ПОРТРЕТЪТ
- Джини! – извика Хари, като я видя да излиза на двора. Двамата с Рон тъкмо бяха се приземили в Хралупата. Той скочи от метлата си и се спусна към по-малката сестра на приятеля си. Тя също се усмихна и се хвърли на врата му, като започна да го целува.
- Знам какво ти казах преди няколко седмици, но не мога така, Джини – прошепна Хари в ухото й, а тя се изчерви.
- Ако реши, Волдемор ще ни използва, Хари, твоите близки, независимо дали сме заедно или не – каза спокойно момичето, което изглеждаше още по-красиво, от последния път, когато я видя Хари. – Сега никой не е застрашен.
- Права си – съгласи се момчето и неволно докосна белега си.
- Нека да влезем преди мама да се е събудила – провикна се Рон, който се опитваше да не ги гледа.
- Ооо, тя ви чака – смутолеви Джини и хвана ръката на Хари. Рон наведе глава и тръгна напред.
- Къде беше, Рон!? – кресна госпожа Уизли, когато влязоха в къщата. Тя се втурна и го прегърна, а след това прегърна и Хари, като се разрида на рамото му. – Не трябваше да излизаш така, Рон! Знаеш какво става навън, знеш за...
- Мамо, трябваше да доведа, Хари – опита да се оправдае червенокосото момче, но не успя. Майка му не беше ядосана, а безкрайно напрегната.
- След всички тези убийства и отвличания, Рон, ако ти се беше случило нещо...
- Всичко е наред, госпожо Уизли – намеси се Хари и колебаейки се я потупа по рамото. – Нали сме тук вече.
Госпожа Уизли го погледна и лека усмивка премина по тревожното й лице. Най-сетне тя спря да плаче и каза:
- Е сигурно сте гладни, я да приготвя закуската.
Ела, Хари – каза Джини и поведе приятеля си нагоре по стълбите. Те влязоха в стаята й, където тъкмо се беше събудила...
- Хърмаяни! – усмихна се Хари и я прегърна.
- Как си, Хари? – отвърна му на усмивката.
- Защо всички ме питат това?! – внезапно се ядоса момчето.
- О, аз... – стресна се Хърмаяни.
- Стига, Хари – скара му се Джини. – Не си го изкарвай на нас. Знаеш, че на всички ни липсва Дъмбълдор. Но той няма да се върне.
Хари я погледна. Чак сега осъзна колко обича Джини. Чак сега осъзна, че тя отдавна не беше дете. Той не знаеше, не усещаше вече какво прави. Изведнъж забрави за всичко освен за нея. Погледна красивите й очи и просто я целуна. Една гореща и страстна целувка, която му вдъхна нови сили. Джини го погледна и се усмихна. Една нейна усмивка можеше да го накара да забрави дори за Волдемор. Чак сега започна да разбира, че Дъмбълдор беше прав. Любовта е най-могъщата магия. Хари прегърна Джини. Не искаше да я пуска. Искаше този миг да продължи вечно, но внезапно омразата отново проникна в съзнанието му. Със смъртта на Волдемор щеше да има повече такива мигове с Джини, с Рон и Хърмаяни и с цялото семейство Уизли, които бяха единствените му близки, след като Дъмбълдор загина. Останалите от Ордена на Феникса винаги бяха на мисия и той не можеше да ги вижда. Нямаше вести от Лупин, от Тонкс или от останалите. Скоро обаче Хари смяташе да се присъедини към тях. Той щеше да изпълни обещанието си към Дъмбълдор и да унищожи скритите души на Черния лорд, както и самия него.
- Хайде, Хари, закуската е готова – откъсна го от мислите му Джини.
Хари, Рон, Хърмаяни и Джини слязоха в кухнята, където вече бяха всички останали.
- Здравей, Хари – поздравиха заедно Бил и Фльор, седнали един до друг на масата.
- А къде са Фред и Джордж? – попита Хари, след като отвърна на поздрава.
