Фенфикшън
Добавете вашия фенфикшън тук
Публикувано на 05.01.2007 от Nev Smile

Драко! Драко, ставай, закъсняваме за закуска! – опитите на Тиодор Нот да събуди Малфой, завил се презглава и не даващ никакви признаци на живот, бяха меко казано неуспешни.
- Остави го де! – изръмжа Гойл. – Кой го знае откога не e спал както трябва.
Тиодор въздъхна тежко и поклати глава:
- Не съм убеден, че спи. Драко Луциус Малфой, излез от тази депресия и се върни към проклетите си задължения!
Гробна тишина последва тези думи. Краб и Гойл, отдавна напълно готови за излизане, ужасено се спогледаха. Изричането на подобни неприятни истини пред Драко обикновено водеше до сериозни контузии от проклятия, но тъй като нищо такова не се случи, Краб се престраши да прошепне:
- Тео, видя ли че спи...
- Знаете ли какво, с тъпата си апатия Драко само показва колко сме уязвими от загубите на Лорда! - Тиодор ядосано блъсна един стол и предизвикателно изгледа одеалото на Малфой, което не помръдваше.
Нот младши стоя така около минута, след което тръгна устремно да излиза, препъна се в същия стол, който беше съборил преди малко и се срути на земята. Докато се мъчеше да се изправи и да си възвърне достойнството, от леглото на Малфой долетя приглушен глас:
- Тръгвайте без мен. Не съм гладен.
- А, ти се сети че може да говориш – възкликна с нови сили Тиодор и се подпря на злополучния стол.
- Тръгвайте, казах – изсумтя Драко, все още криещ лицето си някъде измежду завивките. – Ще се видим на Отвари.
- Ние те чакаме да се върнеш при слидеринци, Драко. Чакаме те да се стегнеш и да се вземеш в ръце! Запомни го! – не се предаваше съученикът му.
Краб и Гойл леко заотстъпваха към вратата, отново чудейки се на смелостта на Тиодор, а гореспоменатият се принуди да ги последва с мрачно изражение на лицето си.
“Ако наистина бях смел – мислеше си той – щях да излея една кофа студена вода върху Малфой без дори да се поколебая...”
Щом вратата се захлопна зад Тиодор, Драко предпазливо махна завивката от себе си. Лицето му се бе зачервило от напушилия го смях, докато наблюдаваше през една дупка в одеалото премеждията на съученика му със стола. Бледнината му обаче бързо се върна, когато той срещна погледа си в огледалото на стената.
Полуусмивка на устните, развеселени ярко сиви очи и ведро изражение. Да, това определено не се вписваше в предствата на хората за шестнадесетгодишен младеж, току-що загубил родната си майка. Малфой влетя в банята и започна да търка очите си с гореща вода докато кървясат и се зачервят. След с магия приши черна траурна лентичка на пуловера под мантията си, сложи си слидеринската вратовръзка по-отпусната, за да му придава по-отчаян вид и с досада прокара ръка през косата си. Може би щеше да е по-добре ако я отреже в знак на скръб? Драко бързо отхвърли тази мисъл. Трябваше да си играе ролята, но не и да прекалява с мнимото си нещастие.
Думата скръб го подсети за изминалата вечер. Почти всички ученици, дори и тези, с които той не бе говорил никога през живота си, дойдоха и му изказаха съболезнования. Слидеринци бяха неутешими. Повечето от тях познаваха Нарциса добре и искрено страдаха за нея. Панси така силно се разрида, щом го видя, че чак и неговите очи се насълзиха, докато се мъчеше да я успокои. Което разбира се беше добре дошло. Колкото по-малко фалшиви сълзи, толкова по-добре.
Чудеше се дали все пак някой от съучениците му няма да разбере от баща си или майка си какво всъщност става – Нот, Айвъри или Макнеър можеха да се разприказват, и тогава цялото му шоу ставаше безсмислено. Но сам си отговори:
“Авторитетът на леля Белатрикс ще им държи устите затворени. А аз трябва много да внимавам. Само смъртожадните знаят за бягството на татко и мама и предпочитам да си остане така.”
Снощи, докато се мъчеше да заспи, обмисляше по-нататъшната си стратегия на поведение. Може би сега трябваше да се държи по-добре с останалите, да не се заяжда толкова, все пак не вървеше да тормози половината “Хогуортс” само няколко дни след кончината на Нарциса. А и освен това се бе досетил, че цялата тази история му даваше невероятния шанс да се сближи с някой съчувстващ му член на тъпата организация В.О.Д.А. на Потър (беше разкрил много отдавна, че тя все още съществува и му бе страшно забавно да гледа как крият от него сбирките си) за да снесе малко достоверна информация на Волдемор.
