Фенфикшън
Добавете вашия фенфикшън тук
Публикувано на 05.01.2007 от Nev Smile

Мрачни дъждовни облаци покриваха небето над училището за магия и вълшебство ”Хогуортс” на четвърти ноември рано сутринта и дори глъчката от многобройните закусващи ученици в Голямата зала на замъка не можеше да заглуши напълно тътена на приближаващата се буря.
Хърмаяни Грейнджър бързаше към масата на грифиндорци с куп тежки книги в ръцете си и тъмни сенки от недоспиване под очите си. Бяха минали две седмици, откакто бе изпила онази отвара на Рон в часа на Снейп, а кошмарите от първата нощ продължаваха да я измъчват. Тя се бе надявала че с времето ще избледнеят, и че действието на сбърканото питие ще отмине. Но вместо това плашещите сънища се повтаряха и дори засилваха въздействието си върху нея. През всички тези денонощия тя водеше война с нощта и се мъчеше да остава будна, само и само за да не се върне отново в онова пусто поле, вкочанена и безчувствена. Единствено гласът от първия й сън не се бе повторил повече.
Когато Хърмаяни стигна до съучениците си, тя внезапно забеляза как те си шушукат и разменят странни погледи. Момичето се уплаши да не са разкрили нощните й преходи до библиотеката и постоянното й обикаляне из замъка, за да се държи будна, защото въпреки че използваше заклинания, за да се прикрие, никога не можеше да е сигурна, че не са я видели. Запита се наум какво да им каже, в случай че я попитат нещо такова, и щом измисли три-четири приемливи оправдания, побърза да се разположи между Рон и Хари и да грабне чаша мляко.
Чак тогава Хърмаяни осъзна, че грифиндорци всъщност въобще не я поглеждаха. Явно темата на разговора им беше изрезка от “Пророчески вести”, размахвана самодоволно от Рон.
- Хей, Хърмаяни! Чу ли новината? – приветства я червенокосият й приятел, докато тя успокоена остави чашата си и се накани да отвори учебника си по руни за бърз сутрешен преговор.
Затова й не забеляза, че очите на Рон горяха с леко плашещ пламък.
- Да не би да са повишили баща ти в министерството? – това беше единстеното, за което момичето се сети, разглеждайки разсеяно една диаграма.
- Е, и това ще стане един ден... – проточи той сякаш това би било малко събитие за него. - ...Но статията е за гадното порче.
- За...КОЙ?!
- За Малфой е – намеси се Хари и продължи с особен тон: – Рон, прочети й онзи абзац, та да се засмее малко.
Хърмаяни зърна неодобрение по лицата на някои грифиндорци, докато Рон и Хари се подхилкваха многозначително.
- Много сте жестоки – изведнъж се изправи Джини, също гледайки укорително брат си и Хари. – Ставате като слидеринци. Всъщност, дори и те не биха се смяли на тази статия, ако тя се отнасяше за вас. Хърмаяни, моля те, не ги слушай!
Хърмаяни обаче издърпа парчето от вестник от ръцете на Рон, любопитна да разбере за какво е цялата история, и погледът й се впи в грижливо подчертото с молив изречение:
“ Лека суматоха настъпи, когато Драко припадна, смазан от мъка, до гроба на майка си.”
- Нарциса Малфой е починала?! – изрече невярващо момичето и ръцете й леко започнаха да треперят от шока, докато тя преглеждаше вече цялата статия внимателно.
- Хърмаяни...нима не знаеш?! – възкликна изумен Хари. – Всички говорят само за това от вчера! Дори статията е вчерашна, макар че ние се докопахме до нея едва днес! Къде си била, та не си чула?
Хърмаяни просто не знаеше как да му обясни за неведението си. Проблемите й с отварата правеха всичко останало маловажно и тя дори не се беше интересувала нито от оживените дискусии в грифиндорската кула тези дни, нито пък от вестниците и списанията, които й носеха совите. Последното, което беше чула за Нарциса, бе че състоянието й се влошава, но просто беше изключила за това до този момент...когато...
