ВЕЛИКАНЪТ

- Да си намерим места – предложи Джини.
- Добре – съгласи се Хари и погледна към Рон и Хърмаяни.
- Ние сме при префектите – каза Хърмаяни и леко се изчерви.
- А да, все забравям – засмя се Хари и се разделиха.
Той и Джини тръгнаха надолу по коридорите и започнаха да си търсят празно купе. Постоянно срещаха познати лица и се спираха да се видят с приятели. Хари вече не обръщаше внимание на постоянните погледи, вперени в него. Все пак през лятото не му се случваше да чува често, че той е Избранникът. Джини винаги се усмихваше, когато някое момиче зяпваше приятеля й или я поглеждаше злобно. Имаше доста опити, Хари да получи любовен елексир от своите обожателки, а дори Рон стана случайна жертва на заговорите за спечелване сърцето на Избранника.
След няколко минутно обикаляне Хари и Джини видяха купе, в което седяха Невил и Луна. Те влязоха вътре и седнаха при тях. Луна ги погледна весело и веднага обяви една от своите неудобни истини, с които Хари беше свикнал.
- Вие двамата изглеждате доста добра двойка – усмихна се тя, а Невил ги погледна учудено и попита:
- Ама вие.. така ли?!
- Още от миналата година – побърза да обясни Джини. – Защо се правиш, че не знаеш, Невил.
- Просто не знаех, че още сте заедно – смути се момчето.
- И защо да не сме? – направи се на ядосана Джини, но скоро Невил схвана шегата и всички се разсмяха.
Започнаха да си разказват за лятото. Невил беше ходил на екскурзия в Лапландия и донесе миниятюрна фигурка на северен елен, която се стори много забавна на Луна, която за пръв път не разказваше истории за Шнорхелоподобни квакльовци и други подобни същества.. Но все пак в ръцете си държеше нов брой на списание „Дрънкало”. Хари забеляза, че тя изглежда доста по-сериозна от обикновено. Вече не носеше обици и огърлици от коркови тапи, косата й бе сресана. Всичко това я правеше доста по-красива. И не само Хари бе забелязал това. Невил не сваляше очи от нея. Но скоро се разсея и потъна в разговор за Куидича заедно с Джини и Хари, а Луна се зачете в своето списание, пълно с най-невроятни и откачени истории.
След известно време мина количката със закуските и Хари купи голямо количество котелни сладкиши. Той си ги раздели заедно с Джини и останалите, а малко по-късно дойдоха Рон и Хърмаяни. Момчето изглеждаше доста ядосано, но все пак грабна един котелен сладкиш и загледа Хърмаяни намръщено.
- И другият път не се заяждай с по-малките – скастри го тя.
- Хърмаяни, откъде да знам, че той владее кракожелиращото проклятие толкова добре – заоправдава се Рон.
- Можеше да не му се караш затова, че те е изпреварил в коридора или пък е имал по-хубава шапка!
- Нима те прокълнаха?! – пошегува се Джини, но като видя начумерения поглед на брат си се извини.
След като поредния спор между Рон и Хърмаяни приключи, пътуването продължи както обикновено – скучно. Вече бяха изминали два часа, когато покрай тяхното купе минаха Краб и Гойл, следвани от високо и слабо момче, което Хари не познаваше, но беше мяркал в компанията на слидеринци. Тримата ги видяха и отвориха вратата на купето, но веднага срещнаха магическите прачки на Невил, Рон и Хърмаяни.
- Какво търсите тук, без приятелчето си Малфой? – попита Хари и също извади магическата си пръчка. – Чух, че бил смъртожаден.
- Не е твоя работа, Потър! – надменно каза непознатото момче.
- Ти кой трябва да си? – презрително подхърли Рон, но Хърмаяни го познаваше, както и Хари.
- Казвам се Нот! Не че някой не знае това! – отвърна надменно момчето и огледа всички в купето, присвивайки очи. – Интересна компания. Мътнороди, безмощни, лунатици и бедняци... паплач, която скоро ще изчезне. О, Потър, ти и приятелка си имаш, доста...
Но какво точно никой не успя да разбере, защото точно в този момент Джини уцели Нот с вкаменяващо проклятие, който само простена и тупна на земята, неспособен да говори или да се движи. Краб и Гойл гледаха глуповато, очаквайки да им се даде заповед и скоро също бяха покосени от проклятията на Рон и Невил. Явно Нот беше новият им водач. Краб побягна, стискайки носа си, който приличаше на малка зелка, а Гойл беше плътно зад него, като новите му рога доста му отиваха. Хари подхвана Нот и го изхвърли през вратата, след което я затвори.
- Този подозрително приличаше на Малфой – мрачно каза Рон. – Няма да се учудя, ако и той се окаже смъртожаден.
