка да ми попречите. Аз ще запомня тази вечер – мига на моя триумф. А за всички твои „приятелчета” ще си остане: последната нощ на семейство Потър – отново последва смях.
-Не! Пророчеството ... то ... ще се изпълни и ти не можеш да направиш нищо ... – и гласът му заглъхна по средата на изречението.
-Нищо ли? ... А, и ... Черният лорд не е никога САМО човек... беше ми приятно ... не, всъщност не – каза почти развеселен Волдеморт. – Сбогом, Джеймс.
-Не!
Стаята се освети от разнеслите се във всички посоки проклятия. Заклинанията и контразаклинанията се надпреварваха. Дуелът се водеше със скорост, на границите на възможностите на двамата противници. Превесът минаваше ту на едната, ту на другата страна. Силите им малко по малко намаяваха, но никои от тях нямаше да се предаде, докато другият е жив. Нищо не показваше, че дуелът ще приключи скоро ... мина доста време ... силите бяха изравнени ...
Но ето ... може би случайност ... може би съдба. Кой беше отговорен? Защо стана така? Божия, или по-скоро, дяволска намеса ли беше, че точнов този момент ...??? Ами ако не беше станало така? Щеше ли победителят да бъде друг? Колко човешки съдби щяха да са различни? ... Щеше ли да бъде същото? ...
Точно в този момент, от едно от съседните помещения, детето заплака. Вниманието на Джеймс се отклони само за част от секундата, но на Черния лорд не му и трябваше повече: One down, two to go! ( Зачеркна, на ум от списъка си, името на първия за тази вечер)
-Авада Кедавра!!!
... и просто така, без излишен драматизъм, също както в античните митове и легенди, душата напусна тялото му. Лицето не успя да трепне, а последния му стон, така и не напусна устните му. Единствения шум дойде от строполяващото му се на земята тяло.
Крещящата тищина достигна до съзнанието на Лили с почти невероятна скорост. За няколко ужасяващи мига тя стоеше вцепенена от очакване, без да знае, на какво точно. Но със сигурност не беше това, което последва. Смях... Смях, ужасяваш и кънтящ, откопчил се от дъното на душата на притежателя си, ако наистина имаше такава. Тези смразяващи дъха звуци изпълниха пространството и отекнаха в Лили. Всеки един от пронизващите им акорди, беше като удар с камък върху стъкло. Тя усещаше, почти физическа болка от пречупването, което за нея беше края. Знаеше, че всичко ще свърши много скоро, затова и без страх и колебания, тръгна към смеещия се заедно с детето, С бавни, но самоуверени стъпки, достигна до тялото на Джеймс. Лили се наведе над него. Докосна с ръка лицето му. Макар, че от години живееше с мисълта, че във всеки един момент могат да ги убият все още не вярваше. Впи устни в неговите, но той не отвърна. Детето отново заплака.





Виж архива с Фенфикшъни тук



Филм 7 част 2...
  • беше невероятен!
  • хубав, но не най-добър.
  • без впечатления
  • по-лош от предишните!

Препоръчай сайта
на свой приятел

e-mail на приятел

твоят e-mail

твоето име


Сайтът се подпомага от Fcolor.bg

35 мъгъли онлайн


eXTReMe Tracker

Хари Потър, герои, емблеми, всички имена, фрази и снимки са запазена марка на J.K. Rowling или Warner Bros.