- Кога е умряла? – попита тихо тя.
- Преди 3 дни. А Драко е припаднал, Хърм, припаднал е, точно той, който се подиграваше на Хари за дименторите. Не е ли забавно? – в очите на Рон имаше нещо много злобно, докато изричаше това и този път Хърмаяни го забеляза.
Шокът от смъртта на Нарциса Малфой не можеше да се сравни с това, което Хърмаяни изпита, осъзнавайки какво има предвид приятеля й.
- Забавно? ЗАБАВНО?– задъха се тя. – Малфой е загубил съзнание от мъка по покойната си майка и вие твърдите че това е смешно?
- Всъщност... – започна Рон и млъкна.
Хари също отвори уста да каже нещо, но Хърмаяни не му даде тази възможност:
- Молил се е всеки ден в болницата за нея, въпреки че е знаел, че е безнадеждно; изпитвал е нечовешка болка от загубата й, а вие казвате, че е забавно?!? – гласът й вече наподобяваше кресчендо.
Крясъците на момичето привлякоха вниманието на цялата зала и повечето ученици се обърнаха да я гледат смаяни от избухването й.
- Какво се е случило с вас?! – продължаваше тя, без да се интересува, че всички я слушат. - Джини беше права - само вие двамата можете да сте толкова студени и да се смеете пред лицето на смъртта, без да осъзнавате колко жалко, подло и долно е това. Мислех ви за различни хора, че ви познавам, но съм се лъгала.
- Малфой е наш враг и ти също го ненавиждаш, както много добре знаем – процеди Рон, който се беше зачервил от яд, примесен обаче и със срам. – И затова можем да говорим каквото си искаме за него.
- Дори и враговете могат и трябва да покажат уважение един към друг в такъв момент! – изстреля Хърмаяни, а от уморените й очи започнаха да се стичат сълзи. – А що се отнася до теб, Хари, очаквах че си размислил след разговора ни при Хагрид, но уви, все още нищо не си проумял...
Хари предпочете да запази мълчание, и виждайки че той няма да й отговори, момичето се извъртя и бързо напусна Голямата зала, оставяйки приятелите си да се оправят в създалата се конфузна ситуация.
Тя се упъти се към библиотеката по навик, а в главата й препускаха хиляди и хиляди мисли – трябваше да поговори сериозно с Хари още когато за пръв път чуха за Нарциса. Тогава беше сметнала, че реакциите и чувствата му са само временни и той не желае смъртта на майката на Малфой, а само изразява гнева си от случилото се със Сириус. Но нещата бяха излезли доста по-сериозни и тя дори се плашеше от студенокръвието на някога милият и благороден нейн приятел.
Хари все пак имаше причина да озлобее, а Рон? Само вродената му омраза към слидеринци го подтикваше към такива постъпки, или имаше нещо друго?
Хърмаяни дотолкова се унесе в мислите си, че се сблъска с някого в коридора. Тя смутено вдигна очи, за да види на кого се е изпречила и се вледени. Насреща й се усмихваше Албус Дъмбълдор.
- Професоре...аз...извинете, просто не ви видах – започна объркано тя.
- Не се притеснявайте, госпожице Грейнджър, когато човек е развълнуван от нещо, той рядко гледа къде върви – усмихна се приветливо директорът.
Хърмаяни осъзна, че най-вероятно Дъмбълдор бе чул скандалът й с Хари и Рон и промълви тихо:
- Случилото се преди малко...
Дъмбълдор я прекъсна, изумявайки я със следващите си думи:
- Предполагам визирате справдливия си гняв?
- Вие..не ме упреквате?
- Господин Потър и господин Уизли постъпиха некоректно спрямо мъката на техен съученик. Знаете, че бяхте напълно права в изблика си. Надявам се вашето мнение да им повлияе, но може би ще се наложи и друг да поговори малко с тях за този аспект от живота.