Доближи ли се до Лорда, най-сетне ще спечели уважението на баща си, а постигне ли го, никой вече не можеше да го спре...даже и любимата му леля, която не си пестеше острия език срещу него понякога.
Драко се усмихна, май за последно този ден, и надяна маската си. Когато отново се погледна в огледалото, видя само едно апатично изражение със зачервени от безсъние очи. Пиесата на живота му продължаваше.
* * *
8.05. – някъде по коридорите на “Хогуортс”

Хари, Рон и Хърмаяни крачеха към кабинета по отвари мълчаливо. Всеки си блъскаше главата над собствените си тревоги и не обръщаше внимание на останалите. Тоест Хари пак се беше отнесъл в собствения си свят, Хърмаяни не можеше да спре да си представя предстоящия разговор с Трелони, а Рон трепереше от ужас при мисълта за новия си сблъсък със Снейп само след няколко минути.
- Свърши се рая – накрая промърмори той. – Малфой пак е на линия и ще се заяжда ли, заяжда...
Съжали в мига, в който го произнесе и уплашено погледна Хърмаяни, но тя не реаргира по никакъв начин. Очевидно не бе обърнала внимание на думите му. Отново.
- Хари, мислиш ли че Снейп пак ще започне да се гаври с мен? – обърна се наляво Рон. – Хари?
- Извинявай не те разбрах. Би ли повторил?
- Не, че не си ме разбрал. Вие просто не ме слушате! – ядоса се Рон.
- Слушаме те – леко виновно промълви Хърмаяни, спирайки на средата на коридора, точно пред Хари, но Рон продължи с речта си.
– Ти, Хари, ми обръщаш внимание само когато ти се водя по акъла за всичките ти глупости, а ти, Хърмаяни, знаеш само да четеш и да ме поучаваш. Толкова си забила нос в книгите, че понякога имам чувството, че те са ти по-добри приятели от нас.
- Не е вярно – възрази Хърмаяни. – Аз се готвя за ТРИТОН –ите усилено, но винаги съм те изслушвала...
Е, може би не винаги успяваше, но тя си имаше толкова много работа...само ако можеше да му каже за двата си проблема, би го направила, но...
- Напоследък ме изслушваш само в спор, а споровете помежду ни станаха доста чести – не й остана длъжен Рон. – Поне се направи че те вълнуват моите проблеми.
- Твоите проблеми са винаги едни и същи: Снейп, слидеринци, Снейп, трансфигурация, Снейп и...а, да, Снейп! – възкликна Хари, който досега слушаше мълчаливо. – Не ти ли писна да живееш в ограничения свят на “Хогуортс”?! Не се ли замисляш какво се случва и извън стените на този замък, а, Рон?!
- Много бъркаш – възкликна пламенно Рон. - Следя всичко за Ти-Знаеш-Кой по вестниците, но за разлика от теб не съм обърнал гръб на обикновения живот.
Хари понечи да му отговори, но Хърмаяни го спря.
- Не е тук мястото да се караме. Ще говорим в кулата след часовете, защото тук всички ще ни чуят! А и закъсняваме!
- Нека ни чуят! – изсумтя Рон. – Нека чуят лудешките му бъртвежи. Ако ще и във вестника да ги напишат!
Хърмаяни обаче не се остави да бъде въвлечена отново в спора и почти насила ги избута до подземието на Снейп.
Хари и Рон влязоха с нежелание и седнаха на различни чинове съвсем демонстративно. Събралият се вече клас ги изгледа с почуда, но слава Богу, поне Снейп още не бе дошъл и се разминаха от наказание за предреченото закъснение. Момичето стреснато изгледа двамата си приятели, които избягваха да се поглеждат. Какво бе станало с непобедимата им дружба? Защо се караха толкова често? Тя би дала живота си за тях, а те все се заяждаха, отдръпваха се един от друг и й се сърдеха за всяка постъпка.
Тя се поколеба до кого от приятелите си да седне. С решението си тя без думи щеше да обяви чие мнение подкрепя в спора, а честно казано знаеше, че и двамата са прави донякъде. Момичето внезапно се подразни от положението, в което я бяха поставили - да стои на средата на подземието и да се чуди пред всички на коя маса да си сложи нещата, и вбесено се огледа за друго свободно място. Само че такова нямаше. Е, имаше едно, но то май не се броеше – открай време Драко Малфой се ширеше сам на последния чин, и никой ценящ живота си не би се осмелил да седне до него, особено сега, след завръщането му.