- Те са на Диагон-али. Затрупани са с работа. Бизнесът им върви наистина добре и вече отвориха втори магазин в Хогсмийд.
- Това е чудесно – усмихна се Хари.
- Наистина – измърмори госпожа Уизли, която тъкмо разпределяше наденичките в чиниите. – А, ето го и баща ви.
Висок, червенокос и оплешивяващ мъж се появи насред стаята. Това беше господин Уизли, облечен в ново пътно наметало и доста уморен. Изглеждаше доста престарял и дълбоки сенки се бяха настанили под очите му, катко изглеждаше за постоянно.
- Здравейте всички, здрасти Хари – мрачно поздрави той.
- Проблеми в службата? – попита Бил.
- Пет ареста, два обиска, при това намерихме няколко бутилки със силни отрови. А двама от рестуваните се оказаха смъртожадни. И има ново убийство.
- Кой, Артър? – прошепна госпожа Уизли и закри устата си с ръка.
- Не е магьосник, Моли, успокой се. Мъгъл е, но веднага разбрахме, че е убит с магия. Всичко беше доста зловещо. Само как беше.. – господин Уизли внезапно потръпна и побърза да смени темата, но Хари бързо го върна на нея.
- Какво прави Волдемор, господин Уизли – започна той, като не обърна внимание на това как всички подскочиха, като чуха името. – Нещо ново. Все още ли не е започнала войната.
- Хари, Хари – започна Артър. – Тя отдавна започна. Но не очаквай да се появят онези мъгълски машини, с които те се изтребват. Постоянно получаваме сведения за убийства и отвличания, но Волдемор действа скрито. Всичко става неочаквано. Не можем да открием смъртожадните.
- Министерството не може да се справи нали – мрачно отбеляза Хари.
- Да – засрамено, но категорично отвърна господин Уизли. – Но в ордена постъпиха нови членове. Лупин се надява, че това скоро ще даде резултат. Въпреки че мощта му се завърна, Ти-знаеш-кой все още не може да обяви пълен контрол.
- Ами Хогуортс? – попита Хари.
- Не се знае дали Хогуортс ще отвори врати. След смъртта на... Дъмбълдор, никой вече не вярва, че там е безопасно за учениците. Никой не иска да пусне децата си.
- Но сега едва ли е безопасно някъде – възрази Хари. – Не могат да затворят Хогуортс.
- Лишат ли децата от магьосническите знания, това постепенно ще е краят на магьосническия свят. Затова трябва да спрем Волдемор, колкото е възможно по-скоро.
Хари се замисли отново. Той бе решил да поеме своята мисия веднага след сватбата на Бил и Фльор. Нямаше намерение да се връща в Хогуортс, поне докато не изпълни призванието си, но го беше грижа за всички останали, които не можеха отново да се върнат в училището за магия. Това бе единствения дом, който Хари бе имал и се почувства доста тъжен от мисълта да го загуби или да не може да се завърне един ден в него. След отношенията му с министерството трудно би могъл да стане аврор, както мечтаеше. Затова обмисляше и варианта да стане учител в Хогуортс един ден. Разбира се това просто му бе хрумнало, една тъничка мисъл, настанила се в ума му между всичките проблеми.
- Хогуортс никога не е затварял врати – продължи господин Уизли. – Вярвам, че и сега в министерството ще намерят решение. Междудругото, Хари, Скриджмър иска отново да се срещнете. Обещах му утре да дойдеш с мен в министерството.
- Но, господин Уизли... – понечи да възрази Хари. – Казах му всичко, което имах да му казвам още миналата учебна година. Няма да стана рекламното лице на министерството и да твърдя, че правят нещо.
- Не казах това, Хари. Той просто иска да се срещнете. Доста дълго време ме убеждава да те доведа.
- Ще дойда, но само заради Вас, господин Уизли – съгласи се неохотно Хари.