- Хари страда, професоре! Донякъде го разбирам, но просто в моменти като този губя самоконтрол, докато го слушам. Моля ви, вие поговорете с него, защото аз не мога да направя нищо. А колкото до Рон...
- У Роналд се проявява типична черта на семейство Уизли, само че с изкривена същност – каза Дъмбълдор, сякаш повече на себе си, от колкото на Хърмаяни, която го гледаше очаквателно. – А вие, г-це Грейнджър? – внезапно попита той. – Вие какво почувствахте при новината?
Хърмаяни, която се чудеше каква ли е тази черта на сем. Уизли, стреснато вдигна глава.
- Съчувствам на Малфой, професоре. Никой не заслужава такава мъка – повтори думите си отпреди няколко дни тя. – Дано го понесе.
Разговорът им беше прекъснат от гласът професор Макгонъгол, слизаща по местещите се стълби с куп писма в ръцете си.
- Албус! – рече тя, – От Министерството пристигнаха няколко сови. Трябва да прегледате пощата си.
Директорът кимна и постави ръка на рамото на Хърмаяни, преди да си тръгне.
- Не се безпокойте, мис Грейнджър. Един ден те ще осъзнаят грешката си. Не им се сърдете чак толкова.
Момичето вече беше направило няколко крачки към библиотеката, когато отново дочу гласът на Дъмбълдор, отправен към нея:
- Надявам се знаете, че г-н Малфой се връща днес. По-добре е да не разбира за малката припирня тази сутрин...
- Разбира се, професоре, благодаря ви, че ме изслушахте.
* * *
Минути след провеждането на този разговор между Хърмаяни и Дъмбълдор, Рон Уизли тичаше из коридорите на “Хогуортс”, за да намери приятелката си и да й се извини за тежките думи. Той беше почувствал внезапно разкаяние за жестокостта си към Малфой, и дори се чудеше защо се е държал толкова странно и непривично за себе си долу в залата.
Но Хърмаяни не се мяркаше никъде – мадам Пинс, при която той първо провери, му обясни, че момичето е минало през библиотеката само за да върне една книга и след това е отишло на час. Бедата беше там, че Рон не знаеше къде се намира кабинетът по Аритмантика, предметът, отбелязан на днешната учебна програма на Хърмаяни, и сега се скиташе напосоки, питайки всеки срещнат за местоположението на тази стая.
- Не трябва ли като префект да знаеш къде се намира, а Уизъл? – подвикна му Ейдриън Пюси, мрачен слидеринец, срещу когото Рон беше излизал миналата година на куидич мач.
Червенокосото момче пропусна покрай ушите с този коментар и продължи с кръстосването на замъка. Часовете започваха след пет минути, но на него не му се ходеше особено на пророкуване, и пренебрегна този факт.
Минавайки през един гоблен, внезапно Рон дочу гласовете на професор Макгонъгъл и Дъмбълдор. Не би се заслушал, ако не беше тревожната нотка в тона на ръководителката на “Грифиндор”, докато тя разказваше нещо на директора.
Рон надникна през нишкте на гоблена и видя тревожните им лица, докато се взираха в някакъв пергамент.
- Минерва, това се очакваше след завръщането на лорд Волдемор. Аз нито за миг не съм се съмнявал, че мъгълите ще усетят магьосническата война.
- Но войната още не е избухнала! – възкликна Макгонъгол, намествайки очилата си. – Всичките тези бури, рязко започващи и спиращи, летящите във всички посоки сови...може би просто показват безсилието на Вие-знаете-кой.
- Напротив...Волдемор няма просто да се изправи един ден и да ни обяви война. С възвръщането на силите си той иска да си върне постепенно властта – а това ще стане щом всички смъртожадни окончателно се присъединят към него. Най-вероятно ще потърси Малфой, който се намира в “Азкабан”....засега.