- Той е такъв – потвърди Хари, който помнеше това име от срещата си с Волдемор на Тримагическия турнир. Онзи явно е бил баща му. Той сподели това с останалите и те всички се зарадвха какво са им сторили сега.
- Хари... – започна бавно Невил, който явно дълго беше обмислял, това което щеше да каже, – след като Дъмбълдор вече го няма... чудех се... дали ВОДА ще съществува отново?
Хари го погледна. В началото не знаеше какво да отговори. Той знаеше, че за Невил и Луна ВОДА значи много повече отколкото за останалите. За тях не бяха просто сбирки, където да се учат как да се дуелират. Те намериха своите приятели, както и смисъла на това, че са магьосници. Именно те придружиха Хари в Министерството на магията, когато се би със смъртожадните и когато Сириус... и когато Дъмбълдор победи Волдемор, и когато всички разбраха, че той се е върнал.
- Не знам, Невил – отвърна другото момче. – Сега има да се свършат толкова много неща. Не знаем как ще започне всичко в Хогуортс.
- Не говорех за сбирките, Хари – обясни кръголикото момче и се огледа внимателно в купето. - Аз искам да продължа да се уча от теб. И искам да се изправя срещу смъртожадните отново. Сториха толкова злини, а сега и... това в Хогуортс... и Дъмбълдор. Баба още не може да повярва, че него вече го няма. Но ако има човек, който трябва да ни води срещу тях... искам да кажа, ти знаеш най-много за Ти-знаеш-кой, изправял си се срещу Него толкова пъти и си оцелявал! Знам, че няма да се събираме в нужната стая, за да учим контрапроклятия, но аз искам да се бия редом с теб, Хари.
Мощна вълна на благодарност обгърна Хари. Винаги бе изпитвал болезненото усещане, че е герой в очите на своя приятел, но това беше малко прекалено. Той не се чувстваше, като че може да поведе армия срещу Волдемор и да бъде неин генерал. Хари искаше сам да се изправи срещу него, знаеше, че това е неговия път, но осъзнаваше, че не може да отнеме правото на всички, на които Волдемор бе навредил да се сражават с него. тишина обгърна купето.
Всички си спомниха събитията от последните дни в училището. Нападението на смъртожадните и най-вече предателството на Снейп бяха огормен удар за цялата магическа общност, но много от учениците не разбраха истината, за това което се случи. Невил обаче беше там и се биеше заедно с останалите. Сега не страдаше по-малко от самия Хари. И имаше същото право да се срещне със смъртожадните отново.
- Волдемор... дали отново ще опита да проникне в училището? – каза треперейки Хърмаяни. – Трябва да се подготвим, но тази година са и изпитите ни за ТРИТОН.
Всички я погледнаха изненадано и тя разбра колко глупаво са прозвучали думите й.
- Хърмаяни, как можеш да мислиш за изпити сега? – попита Рон.
- Но от тях зависи бъдещето ни! – възрази момичето по-скоро, за да спори, отколкото заради убежденията си. – Все пак мисля, че Невил е прав. Хари ти отново трябва да започнеш да ни учиш.
- Но ние ще имаме нов учител по Защита срещу Черните изкуства – каза Хари. – Може би ще си разбира от работата?
- Може би? – съгласи сеХърмаяни. – Но мисля, че трябва да се заемем и с Р.А.Б – прошепна тя, този път само на Хари. Знаеш мисля си, че точно заради това Дъмбълдор иска да се върнеш в училището. Той би трябвало да знае какво означава това.
- Не знам, Хърмаяни, откъде би могъл да знае – възрази Хари и се отпусна на седалката, като загледа ясното небе през прозореца.
Другите приеха това като край на разговора и също се настаниха спокойно по местата и замълчаха. Изглежда всички искаха да разговарят с Хари, защото скришом хвърляха погледи към него, но никой не проговори повече за Волдемор и ВОДА.
Останалата част от пътуването преминаваше скучно. Хари беше в мрачно настроение и от време на време се впускаше в някой безмислен разговор за Куидич или за бъдещия им нов учител по Защита срещу черните изкуства. За пръв път от толкова време той успя да изчисти съзнанието си от отровните чувства и мисли, които го тормозеха седмици наред. Дори Джини не можеше да го откъсне от тях. Но сега всичко стана от само себе си. Въпреки това Хари се обвиняваше, че се опитва да забрави всичко това. Споменът трябваше да остане жив у него, за да поддържа омразата, течаща във вените, омразата към света, който Волдемор се опитваше да създаде. Все пак той ведро поздрави няколко съученици, които минаха през тяхното купе. По едно време наминаха и няколко момичета, негови почитателки, които се кикотеха постоянно и го зяпаха глуповато. Той изобщо не се притесни от това. Още от първия си ден в Хогуортс му се налагаше да вижда, че го зяпат, че зяпат белега му, че зяпат метлата му, че зяпат всичко в него. Това вече по-скоро го забавляваше, отколкото ядосваше и той беше привикнал с него.