- Благодаря ти, момчето ми – усмихна се Артър, а Хари усети лека тръпка. След толкова време прекарано със семейство Уизли и след загубата на Сириус и Дъмбълдор, той постепенно започваше да ги чувства като свое семейство. И наистина се почувства приятно, когато господин Уизли се обърна така към него.
- Утре ще те взема с мен – каза господин Уизли.
След закуската всички се впуснаха в пригтовленията за сватбата на Бил и Фльор, която беше след два дни. Хари, Рон и Джини обаче излязоха да поиграят Куидич, тъй като времето беше хубаво, а и имаха нужда от разсейване. Хърмаяни ги гледаше известно време, но скоро потъна в един дебел том на Древните руни. След като се умориха от летенето, те слязоха при Хърмаяни и всички заедно се отпуснаха на сянка под един стар кестен.
- Невероятно! – възмути се Джини. – Бил и Фльор все пак ще се оженят.
- Още ли не си свикнала с нея? – попита Хари, който се беше сложил глава в скута й.
- Не е толкова лоша – обади се някак замечтано Рон, а Хърмаяни му хвърли яден поглед.
- Добре де! – неохотно се примири Джини и отклони темата. – А какво ли ще иска от теб министъра, Хари.
- Предполагам, че отново ще ме накара да кажа колко добре си вършат работата.
- Не мислиш ли, че ще е нещо друго – започна Хърмаяни колебливо. – Все пак два пъти се опита да го направи и не успя. Защо мислиш, че сега ще успее?
- Знам ли? – мрачно отвърна Хари.
Останалата част от деня приятелите прекараха помагайки на госпожа Уизли в подготовката за сватбата. Хари доста се чудеше къде се провежда магьосническа сватба, тъй като никога не бе присъствал. Но когато попиташе, всички рязко сменяха темата. Той прие, че това е тайна до сватбата и не попита повече нищо.
На следващия ден госпожа Уизли го събуди рано и му каза, че Артър го чака долу. Хари видя, че Рон още спи и затова само му надрска бележка, че е тръгнал, облече се и слезе да закуси. Скоро след това Хари и господин Уизли се отправиха към Министерството на магията, като използваха камината и летежната пудра.
След не особено приятния преход Хари се озова в широк осветен коридор, пълен с много златни камини. Изтупа пепелта от себе си и се огледа. Всичко това му беше познато, въпреки че винаги, когато идваше тук имаше проблеми.
- Да тръгваме, Хари – каза му господин Уизли, който поздравяваше почти всички от хората, които минаваха покрай него. – Първо ще посетим министъра, а после ще те изпратя до Хралупата. Ако Тонкс е тук ще помоля нея.
Те тръгнаха по просторния коридор, минаха през някаква по-тясна стая и скоро стигнаха до площадката с асансьорите, която Хари си спомняше добре. Взеха един от тях и скоро бяха на последния етаж, където бе кабинетът на Руфъс Скриджмър. Пред него имаше специална магическа преграда, която не позволяваше преминаването без назначена среща, но тъй като Хари имаше такава, премина безпрепятствено.
- Ще те почакам отвън – каза господин Уизли и седна на една пейка, а Хари почука на вратата.
- Влез – чу познаятия дрезгав глас на министъра. Хари отвори вратата и влезе в просторна стая, пълна с различни портрети на бивши министри и видни магьосници. В стаята имаше и различни уреди, които принадлежаха на бивш аврор, както Хари правилно отгатна.
- Здравей, Хари – любезно, но не прекалено поздрави Скриджмър.
- Здравейте – отвърна на поздрава Хари и премина направо на въпроса. – За какво искахте да се срещнем?
- Мдаа... – започна бавно министърът, който явно не бързаше. – Както ти е известно, все още не сме постиглани голям напредък с...
- Изобщо заловилили сте и един смъртожаден това лято? – не особено любезно го прекъсна Хари.
- Не е толкова просто, момчето ми. Да не мислиш, че те се разхождат свободно по Диагон-али или в Хогсмийд. Нее! Те действат още по-организирано и потайно дори след смъртта на Дъмбълдор. Явно има нещо, което не им позволява да се разкрият.