- Цялата тази история с отравянето на Нарциса – започна Макгонъгъл, клатейки скептично глава. - е много странна. Изобщо не вярвам, че аврор или някой от министерството би го направил, а в “Пророчески вести” намекват именно за това. Смъртожадните са в дъното на всичко.
- Може би сте права,Минерва, дори подозирам за убийството Белатрикс Лестрандж, тя е способна дори и да отрови собстената си сестра, но Волдемор ще се възползва от създалата се ситуация, за да подтикне привържениците си на нови безчинства. Като отмъщение към мнимите убийци на Нарциса.
- Затова ли сменят Фъдж? Защото не е достатъчно компетентен да разнищи тези интриги? – попита нервно Макгонъгол.
- Има много причини за това действие. Сега важното е кой ще го замести...
Двамата професори се отдалечиха от Рон и той престана да долавя разговора им. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае какво точно беше чул, след което хукна обратно по коридора, решен да намери Хърмаяни повече от всякога.
* * *
- Това минава всякакви граници, Белатрикс! – гласът на Опаш, по-писклив от всякога, цепеше мрачната пещера, скривалище на част от смъртожадните. – Никога не съм подозирал, че ще приемеш докрай плана на този хлапак...никога!
- Съгласих се с идеята на Драко, поради липса на други, драги ми Питър – подигравателно отвърна събеседничката му. – Къде беше ти, когато решавахме съдбата на Луциус? Къде беше Макнеър, който сега кима мрачно в твоя полза? Спотайвахте се като плъхове!
- Уместно сравнение – изхили се някъде отзад Нот.
Смъртожадните бяха наобиколили спорещите Опаш и Белатрикс и внимателно ги наблюдаваха. Скандал между фаворитите винаги беше интересен.
- Още повече, че синът на Малфой има право да участва в цялата акция – включи се ненадейно Ейвъри. – Кръвното право!
- Кръвното правило не важи, когато единият магьосник е непълнолетен – развика се вбесен Опаш. – Откъде накъде това сукалче ще ни командва! Понесох някак целия този фарс около погребението на Нарциса, но никога не съм и допускал, че ще накарате Луциус да замине!
- Докато ние тук вършим работа, Малфой и женичката му са на ваканция в Швеция! – не млъкваше и Макнеър. – Повече ни помагаше в Азкабан, отколкото сега ще ни помага в Стокхолм!
Белатрикс трепна. Тя много добре знаеше за тази пробойна, и когато я съобщи на Черния лорд, очакваше той да се изсмее над плана на Драко. Но не стана така. Изненадващо Волдемор прие изцяло хрумванията на племенника й и изглежда остана много доволен от него.
Бела бе пресметлива магьосница и бързо се усети, че мястото й като любимка на лорда е силно застрашено. Драко, въпреки възрастта си, изобщо не беше наивен – разкарваше баща си и майка си, уж за тяхна безопасност, но всъщност си разчистваше пътя към стола отдясно на Волдемор. С оригиналните си идеи, с бързия си ум и с фамилното си име си гарантираше сигурен успех.
В крайна сметка Белатрикс предпочиташе добре познатия й Луциус за конкурент, а не твърде отдалечения от нея негов син. Именно затова бе преправила почерка на Лупин и бе пратила бележка на Дъмбълдор – ако Малфой младши се издъни още първия път, Волдемор нямаше и да го погледне. Тя дори не бе предала смъртожаден, просто беше подсказала на врага къде да се рови.
Опаш й лазеше по нервите, той също беше от най-верните на Волдемор и трябваше да го разкара...но засега не й хрумваха никакви идеи.
- Луциус ни е нужен тук! Не просветли ли синчето му, по дяволите?
- Решенията на Господаря ли оспорваш, Опаш?! Това ли трябваше да чуя от теб? – изимитира иронично възмущение Белатрикс.
