Хари мълчеше. Дори и в най-страшните си кошмари той не си бе представял, че някога над Хогуортс отново щеше да се рее Черния знак на Лорд Волдемор. Сега, след като Дъмбълдол го нямаше, училището бе по-незащитено от всякога. нищо не пречеше на смъртожадните да нахлуят и да сеят опустошения и разгром. И те го бяха направили. Погледът на момчето се плъзна по полуразрушената астрономическа кула. Само преди година там се бе разиграла ужасната трагедия. Хари не искаше да се връща мислено в този момент никога повече. На мястото, където се намираше игрището за куидич не бе останала и следа от трибуните или головите стълбове. Оранжериите на професор Спраут догаряха, а входната врата бе направена на трески. Хогуортс бе превърнат в развалини. Както и сърцето на Хари.
- Хари - прошепна някой близо до него. - Закъснели сме. - Това бе Хърмаяни. До нея безмълвно стоеше Рон и с ужас гледаше жалките остатъци от училището.
- Мислиш ли, че той е там? - плахо попита приятелт му. - Мислиш ли, че Волдемор все още е там?
Хари знаеше отгонора. Да, той беше там и го чакаше. Пророчеството щеше да се изпълни. Тази вечер. Той беше унищожил всичките шест хоркрукса и беше готов за последната битка, решаващата.
- Време е. - каза Хари повече на себе си, отколкото на другите двама. Стисна мгическата пръчка в ръка и закрачи към съдбата си. рон и Хърмаяни тръгнаха след него. Хари усет това се обърна.
- Вие не можете да дойдете.
- Напротив. Ние винаги ще сме до теб! Обещахме. Винаги!
Хари ги изгледа меко. Знаеше, че все пак ще се наложи да го направи. Вдигна пръчката си и преди те да могат да кажат или да направят нещо, той ги омагьоса така, че те не можеха да помръднат. По ирония на съдбата използва същата магия, с която Дъмбълдор му бе спасил живота за сметка на своя собствен. - Магията ще спре да действа след известно време. Ако дотогва не се върна, незабавно уведомете министерството на магията. - За скунда Хари им обърна гръб, извърна се, за да не гледа умолителните им погледи. След това ги зави с мантията невидимка.
Момчето се запъти към остаките от входната врата. Влезе в залата и се огледа. Беше тъмно като в рог. Изпита хлад, но нищо друго. Беше учудващо спокоен. Не чувстваше страх, дори гневът го бе напуснал. Прекрачи прага на Голямата зала и погледна нагоре. Таванът, който отразяваше времето навън бе останал невредим. но когато Хари се вгледа по- внимателно разбра, че не гледаше него, а небето.
- Браво, Потър. Значи не те беше страх да дойдеш и да се срещнеш лице в лице със самия Черен Лорд. - Чу отдалече омразния глас на Снейп, макар че не можеше да го види.
- А къде е той? - попита хладнокръвно Хари. - Докога някой друг ще му върши мръсната работа?
- Мен ли търсиш, момче? - на бледата светлина на звездите се беше появила, сякаш от дън земя, една качулата фигура. - Нямах представа, че толкова бързаш да умреш. - Качулката на Волдемор падна назад и Хари го погледна право в змийските очи. Лицето на злодея се изкриви в злобна гримаса. - Няма вече кой да те защитава . Предвидливо премахнах всички пречки от пътя си. Дори и стария Дъмбълдор знаеше какво ще стане накрая. Заболя ли те, когато той умря? Заболя те, нали Хари? Недей да тъжиш много. Скоро ще видиш и него,и кръстника си, и родителите си. Дори твоята малка червенокоса приятелка те чака там...