Затова Хърмаяни тръгна към чина на Рон, но точно преди да седне до него съзря победноносното му изражение, отправено към Хари, и рязко се отдръпна от стола. Нямаше да позволи да се отнасят към нея така! В прилив на нечувана дързост тя подмина изумения Рон и трясна чантата си на мястото до Малфой.
- Свободно ли е? – попита тя, а войнственото й настроение сякаш се поизпари, когато установи че всички слидеринци са се обърнали и я гледат.
Хърмаяни погледна очаквателно Драко. Всъщност всички тръпнеха за неговата реакция. Панси и Гойл се побутнаха с леко иронични усмивки.
Малфой сви рамене и, без дори да обърне очи към Хърмаяни, глухо отвърна:
- Не му ли личи, че е свободно, Грейнджър?
Хърмаяни едва не го попита дали може да седне до него все пак, но навреме се опомни, че е префект и не е нужно да иска разрешение никому и се отпусна на стола.
Малфой не даде знак, че я е забелязал.
Никой не казваше нито дума. Мълчанието така беше надвиснало в класната стая, че дори и Снейп се изненада от тишината, щом влезе при тях с дневника в едната ръка и шишенце отвара в другата.
- Брей, брей...Да не би в шести курс най-сетне да сте се научили че не се говорят празни приказки в кабинета по Отвари? – попита с насмешка той, докато обхождаше с поглед редиците им.
Тъй като никой не му отговори, той продължи:
- Както знаете, днес имам да изпитвам някои личности, които до средата на срока все още си позволяват да не са изкарали и една оценка. По милост съм спестил няколко слаби бележки, но и милостта ми има граници.
- Знаем границата на твоята милост – изсъска Хари презрително, но за щастие го чу само Невил, който седеше пред него.
Снейп впи очите си в Рон.
- Уизли, след невероятния ти провал преди няколко седмици ти явно не смяташ за нужно да взимаш участие в часа ми. Е, ще разваля отново спокойствието ти. Разкажи ми всичко, което знаеш за Invigoration отварата.
Въпреки спора им, Хърмаяни стискаше палци Рон да се се сети за отговора. И докато всички очакваха той да каже нещо, тя се огледа наоколо, мислейки си колко по-различно изглежда подземието от този ъгъл. Никога досега тя не бе седяла на редицата на слидеринци. Снейп въобще не поглеждаше насам, сякаш учениците от неговия дом никога не се нуждаеха от усмиряване. Тя дори се съмняваше той да е забелязал нейното присъствие сред морето от черни мантии със зелени гербове. Тук всичко изглеждаше мрачно и странно. На чина й някой беше изписал ”Власт + Гордост = Живот” . Хърмаяни не можа да сдържи усмивката си – слидеринци май наистина бяха болни от амбиции.
- Какво толкова смешно има? – прозвучалият близо до ухото й глас я стресна и й трябваха няколко секунди, докато се опомни кой седи до нея.
Хърмаяни рязко се извъртя към Драко, който я фиксираше с поглед, по-студен и от гласа му, ако това беше възможно изобщо. Тя изстреля отговора си, който, да си признаем, не бе особено остроумен:
- Мислех.
- За това ли? – посочи надрасканото Малфой. – Да, тук е написана мъдростта на вековете, единствената причина за живот.
Хърмаяни се задави:
- Причина? Искаш да кажеш че властта е свързана с причините да живееш?
- Ти го каза, Грейнджър. Всеки се е родил не по своя воля на този свят. Причината да остане да живее в него е желанието да се сдобие с власт. Макар и несъзнателно, човекът се стеми към това.
- Откога си започнал да разсъждаваш за смисъла на живота , Малфой? И да си вадиш такива изводи за амбиции и...ти ли го написа всъщност? – и Хърмаяни отново погледна надписа на чина си.
- Не, не съм го написал аз, Грейнджър, и това доказва че и други мислят като мен. А сега да отговоря на въпроса ти – когато имаш досег със смъртта, неизбежно си задаваш въпроса защо си живял, защо си страдал за какво си се борил...Все такива глупости. Но за какво ли ти казвам всичко това, като ти изобщо няма да го разбереш?!
Хърмаяни се почувства виновна, че е напомнила на Драко за смъртта на майка му и реши да си замълчи. Не беше моментът за философски спорове. Всъщност имаше ли въобще време на този свят, което си струва да отделиш за да спориш с един Малфой?