- Как се осмеляваш – озъби й се Петигрю, размахал в юмрук сребристата си ръка.
- Стига, стига вече – всички присъстващи рязко се обърнаха, щом лорд Волдемор се материализира в пещерата, нескриващ отегчената си физиономия. – И двамата грешите, както обикновено...с теб, Опаш, отдавна съм свикнал, но за Бела...
- Лорде мой, простете ми – прошепна стреснато Белатрикс. – Простете ми за моите, макар и все още скрити от мен, грешки.
- Въпреки, че е безумно заблуден, Питър все пак е прав за едно – ти не можа да се противопоставиш на Драко за Швеция.
Опаш доволно кимна, въпреки че се опитваше да изобрази страдание в погледа си.
- Между другото, това с изгнанието на Луциус беше най-хубавата част на плана, но вие не се досетихте за нея – продължи сурово Волдемор. – А трябваше.
- Но...предполагам вие измислихте тази част – погледна го бързо Белатрикс. – Нашите умове не могат да се мерят с този на Лорда, господарю.
Волдемор се засмя.
- Бела, Бела...понякога ме изумяваш. Откъде такива почтителни слова у теб? Не, аз нищо не съм измислял...Драко ми доразкри лично замисъла си.
Смъртожадната почувства как сърцето й се изпълва с омраза. Племенникът й изобщо не бе допускал безсмислена визитация на Швеция, просто бе скрил това от нея. Е, този път той спечели. Но една спечелена битка не беше достатъчна за надмощие.
- И какво ви сподели Малфой, господарю? – попита мазно Опаш.
- Докато вие се мотаете и се карате, той поне е успял да научи, че учениците от “Хогуортс” ще отидат именно в Швеция през зимната си ваканция – училището временно ще е щаб-квартира на аврорите. А горкичките дечица, сред които и мътнородите, ще са в уж безопасната Швеция. Без защитата на “Хогуортс” ще ги поразчистим малко. Дотогава Луциус ще се погрижи да ни създаде скривалище и да ни намери съмишленици в Стокхолм и Малмьо. И после...
Една част от смъртожадните закимаха удовлетворени, но повечето се втренчиха във водача си.
- Нали подписахме договор с шведите преди 15 години, господарю? – рече накрая Белатрикс. – Обещахме им да не ги закачаме, да няма убийства на тяхна земя...Те са чистокръвни.
- Договорите са за да се нарушават, Бела – отвърна спокойно Волдемор. – Договорите са за да се нарушават...
Белатрикс се спогледа с Опаш. За миг те сякаш забравиха за спора си. Имаха общ враг, който не си губеше времето да се изтъква пред Волдемор и те трябваше да го унищожат, преди да е станало прекалено късно.
Е, Петигрю си имаше и друго наум...
* * *
Междувременно Рон беше успял да намери кабинета по Аритмантика и чакаше свършването на часа, за да се види с Хърмаяни. През вратата на стаята до него достигаха някакви ужасни думи като “интеграли” и “логаритми” и той мислено горещо благодари на Бога, че не се бе записал на този предмет. Най-сетне звънецът удари и Хърмаяни, с доста бледо лице, бе една от първите, които излязоха.
- Няма за какво да говорим, Роналд – заяви тя, щом го видя. – Не желая да те слушам.
- Извинявай, Хърмаяни, не съм искал да те обидя – отвърна й тихо Рон.
- Не си обидил мен, ти обиди себе си, не можеш ли да го проумееш? – попита го тя с болка в очите и понечи да си тръгне.
- Беше просто порив...Хари ме увлече с ентусиазма си, пък и аз ненавиждам Малфой – не се предаваше Рон. – Толкова ядове ми е причинил.
- Не ставай и ти като Хари. Злобата му е безгранична, и това го съсипва, ако не си забелязал. Остави отмъщението, то никога не носи добро.
- Ако ти обещая да не казвам нищо лошо за Малфой, ще бъдем ли пак приятели?
