Дори след тежкия удар по прозореца, Хари продължаваше да спи, но кагото последва втори удар той енергично скочи от леглото, грабвайки магическата си пръчка:
- Лумос! – прошепна той и се огледа. Върхът на пръчката му пламна и освети стаята. От прозореца го гледаше главата на... – Рон! – извика Хари, изненадан и отвори прозореца, за да пусне приятеля си, който влетя вътре със своята метла.
- Как си Хари? – попита приятелят му зарадван.
- Не мислиш ли, че е странно да ми задаваш този въпрос?! – прошепна другото момче и лицето му помръкна. Всичко отново мина като на филм: уроците при Дъмбълдор, живота на Волдемор, битката със смъртожадните, предателството на Снейп и Малфой и смъртта на неговия ментор, на единствения останал жив негов закрилник.
- Извинявай, приятелю! Знам, че доста ти се насъбра напоследък и затова идвам с добри новини. Утре тръгваме.
- Как така тръгваме? – недоумяваше Хари. – Къде тръгваме?
- Сватбата на Бил и Фльор! Не помниш ли.
- О, да бях забравил. След всичко това. Ами Дърсли?
- Те ще се радват, че си тръгваш по-рано – усмихна се Рон.
- Прав си – каза Хари по лицето му премина след от усмивка. – Как е Джини?
- Тя... – започна Рон, като лицето му леко се смръщи, но той бързо прикри това и продължи – тя не спира да мисли за теб, Хари. Променила се е. Последните дни седи затворена в стаята си и обикновено плаче, но когато някой се опита да говори с нея тя просто се скрива някъде. Не иска да признае пред никого какво и се върти в главата.
- Липсва ми, Рон – промълви Хари, който се почувства виновен за тъгата на момичето, на което наистина държеше. – Но не искам да пострада заради мен. Знаеш, че скоро ще поема по друг път, различен от Хогуортс и времето, което мога да прекарам с нея.
- Приятелю, аз не те упреквам. Знаеш, че винаги съм те подкрепял и макар Джини да ми е сестра, трябва да приеме съдбата ти. Тя също го знаеше, когато започна всичко. Но след смъртта на Дъмбълдор... – и Рон млъкна, срещайки погледа на приятеля си.
- Всичко стана някак си по-бързо – довърши Хари, който мрачно се наведе към леглото и измъкна из под него куфара си. След малко започна да си опакова багажа. Всичките дрехи, книги и предмети скоро бяха натъпкани небрежно в куфара, докато през това време Рон седеше на леглото и хапваше някакви котелни сладкиши. – Защо не се магипортира, а идваш с метла? И как така те пуснаха сам?
- Хари, за какво мислиш, че идвам по това време. Много добре знаеш, че мама не знае, че съм тук.
- Не помислили за мерките за сигурност?! Как изобщо ти хрумна да дойдеш така?– изведнъж се сети Хари.
- Триста дяволи, Потър! – усмихн се мрачно Рон. – За какво съм им притрябвал на смъртожадните пък аз?
- Не ставай смешен, знаеш, че всеки е застръшен, дори и мъгълите! – ядосано отвърна Хари, който след смъртта на Дъмбълдор,мисли много и най-сетне усъзна съдбата си. Вече гледаше по-доста различен начин на нещата. Мислеше за сигурността на приятелите си и не искаше те да рискуват заради него. Но в края на годината той видя пламъка в очите на Рон и Хърмаяни и разбра, че те ще го последват, където и да отиде, каквото и да направи. Хари чувстваше безкрайна благодарност към тях, защото не знаеше дали може да се справи сам. Последните седмици той, сякаш живееше, подхранван единствено от омразата към Волдемор, Снейп, Малфой и останалите смъртожадни. Закле се пред гроба на Дъмбълдор, че ще изпълни мисията си и ще доведе пророчеството до край.
- Започна да се съмва – изтръгна го от внезнапно нахлулите в главата му мисли Рон. – Скоро трябва да тръгваме, Хари, преди мама да се е събудила и да е видяла, че ме няма. Тогава предпочитам Ти-знаеш-кой да ме намери.
Хари се усмихна. Рон така и не се научи да произнася името. А с тази си шега, по-скоро се стресна, отколкото развесели. Но все пак Хари отвърна на усмивката му и извади Светкавицата си от гардероба.
- Рон, трябва да се сбогувам с Дърсли. Може би няма да ги видя повече и макар че те ще са щастливи от това, трябва да им кажа сбогом.
- Ммм... – усмя само да каже Рон, недоумявайки желанието на Хари, който тъкмо излизаше от стаята.
Пет минути по-пъсно той се върна леко развеселен. Взе куфара си и кафеза с Хедуиг вътре, омагьоса ги да станат леки и вдигна Светкавицата си. Внезапно му хрумна нелепата мисъл, че все още не е пълнолетен, но си спомни, че министерството имаше доста по-важни неща за вършене от това да се занимава с магиите от непълнолетни. Двамата приятели яхнаха метлите си и излетяха през отворения прозорец. Хари се обърна и погледна еднаквите къщи, скупчени една до друга. Мислеше, че едва ли някога ве се върне на Привит Драйв, от което се почувства едновременно щастлив и нещастен, съзнавайки, че детството му се е изгубило отдавна...
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