- И защо седна тук, Грейнджър? –провлачи Малфой след около минута.
- Нужно ли е да ти давам обяснения?
- Не мисля, че е нужно, защото въпросът ми беше риторичен. Знам, че се опитваш да дразниш Потър и Уизли, но интересното е дали си струва?
- Какво намекваш? – изсумтя Хърмаяни и отново се насили да срещне очите му. Този път забеляза зачервяването им и през ума й проблясна мисълта, че нейните собствени очи рядко изглеждаха по-различно след цяла нощ плач. Но въпреки всичко, което бе прочела за припадъка на Малфой и за болката му, някак не можеше да си го представи ридаещ. И все пак доказателството беше на лицето му.
- Нищо не намеквам, но малко хора щяха да постъпят като теб – каза той сякаш с досада.
- В см-м-исъл? – заекна Хърмаяни. – Ако смяташ че ме е страх да се приближа до теб, лъжеш се.
- Страх е силна дума – отвърна Малфой и й обърна гръб.
Внезапното спиране на разговора бе последното нещо, което Хърмаяни бе очаквала и затова тя започна да се прави, че слуша обясненията на Рон към Снейп, сякаш нищо не се бе случило.
Малфой надраска няколко реда на пергамента си, протегна ръката си напред и побутна седящия пред него Нот, който веднага се обърна.
- Какъв е следващия ни час?
-Билкология – отвърна Тиодор. – Ще дойдеш ли?
- Кажете на Спраут, че съм при Макгонъгъл с грифиндорци за да наваксвам трансфигурацията.
Хърмаяни мислено изстена. Въпреки всичките добри неща, които бе казала за Драко през изминалите седмици, нямаше търпение часът да свърши и да се махне от полезрението му, а сега се оказваше, че той щеше да има трансфигурация с тях!
Междувременно Снейп беше привършил с Рон и се озърташе за нова жертва.
- Лонгботъм – възкликна професорът, щом забеляза колко усърдно Невил се опитва да се скрие зад котела си. – Допълни казаното от Уизли.
- Бих искал само да попитам нещо, професоре – рече бързо Невил явно с прилив на нечувана смелост у него. – Разкрихте ли вече каква отвара пихме ние с Хърмаяни преди няколко седмици?
Всички, с изключение на Драко, който не знаеше нищо по случая, се изпънаха напред за да чуят отговора на Снейп.
- Няма име, защото такава отвара не съществува – каза невъзмутимо Снейп. – Лонгботъм, ти си получил алергично натравяне от една от съставките, това е всичко.
Невил отвори уста да протестира, но Лавендър го изпревари:
- Мадам Помфри твърди че...
- Това което твърди мадам Помфри не ме интересува, Браун. 5 точки от “Грифиндор” затова че се обаждате без разрешение. И като стана въпрос за обаждания без разрешение, къде е Грейнджър?
Целият клас отново се извърна назад.
- Тук съм, професоре – гласът на Хърмаяни неуверено прозвуча от последният чин и Снейп бързо се приближи към нея.
- Какви са тези размествания?! Веднага се върнете на старото си място!
Донякъде с яд, донякъде с облекчение, Хърмаяни се надигна и събра книгите си.
- Моля ви, професоре, тя ми помага с новия материал – тези осем думи от устата на Малфой така разтърсиха и без това зашеметеният клас, че навсякъде се дочуха шушукания и коментари.
- Тя ти помага? – повтори като папагал Снейп.
- Да – отвърна невъзмутимо Драко. – Пропуснах доста уроци, професоре, и бих искал да наваксам бързо.
- Не виждам на какво може да те научи Гейнджър, Малфой, но...добре. Сядай – обърна се накрая изненаданият професор към Хърмаяни.
След като шушуканията позатихнаха и Снейп пак започна гаврата си с Невил, Хърмаяни не издържа и зададе на Драко единствения логичен въпрос:
- Защо?
- Защото е забавно да те гледам как се правиш че не ти пука, че си тук. А в моя живот забавните неща станаха твърде малко.
Хърмаяни сведе глава, чудейки се какво да му отговори. Идваха й наум пет-шест хапливи отговора, но реши да му ги спести.
- Изпуснах доста материал, нали? – попита Малфой тихо.
- Ами...да, изпусна – каза Хърмаяни, изумена от промяната на тона му.
- Проклятие – беше изисканият му коментар. – Слушай какво, Грейнджър, направи ми услуга и ми кажи какво сме взели по отвари досега.
- Не можеш ли да питаш друг? – учуди се Хърмаяни.