Хърмаяни, на която скарването с Рон и Хари й идваше в повече, усети искренността в гласа му и реши да му прости поне този път. Все пак по-добре двамата да се опитат да вразумят Хари, отколкото да се карат и да го вбесяват още повече. Нали и Дъмбълдор това й беше казал? С Рон бяха преживяли толкова много неща...щяха да се оправят и сега.
- Дадено – въздъхна тя и протегна ръката си ,а той я пое с облекчена усмивка.
- Чудесно, щом всичко е наред, мога да ти кажа какво дочух днес, Хърм...но преди това, моля те, бъди ми подкрепа докато обяснявам на Трелони защо по дяволите не съм влязъл в часа й.
Пренебрегвайки укорителния поглед на Хърмаяни, Рон хукна към Северната кула, повличайки я със себе си.
* * *
- О, да, много добре знаех, че нашите аури няма да се пресекат в нормалното им време за днес, господин Уизли – говореше професор Трелони, а Хърмаяни седеше на стълбичката под капака на кабинета по Пророкуване, и се заливаше от беззвучен смях.
- Съжалявам, професоре – Рон се опитваше да изглежда тъжен, но ако можеше, би се смял повече и от Хърмаяни. – Отсъствах защото...
- Вътрешното Око ЗНАЕ защо – снизходително му съобщи Трелони. – Вие сте пресякъл граница....вървял сте под дърветата...чул сте пчела...
- Ами да, ходих до Хагрид – изтърси Рон, който сметна, че лудата професорка има придвид разходка на открито.
- Добре, моето момче, извинен си, но се пази, и прочествай мислите си винаги щом се сетиш. Пророкът вижда тъмна сянка над бъдещето...
Навън Хърмаяни вече едвам си поемаше въздух, когато чу Трелони да произнася:
- Овладей поривите си! Контролирай ги...
"- Контролирай се! Овладей го! Възползвай се!"
Студени вълни обляха момичето, защото то внезапно отново се намери на полето, вкочанена....
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Когато Хърмаяни отвори очи, напрежението я беше отпуснало и тя установи, че се е свлякла няколко стъпала надолу. Най-сетне се бе досетила чий е онзи глас от страшния сън, най-сетне го бе чула наживо.
Гласът принадлежеше на професор Сибила Трелони.
- Да, да, професоре, благодаря, приятен ден! – Рон се измъкна облекчено от таванската стаичка и видя пред себе си трескавия поглед на Хърмаяни.
- Хей, добре ли си?
- Да, Рон, но знаеш ли, мисля че е крайно време да се извиня на професор Трелони за онзи глупав инцидент в трети курс. Така и така съм дошла дотук...
- Ти полудя ли? – шашна се Рон.
- Цял ден ви преподавам да сте добри към другите, но ето че аз самата съм била несправедлива. Не ме чакай, само кажи на Флитуик, че ще закъснея малко.
- Щом толкова искаш...но не забравяй че имам много да ти разказвам – поклати скептично глава приятелят й и се заслиза по стълбите, без да се обръща. Явно много държеше да се отдалечи малко, за да се насмее до насита.
Хърмаяни решително бутна капака на капандурата и влезе при Трелони. Тежки благовония обгърнаха момичето и то си спомни как за последен път бе излязло от това помещение.
- Добро утро, госпожице Грейнджър – изрече меко професорът.
- Вие помните името ми? – учуди се Хърмаяни.
- Наложи ми се да си го припомня, когато вие най-нагло нахлухте в Сова Пространството ми – усмихна й се Трелони.
Хърмаяни не разбра последните й думи, но усети нещо по-особено в тях. Трябваше сега да помоли за прошка и...да попита...въпреки че може и да грешеше за участието на преподавателката в съня си.