Лампите във влака светнаха. Хари се сепна. Беше задрямал. Погледна през прозореца и видя, че се мръква. Слънцето вече се бе скрило зад планините, които обграждаха пътя към Хогуортс. Небето бе придобило метален отблясък, а в далечината се виждаха гъсти облаци, които му придаваха стоманен емайл.
Хари се зарадва. Значи оставаше малко път и скоро щяха да пристигнат на гара Хогсмийд. Надяваше се там да ги посрещне Хагрид, а не цяла група аврори както миналата година. Какво ли правеше пазачът на дивеча сега?, замисли се момчето. Как се справяше след като Дъмбълдор го намаше вече. Хари не успя да разговаря добре с него на сватбата на Бил и Фльор, а тогава той си беше придал доста изкуствено изражение на радост. Сега обаче щяха да имат време затова, освен ако Хагрид нямаше да е зает със своя полу-брат Гроп...
Внезапна експлозия проряза тишината като стоманен нож. След нея последва и оглушителен трясък, а влакът започна да се тресе, сякаш беше оживял. Всички изхвърчаха от седалките и паднаха на пода.
- Земетресение ли има? – извика изплашен Рон и се опита да се изправи, но отново се свлече на земята.
- Не ставай глупав, Рон! – отвърна му Хърмаяни, която се държеше за вратата и трепереше.
Но внезапно влакът се успокои и спря... И онтово силен удар, сякаш разцепи локомотива отпред. Хари бързо се изправи, вдигайки пръчката си и изхърча в коридора. Огледа се. Уплашени лица се показваха през вратите и се оглеждаха. Той погледна през прозореца и видя снопове светлини, прелитащи в тъмнината. Чу се яростен рев. За миг му се стори как нещо огромно се отдалечава в тъмнината, но си помисли, че е отражение от порозореца. Скоро коридорът се напълни с учителите и аврорите, които охраняваха влака.
- Какво става? – попита Хари едър мъж, който не познаваше, а той му отвърна с най-невероятния отговор:
- Великан! Нападна ни великан!
- Какво?! – момчето не повярва на това, което чу.
- Някакъв великан събори дърво, което удари локомотива – заобяснява мъжът, който също трепереше като лист, въпреки че изглеждаше доста як. – А после започна да удря по предните вагони. Но нещо го ушлаши и избяга. Не можахме дори да го видим, камо ли да го повалим с проклятия. Не че не опитахме!
- Триста дяволи! – възкликна уплашено Рон, който стоеше на вратата и беше чул разказа на аврора. – Великан?!
Мъжът, който им обясни тръгна надоу по коридора, за да успокои останалие ученици. Скоро целият влак знаеше какво се бе случило. Няколко човека бяха успели да зърнат великана през прозореца и дори видели как удря локомотива. За щастие нямаше пострадали. След малко повече от четвърт час, експресът отново потегли към Хогуортс.
- Скоро трябва да пристигнем – все още изплашено каза Хърмаяни. – Но как е възможно?! Великан, толкова близо до Хогуортс и Хогсмийд!
- Дали това има нещо общо със Вие-знаете-кого? – попита Невил.
- А, ти, как мислиш? – сопна се Рон. – Само се чудя дали има и други наоколо? Ами смъртожадни?
- Съмнявам се при тези мерки за сигурност да се спотайвт около Хогсмийд – замислено каза Хърмаяни. – Те действат светкавично. Свършват си работата и изчезват. Затова на Министерството им е толкова трудно да ги заловят.
- Просто в Министерството не си вършат работата – ядоса се Хари, като се загледа през прозореца.
- Дали наистина няма наблизо смъртожадни? – продължаваше да упорства Рон. – И, Хърмаяни, престани с твоите мерки за сигурност! Великанът успя да се промъкне, нали?!
Момичето безмълвно замърда устни, сякаш се опитваше да продължи спора, но явно сметна, че не му е времето сега и се успокои.
Небето вън беше катраненочерно и тъмнината, сякаш беше в тон със събитията от влака. Пред погледа на Хари бързо се появяваха и изчезваха високи дървета и стръмни хълмове. Той се беше втренчил в пейзажа отвън, сякаше се надяваше да зърне някой смъртожаден. Но скоро съзря нещо друго. В далечината се извисяваха кулите и бойниците на...
- Хогуортс! Почти присгигнахме.
- Чудесно! От цялата тази работа огладнях! – зарадва се Рон.