- Краб и Гойл ли?! – попита иронично Малфой. - Те и името си е съмнително, че могат да напишат. Ето ти пергамент, опиши ми на него с две думи какво са представлявали уроците.
Хърмаяни взе перото си и се почуди какво да напише. Не искаше да му отказва, защото все пак той беше излъгал Снейп заради нея...
Драко пак се заговори с Нот, а тя започна да прехвърля из паметта си множеството неща, учени напоследък. Чудеше се защо ли му трябват толкова, при все че беше любимецът на Снейп.
Надраска набързо няколко изречения и му върна пергамента.
Малфой го прочете бързо и кимна.
- Това трябваше да знам. Благодаря.
- Казваш ми благодаря два пъти за два дни. Да не би да си болен? – не можа да се сдържи Хърмаяни.
- Не съм болен. Мъртъв съм – отвърна Малфой със странен тон и този път й обърна гръб до края на часа, игнорирайки стреснатия й поглед.
* * *
- Колко изкара, Рон? – приближи се към приятеля си Хърмаяни, докато излизаха от подземията на Снейп.
- Не се прави, че те засяга! – отвърна грубо Рон.
- Засяга ме.
- Получих “Разочароващ”. Но бях по-разочарован, че седна до Малфой, повярвай ми. – Рон забърза крачка, но Хърмаяни го догони.
- Имаме много да обсъждаме, ние двамата и Хари. Довечера имам ангажимент, но щом се върна, ще се съберем и ще говорим. Обещай ми, че ще ме изслушаш.
- До довечера има време – сопна й се Рон и започна да се кара на някакъв първокурсник, който го бе настъпил в бутаницата по коридорите.
Да, до довечера има време – помисли си Хърмаяни. – И ако денят се влачи така, както се влачеше времето в часа по Отвари, май няма да доживея до срещата с Трелони...”
* * *
Пред кабинета по трансфигурация, 11:30

- Съжалявам, господин Малфой, но не можете да останете в часа ми – поклати глава Макгонъгъл, чувайки молбата на Драко да наваксва трансфигурация с грифиндорци. – Професор Спраут не би се съгласила да пропускате още материал по нейния предмет, докато се опитвате да разберете материала по друг. Ако имате нужда от помощ при заклинанията, бихте могъл винаги да ме питате, но...
Драко я гледаше втренчено, мъчейки се да прикрие лъча омраза в очите си. Той си имаше лични причини, поради които искаше да взима повече часове трансфигурация, и никак не го блазнеше преспективата да си губи времето, ровейки се в пръстта цяла Билкология.
- Но, професоре, аз ужасно съм изостанал, изпуснах над 2 седмици и...
- Решението ми е категорично, Малфой. Отивай на час – Макгонъгол поклати глава, подмина го, и влезе в класната си стая, където вече я чакаха грифиндорци.
- Как ли пък не – изсумтя под носа си Драко, - Не ми трябва ничие позволение за да отида там, където искам.
Той обърна гръб на затворилата се едва ли не под носа му врата и закрачи бързо към общата стая на Слидерин. По пътя се размина с Панси и Тиодор, които бързаха към оранжериите.
- Накъде, Драко? – попита го учудено момичето, щом го видя. – Няма ли да дойдеш с нас на Билкология?
- Забравих нещо – каза вкиснато Малфой. – Само да го взема и идвам.
- Но нали щеше да си на трансфигурация!? – възкликна Тиодор. – Защо си променил решението си?
- Макгонъгъл не ме пусна. Слушайте, ще говорим там, ясно? – Драко отново ускори ход, а двамата слидеринци се спогледаха със странни изражения.
- Мили Боже – накрая промълви Панси, - Драко наистина се е променил след трагедията с горката г-жа Малфой. Ако беше в обичайното си настроение нямаше да позволи на Макгонъгъл да го отреже просто ей така. Щеше да отиде при Снейп или...или..
- Просто да я напсува пред нас – помогна й Тиодор. – Но той дори е решил да влезе на Билкология - това определено не е нашият Малфой. А и дето позволи на Грейнджър да седи до него...
- Пълен отврат. Дано дойде на себе си скоро – прошепна събеседничката му, – Защото ми липсва. Много ми липсва.
* * *
Щом стигна до стаята си, Малфой бръкна в куфара си, лежащ захвърлен в ъгъла, и измъкна от него малък златист часовник на верижка. Взря се в него с мрачен поглед и си припомни причината, поради която го беше заслужил.