- Прощавам ви – сякаш прочете мислите й Трелони. – А въпросите, които търсите, ще намерят отговор ако пожелаете да ми помогнете при брането на билки за чай утре привечер зад колибата на Хагрид. Аз съм стара жена, трудно ми е да се навеждам...
- Утре?! Но професоре...
- Бъдете търпелива, госпожице Грейнджър. Не повтаряйте грешката си отпреди три години.
Нещо подсказваше на Хърмаяни, че въпреки налудничевия си вид, Трелони знае много, много неща. И инстинктивно почувства, че в нейно лице е намерила помощ за кошмарите си.
* * *
Няколко часа по-късно, след свършването на учебните занятия, Хърмаяни се разхождаше из поляните на “Хогуортс” и се опитваше да събере мислите си.
Първо се изпокара с най-близките й в този замък, след това откри че не друг, а именно най-омразната й преподавателка има нещо общо със странните й сънища, а за капак на всичко Рон й беше съобщил, че в Министерството ще се провеждат избори за нов министър.
Войната бе дошла незабележимо, и мерките за сигурност доказваха това. Хърмаяни беше чела в “Политически схеми на магьосническо управление”, че принудителна смяна на министър е извършвана само веднъж в историята на магията – в началото на Първата война с Волдемор.
Всички нечистокръвни бяха в непосредствена опасност и момичето се страхуваше от бъдещето... много се страхуваше.
Тя се разхожда до залез и след това бавно тръгна към замъка, още по-уморена и несигурна от преди. Само след 24 часа щеше да научи истината за отварата на Рон от Трелони, само след 24 часа светът щеше да гръмне с вестите за предстоящите избори...
Когато стигна до “Хогуортс”, момичето се вмъкна през портата на замъка и тръгна да прекосява уверено пустата Входна зала, въпреки тревогите си. Един префект винаги трябваше да изглежда сигурен в себе си.
Чак сега тя видя, че коридорът изобщо не е празен. Един младеж, целият облечен в черно и с куфар в ръка, се бе подпрял близо до вратата на Голямата зала и явно чакаше някого.
Хърмаяни изтръпна, щом осъзна кой стои пред нея – Малфой се беше върнал! В цялата тази суматоха тя съвсем бе забравила за думите на Дъмбълдор, и сега спря неуверено на около десет стъпки от Драко.
За да отиде на вечеря нямаше друг избор, освен да мине покрай него, и тя се зачуди трябва ли да му каже нещо. Малфой сякаш не я забелязваше. Той гледаше пода и изглеждаше ужасно мрачен и подтиснат.
У Хърмаяни се пробуди състраданието й, което бе позабравила от сутринта насам, и докато минаваше покрай Драко, тихо прошепна:
- Мойте най-искрени съболезнования.
Тя ускори крачка, защото не искаше да съзира презрението в очите му. Каква бе изненадата й, когато зад гърба си чу едно промърморено "Благодаря, Грейнджър".
Хърмаяни рязко се обърна, но Малфой отново не гледаше към нея. В този момент вратата на Голямата зала се отвори и професор Снейп, с подобаваща тъжна физиономия, каквато рядко се забелязваше на лицето му, се упъти към любимия си ученик.
Изненаданата Хърмаяни предпочете да се шмугне през все още незатворилия се процеп на вратата, оставена зееща от Снейп, и да забърза към масата на грифиндорци.
Трябваше да седне някъде, защото необичайните случки днес й бяха дошли, меко казано, в повече.



Виж архива с Фенфикшъни тук



Филм 7 част 2...
  • беше невероятен!
  • хубав, но не най-добър.
  • без впечатления
  • по-лош от предишните!

Препоръчай сайта
на свой приятел

e-mail на приятел

твоят e-mail

твоето име


Сайтът се подпомага от Fcolor.bg

32 мъгъли онлайн


eXTReMe Tracker

Хари Потър, герои, емблеми, всички имена, фрази и снимки са запазена марка на J.K. Rowling или Warner Bros.