- И какво трябва да е то? – попита Хари, който леко потрепери, когато чу името на бившия директор на Хогуортс.
- И ние бихме искали да знаем. Виж, Хари, предполагам, че пак ще ми откажеш, но си помислих, че сега след смъртта на Албус, все пак би могъл да размислиш и да ни... – но не успя да довърши, тъй като в стаята влетя Пърси Уизли, един от братята на Рон, който за момент спря погледа си въру Хари, но бързо се окопити и заговори:
- Министре, извинявайте, че Ви прекъсвам, но спешно Ви викат в Отдела за бързо реагиране. Станало е...
Скриджмър обаче даде знак на Пърси да млъкне и тръгна след него. Двамата излязоха и затвориха вратата. Хари се зачуди дали е свободен и реши да почака малко. Започна да рзглежда портретите в стаята и видя много стари и мъдри магьосници. Някой от тях му бяха познати, други виждаше за пръв път. А на един от портретите:
- Здравей, Хари – усмихна му се портретът на Дъмбълдор.
- Професоре?! – момчето не можеше да повярва на очите си. – Вие.. тук...
- След като умрях, както забеляза, портретът ми се появи в бившия ми кабинет в Хогуортс, но скоро след това министърът ме помоли да направят копие и в неговия кабинет. Сега се съветва с мен доста по-често отколкото преди.
- Но аз мислех, че...
- Че не сме на едно мнение – Дъмбълдор се усмихна и намести очилата на гърбавия си нос. – Така е, Хари, така е. Но сега, той сам призна, че след моята смърт му е доста по-трудно да се справя с положението и трябва да призная, че иска мнението ми по всички въпроси.
Хари все още не можеше да повярва, че разговаря с бившия си ментор. Не знаеше как да реагира, затова просто седеше и гледаше втренчено портрета. Но скоро си спомни колко неща имаше да каже и започна:
- Професоре, след като вече Ви няма...
- Ти си единствения, който знае ключа за унищожението на Волдемор – довърши Дъмбълдор. – Но аз искам да се завърнеш в училище, Хари. Да знам какво си намислил и те моля да не го правиш. – побърза да се доизкаже портретът, като видя недоумението на Хари. – Знам, че искаш незабавно да тръгнеш и да търсиш останалите Хоркрукси. Но първо трябва да се върнеш в училище. Да, то ще бъде отворено. Вече обсъдихме това с Министърът. Но засега го пазим в тайна от съображения за сигурност. Не че Волдемор няма да разбере, ако реши. Но, Хари, ти наистина трябва да се върнеш в училище.
- Но, сър, аз Ви дадох дума! Сър, няма време.
- Знам какво ми обеща, Хари. Не мога да забравя подобно нещо. Но има неща, които все още не знаеш.
- Какви неща? – попита изненадан Хари.
- Не му е времето сега. Ако се върнеш в училище, това няма да е последната ни среща. Както си забелязал моят портрет седи и там – каза Дъмбълдор и палаво се усмихна. Но след това той отново стана сериозен и продължи – Обещай ми, Хари, обещай ми, че ще се върнеш в Хогуортс заедно с Рон и Хърмаяни. И няма да го напускаш преди следващата ни среща.
- Сър, аз... – заинати се момчето.
- Обещай ми! – повтори Дъмбълдор, този път малко по-твърдо.
- Добре. Обещавам! Но...
- Не сега. Министърът вече се връща, но ние с теб ще се видим скоро, а сега тази среща не се е състояла. – Директорът отново заспа, а в същия момент вратата се отвори и Скриджмър отново се върна в кабинета си.
- Най-добре ще е да тръгваш, Хари, имаме малък проблем – каза неуверено той, но Хари се зарадва, че не е нужно да бъде убеждаван да стане човек на Министерството. – Може би друг път ще продължим разговора си.
- Довиждане, сър! – сбогува се момчето и излезе.