Това бе дар, дар от Черния лорд за вярна служба. Времеврът. Най-ценната дреболия в магьосническия свят. Нещо, с което можеше да се пренапише историята. И то беше негово.
На Драко му се искаше да види физиономията на леля си, ако тя узнаеше колко вече му се доверява Волдемор. Тя със сигурност ревнуваше, но не можеше нищо да направи, за да го спре.
- Един ден цялата власт ще бъде в мои ръце – каза си Малфой наум и подхвърли времевърта във въздуха.
Щеше да го използва за безобидни цели. Дори Черния лорд му беше казал да не си играе с времето, защото тиктакащото часовниче бе способно да унищожи за миг всички около себе си, ако не бе управлявано правилно. Но колко полезно щеше да му бъде...
Сега Драко възнамеряваше да се вмъкне тайно в кабинета по трансфигурация, да изслуша урока, точно както беше решил, а след това просто щеше да върне времето назад и да влезе в оранжериите сякаш нищо никога не се е случвало.
За да стори това обаче, разбира се той трябваше да използва още една своя малка тайна. А именно тайната, поради която урокът “Можем ли да разпознаем един зоомаг” беше толкова важен за него.
Да, Малфой беше зоомаг. И абсолютно никой не знаеше за тази негова способност, а и честно казано Драко нямаше намерение да я разгласява.
* * *
- Много си разсеян, Потър! – възкликна Макгонъгол, наблюдавайки как Хари за седми пореден път превръща ръката си в перо за писане. – Трябва да направиш перото си да изглежда като човешка длан, а не сам да се превръщаш в него. Концентрирай се!
- Опитвам се – изсумтя Хари и наистина се опита да се съсредоточи.
Почти успя, когато внезапния вик на Парвати Патил го накара да изпусне и перото, и пръчката си.
- Гущер! – хълцаше момичето. – На чина ми имаше ГУЩЕР!
Момчетата се засмяха на думите й, но по-голямата част от момичетата ужасено се заоглежда по пода.
- Убий го! – извика една от тях.
- Избяга на някъде! – изстена Лавендър. – Ами ако влезе в някоя чанта?
Всички светкавично си вдигнаха чантите от земята, а прфесор Макгонъгъл се мъчеше да остане сериозна, докато наблюдаваше панираните им лица.
- Що за превземки? – рече накрая тя, преодолявайки желанието да се усмихне. – Гущер като гущер. Госпожице Патил, сдържайте малко истерията си, поне докато сте в час.
Парвати кимна разкаяно, но очите й още шареха из стаята, търсещи дребното влечуго. Тя обаче нямаше как да го види, защото то беше избягало под катедрата на Макгонъгол.
Гущерът, или по-скоро Драко Малфой в образа на гущер, дишаше тежко и си мислеше колко глупаво би било да умре, размазан от тока на някоя истерична грифиндорка. Две години се бе обучавал сам за зоомаг. Прочете една безценна книга от библиотеката на баща си, наречна “Сливане с образа” и тя много му помогна да навлезе в тайните на трансфигурацията. Е, когато за пръв път беше започнал с опитите си, той бе считал че ще се превърне в алигатор и винаги си представяше това животно. Изненадата му, когато най-сетне успя да се трансфигурира, беше доста неприятна в началото, но след време Драко установи, че малките размери на животното, в което се бе превърнал, му дават способността да се провира навсякъде незабелязано – нещо, което би било невъзможно за един силен алигатор.
Единственото нещо, което го нямаше в книгите, бе това има ли някакъв начин да определиш дали човекът срещу теб е зоомаг или не. Ясно беше, че обикновените магьосници не могат да разпознаят тези способности у събеседника си, но важеше ли това за другите зоомагове? Когато се трансфигурираше, Малфой често виждаше някаква аура да свети високо над животинското му тяло. Такова сияние се появяваше, защото масата на зоомага се свиваше само в пространството, но не и във времето. Ами ако съществуваше и друга аура когато бе в човешки облик?
Макгонъгол трябваше да знае. А сега по план се падаха уроците по теория за Анимаги. Ако слушаше внимателно, можеше и да открие отговора на въпроса си, само че грифиндорци изоставаха с плана за материала и още се мъчеха над илюзорно трансфигуриране. Драко се зачуди дали да не излезе оттук, да вземе времевръта, скрит под една каменна плочка в подземията и да се отправи към оранжериите, но точно в този момент дочу гласа на Хърмаяни Грейнджър, която питаше:
- Професоре, имат ли връзка илюзорната трансфигурация и трансфигурирането в животно?