- Как можеш да мислиш за ядене сега?! – възмути се Хърмаяни и му хвърли ядосан поглед.
- Е, няма да седим цял живот гладни, заради великаните! – не й остана длъжно и червенокосото момче.
- Много смешно, наистина! – възкликна Луна и избухна в искрен смях, а Рон се смути. Всички останали я погледнаха с лека изненада. Отново тази неестествена искреност, която притесняваше останалите.
- Най-добре да си облечем мантиите – предложи Джини, нарушавайки неловкото мълчание.
- Добра идея! – усмихна се Хари и започна да се рови в куфара си.
След около час Експрес Хогуортс пристигна на гара Хогсмийд. Локомотивната свирка изпя своята последна песен, преди да отпътува отново за Лондон. Хари с отвращение си спомни какво му се бе случило точно преди една година. Тогава се бе скрил в купето на слидеринци, за да подслушва Малфой, но за нещастие той го видя и прокълна. След това го покри със собствената му мантия-невидимка и хари си помисли, че ще се върне в Лондон. Но точно преди влакът да отпътува, Тонкс го намери и го измъкна.
- Първокурсниците след мен държеше – чу Хари познат глас пред себе си и видя Хагрид, в своето палто от къртичи кожи, държащ огормен фенер, който подреждаше новите ученици.
- Здравей, Хагрид – извика момчето, а гигантът се обърна и му кимна.
- Как сте, Хари, Рон, Хърмаяни, Джини? – и ги дари с една широка и космата усмивка. Все пак по иначе веселото му лице личаха дълбоки бръчки и великанът изглеждаше доста изморен.
- Хайде да си намерим файтон – предложи Джини и всички заедно потеглиха по пътеката, където бяха спрени файтоните, теглени от невидими коне, както Хари първоначално си мислише, а после разбра, че това са странни същества, наречени тестроли.
Той, Рон, Хърмаяни, Джини, Невил и Луна влязоха в един свободен файтон и потеглиха към замъка. Пътуването беше дълго и доста шокиращо, и всички бяха уморени. Рон си мърмореше нещо за храна. Невил все още не се бе съвзел напълно от нападението и изглеждаше отпаднал, а Луна отново потъна в своето „Дрънкало”.
Мислите на Хари пък го отведоха отново при портрета на Дъмбълдор. Започваше неговата седма и последна година и заслуга затова имаше отново бившия директор на Хогуортс. Каква ли беше причината да го накара да се върне? Първо Хари си помисли, че ще е заради неговата безопастност или защото има още какво да научи. Но всъщност беше убеден, че причината е друга, непонятна за него. Все пак щеше да види портрета в кабинета на директора и скоро щеше отново да разговаря с него. Това го успокои в известен смисъл. Макар да не беше жив, Дъмбълдор не бе по-малко мъдър. За момент Хари си помисли, дали като умре и той ще трябва да живее в портрет. Доста нелепо, но не и за магьосническия свят. Изведнъж Хари се стресна. Как за бога щеше да посещава кабинета на директора? Едва ли щеше да си издейства разрешение, от когото и да било, за да може да влиза там необезпокоявано и да задава въпросите си към Дъмбълдор.
- Пристигнахме – оповести Рон, чийто стомах вече къркореше неукротимо и Хари бе изтръгнат от неспокойните мисли, които като ураган се въртяха в главата му.
Той усети как файтонът спря и всички заедно слязоха. Дъбовите врати се отвориха и десетки ученици започнаха да влизат, за поредната, колкото и странно да беше тези дни, нова учебна година. Хари разбра, че няма друг избор и тръгна с останалите. За пръв път не чувастваше Хогуортс така близък както, през останалите години, но замъкът нямаше да спре да бъде негов дом и той съзнаваше това.
След около четвърт час учениците вече се намираха във Входата зала, топло посрещнати от полтъргайстът Пийвс, който пееше някаква доста мръснишка песен и хвърляше горящи конфети по учениците, който изплашено покриваха главите си с ръце или се загръщаха с мантии.
- Пийвс, изчезвай! – извика професор Макгонъгол и замахна с магическата си пръчка. Малкото злобно човече беше поразено от сноп червени искри и излетя, ругаейки.
- Добре дошли отново в Хогуортс – поздрави професорът по Трансфигурация. – Наистина се съмнявахме, че училището ще отвори врати и тази година, но ето, че отново сме заедно. Моля първокурсниците да изчакат тук, а останалите можете да влизате в Голямата зала и да изчакате започването на Разпределителната церемония.
Голямата врата се отвори и Хари видя добре познатата му зала, където вече шест години бе прекарвал времето си със своите приятели. Той погледна тавана, който отразяваше нощното небе отвън, цялото покрито със сиви буреносни облаци... и се усмихна. Все пак си беше у дома.