- Всяко нещо в трансфигурацията е свързано с друго. Повечето зоомагове обаче не са умеели добре илюзорното трансфигуриране, защото просто са прехвърляли цялата си енергия в трансформирането.
След кратка пауза Макгонъгол продължи:
- Вашият въпрос ми напомни, че по програма вече трябваше да сме започнали да учим за зоомаговете. Моля ви, госпожице Грийнджър, помогнете на Потър да превърне перото си в нещо нормално и да продължаваме с новия урок.
“Ето на това се вика късмет” – помисли си Малфой – “Точно смятах да си тръгвам!”
Той дочу стъпки и си представи как Грейндър отива към Потър със самодоволно изражение. Толкова я мразеше заради увереността й, че знае всичко, че му бе струвало много да се държи цивилизовано с нея по Отвари. Но в крайна сметка тя беше членка на В.О.Д.А. и можеше да стане неволен източник на информация за него. Във вид на гущер той бе присъствал на една сбирка на групичката им, но те не правеха нищо особено – Грейнджър само преразказваше думите на Снейп от уроците по ЗСЧИ.
Сподавени възгласи на смущение го откъснаха от мислите му и го върнаха към настоящия момент. Любопитен да разбере какво става, Драко пропълзя извън сянката на катедрата.
Пред него се разкри рядко срещаща се гледка. Хърмаяни явно беше объркала заклинанието за трансфигурация и сега ръката й беше слята с тази на Хари, тя от своя страна залепнала на чина, а перото лежеше настрани, без да е променило формата си.
- Аз...аз – шепнеше Хърмаяни. – Обърках се, професоре, ужасно съжалявам!
- Но ти никога не бъркаш! – извика Хари, гледайки втрещен ръката си. – Нарочно ли го направи?
- Какво?! Не, какви ги говориш..аз просто...
- Някой да доведе мадам Помфри – успя да проговори Макгонъгол. – Не, по-добре извикайте професор Дъмбълдор, той ще иска да види това със собствените си очи. Никога не съм била свидетел на подобно нещо!
- Аз съм префект, аз ще го доведа! – скочи Рон бързо, избягвйки да поглежда приятелите си, изпаднали в такова неловко положение.
- Добре, Уизли – Макгонъгол се приближи до Рон и му каза тихо, така че само той да я чуе:
- Паролата за кабинета на директора е “Карамелизирани хлебарки”, и побързай.
Междувременно гущерът на пода напълно забрави за трансфигурацията. Той беше разтърсен от неочаквания дар на съдбата – можеше да се вмъкне в кабинета на Дъмбълдор! Можеше да научи всички тайни на враговете на Волдемор само след няколко минути, а това надхвърляше всякакви очаквания!
Драко се затича към излизащия от вратата на стаята Рон и успя някак да се закрепи на обувката му, която щеше да го отведе право към още по-високата му позиция при Черния лорд.
* * *
Рон изобщо не забеляза, че върху крака му се мъдрее гущер, защото беше твърде потресен от гафа на Хърмаяни. Щом стигна до жилището на Дъмбълдор, задъхано започна да разказва за случилото се. Директорът, който в този момент четеше някакво писмо, доста се учуди от искането на Макгонъгол да слезе, но все пак кимна и потвърди, че при такива редки магии е хубаво да го уведомяват. Той последва бавно Рон, а пре това време гущерът, познат на света като Малфой, се сля с шарките на килима, напускайки обувката на Рон.
Щом остана сам в кабинета на Дъмбълдор, Драко възвърна нормалния си облик и се огледа наоколо. Всички портрети бяха празни, очевидно собствениците им бяха отишли да шпионират, и абсолютно никой си нямаше и представа че той е тук. Малфой се зачуди откъде да започне с издирването си. При Дъмбълдор имаше купчини писма, документи, разни листове , книги...щеше да му отнеме часове да ги претърси всичките, а за съжаление времеврътът не бе у него, за да си ги набави.
Изведнъж един стар съвет от майка му нахлу в главата му.
"Ако успееш да влезеш във владенията на Албус Дъмбълдор"– бе казала майка му, - "провери първо мислоемът му".
Момчето се разтършува из шкафовете и скоро попадна на големият съд със спомени и тайни на Дъмбълдор. С решително изражение Малфой пъхна главата си в светлосивата мъгла...
....В първия момент си помисли, че нещо е объркал, защото продължаваше да вижда същата стая пред себе си. Скоро обаче установи, че това, което вижда, е от друг ден, от друго време.
Дъмбълдор говореше чрез системата с камините с бившия преподавател по ЗСЧИ, Ремус Лупин. Лицата и на двамата изглеждаха много угрижени.
- Повтарям ти, не съм пращал такова писмо! – изрече меко Лупин. – Аз дори не съм си и помислял да следя дали този Захариас Смит е наистина в Албания!
- Но тогава кой ще ме уведомява за това?! – попита бързо Дъмбълдор. – Аз не съм нареждал никому да шпионира този смъртожаден.
- Смъртожаден? Ти мислиш че той е...
- Да, смъртожаден е.
- Но тогава защо..? Кажи на аврорите, Албус!
- Нямаме доказателства – поклати глава директорът. – А и да им кажа, той е изчезнал и никой не знае къде е. Много по-важно е да нучим кой е подправил почерка ти, Ремус.
- Авторът на тази бележка сигурно е смъртожаден. Или някой наш човек, който се прави на интересен.
- Не бих се изразил така – поусмихна се Дъмбълор. – Тук се мъти някаква голама история, но просто не мога да свържа нещата. Първо това писмо от пощенска сова, след това доказаното изчезване на Захариас... май Волдемор се мъчи да ни хвърли пепел в очите, отплесквайки вниманието ни с дребни неща...
Драко рязко издърпа главата си обратно, целият пребледнял. Дъмбълдор знаеше за Смит! Целият му план отиваше по дяволите, ако директорът се досетеше, че Захариас старши е в “Азкабан” на мястото на Луциус! Но кой по дяволите му беше казал?!
Те имаха предател. Сред редиците смъртожадни се криеше предател!
Драко потърси други спомени на Дъмбълдор в съда, но такива нямаше. Часовникът зад него изби и това му напомни, че собственикът на кабинета може да се върне всеки момент.
Докато възвръщаше животинския си облик, на Малфой му хрумна кой е способен на такова индиректно предателство. Имаше само един човек, който знаеше колко точно информация да издаде, за да не измени изцяло на каузата. Само на този човек би му дошло наум да прати бележка с подсказки на Дъмбълдор къде да търси гнилата ябълка и по този начин буквално да прецака Драко. Този човек се наричаше Белатрикс Лестрандж.
* * *
Последните лъчи на залязващото слънце огряваха “Хогуортс”, докато Хърмаяни Грейнджър бързаше към мястото за срещата си с Трелони. Денят й беше преминал ужасно, като се започне от скандала й с Хари и Рон и се стигне до изумения, пълен с неодобрение поглед на професор Макгонъгол, когато момичето обърка заклинанието по трансфигурация. Хърмаяни знаеше защо не с бе получило – както самата Макгонъгол беше казала, зоомаговете не бяха добри в илюзорната магия. Тайната амбиция на Хърмаяни, позабравена покрай историята й с отварата и сънищата, бе именно да се превърне в зоомаг, и макар все още да не бе успяла напълно, вярваше че едн ден ще бъде като Сириус и приятелите му. Ако придобиеше умението да се трансфигурира, можеше да помогне на Ордена във войната с Волдемор, можеше да спаси живота на Хари или Рон, ако се наложеше, и не на последно място, можеше да има достъп до всяко място в магьосническия свят в животинския си облик. Но нямаше как да сподели това с никого, тъйкато беше непълнолетна и следователно опитите й бяха нелегални. А и трябваше толкова малко – само няколко напътствия от зоомаг...но за съжаление просто нямаше кого да пита.
Унесена в мислите си, Хърмаяни не забеляза кога бе стигнала до малката поляна, осеяна с билките, искани от Трелони. Тя седна на меката трева и зачака преподавателката по пророкуване да се появи.
Но чакането й беше напразно. Въпреки обещането си, Трелони не дойде и Хърмаяни разочарована тръгна обратно към замъка, твърдо решена да провери какво е станало. Дори и наум не и минаваше мисълта, че всъщност професорът бе имала нещо съвсем друго предвид относно мястото на срещата им. Е, скоро и предстоеше да разбере.



Виж архива с Фенфикшъни тук



Филм 7 част 2...
  • беше невероятен!
  • хубав, но не най-добър.
  • без впечатления
  • по-лош от предишните!

Препоръчай сайта
на свой приятел

e-mail на приятел

твоят e-mail

твоето име


Сайтът се подпомага от Fcolor.bg

33 мъгъли онлайн


eXTReMe Tracker

Хари Потър, герои, емблеми, всички имена, фрази и снимки са запазена марка на J.K. Rowling или Warner Bros.