Аз съм Сириус. Талантлив, дързък, красив и готин. Само дето на кой му пука как изглеждам външно? Истината е различна. Ама съвсем различна. Аз съм на 20 и съм уплашен.

Но не от това да поканя момиче на среща, или да не си навлека някоя беда заедно с приятелите си, или пък защото се сбих с два пъти по-висок мъж от мен. Не. Изплашен съм, защото смъртта броди навсякъде.; изплашен съм, защото света е несправедлив.

Ужасявам се, защото всичко излиза от контрол, като бавно, но сигурно нещата се превръщат в голяма бъркотия. И нямам в предвид, че аз губя контрол над живота си, а че всички са изгубили своя.

В министерството цари безпорядък. Аврорите губят и умират. Всеки ден „Пророчески вести” пише за тези, които са се причислили към страната на Волдемор, за тези, които са предали своите семейства, за тези, които забравят за дългогодишните си приятели, за да станат хладнокръвни убийци. Списъкът с убитите е толкова дълъг, че имам чувството, че никога няма да успея да прочета имената на всички мъртъвци.

Винаги чета всяко едно име. Просто не мога да си позволя обратното. Искам да бъда сигурен, че сред жертвите няма да намеря свой близък.

Този следобед Дъмбълдор ме повика при себе си в щабквартирата на Ордена на Феникса. Каза ми как посъветвал Потърови да използват заклинанието „Фиделиус”.

Проверявам дали има нещо подозрително и тогава излизам. Ако искаш да оцелееш, задължително трябва да провериш дали някой не те следи. Дали си внимателен, прекалено внимателен или си безразсъден и не го прикриваш, няма начин да не попаднеш в капана, който те очаква. „Постоянната бдителност”, както би казал Муди, със сигурност отнема веселата част на живота, но какво друго може да направи човек ако иска да остане жив и невредим?

Отивам да намеря Лили и Джеймс както бях решил, и очевидно те знаят, че допреди малко съм бил с Дъмбълдор. Разбира се. Той винаги планира всичко.

Още щом пристигам в дома на Лили и Джеймс, те ме канят да седна в дневната им и започваме да си говорим; докато седя срещу тях на дивана не мога да не се запитам дали Хари, невинното бебе в ръцете на приятеля ми, на което съм кръстник и което обичам повече от всичко на този свят, ще трябва да живее в такива мрачни времена.
- Сириус? – поглежда ме Джеймс. – За какво си мислиш? – ме пита колебливо. Той е също толкова уплашен, колкото Лили. За бога, те имат син и просто не искат той да умре.
-Той ще разбере, че съм аз, - прошепвам тихо. – Джеймс, на ти-знаеш-кого няма да му отнеме много време да разбере, че съм Пазителят на тайната.
Той преглъща тихо, дава Хари на Лили, който ни слуша тихичко, след това се изправя и ме п оглежда сериозно.
- Знам, - кимва отчаяно и започва да крачи наоколо. Изглежда толкова неспокоен и обезпокоен, че се запитвам дали и аз да не да застана до него да обикалям стаята. Толкова е трудно да останеш спокоен, когато се чувстваш слаб и безсилен.
- Какво предлагаш тогава? – поглежда ме той с надеждата, че мога да му помогна.
Оставам все така мълчалив за няколко секунди, опитвайки се да намеря някакво решение. Но не съм някакъв невероятен умник, и не виждам изход от ситуацията.
- Избери някой друг, - казвам най-накрая. Още преди Джеймс да ме е попитал кой, аз добавям, - Питър. Избери Питър.
- Опаш? – изненадва се той, клатейки глава. – Лап, това не е добра идея. Питър не е...
- Понякога се държи глупаво, - прекъсвам го а. Сега не е подходящо време за сантименталности. – Той наистина не е толкова сериозен и умен като теб, но... Джеймс, защо не?
Приятелят ми не ми отговаря веднага; струва ми се, че почти мога да видя как мислите му препускат в главата му, докато претегля плюсовете и минусите.
- Не. – отсича той.
- Но..
-Не! –запротестира той вироглаво.
Настъпва тягостна тишина. Не искам да споря с Джеймс, най-малко пък днес, о все някой трябва да каже нещо.
- Това беше просто идея, само предположих, че Волдемор никога не би се досетил за Питър, - казвам спокойно.
Джеймс се спира и се отпуска на дивана до Лили.
- Джеймс, - казва тя мило. – Мисля, че той има право.
Джеймс се обръща към жена си, след това връща погледа си върху мен. Затваряйки очите си, той казва:
-Добре.
Виждам бледото му лице, вече изпотено от притеснение, и ми идва да заплача. Приятелят ми е отчаян. Той е толкова отчаян, всичко изглежда безнадеждно. Знам го, Лили и Джеймс също и тримата се чувстваме, сякаш предвиждаме страшна катастрофа.
-Ще попитам Питър тази вечер,- промърморва приятелят ми.
Кимам и изведнъж се сещам, че Ремус трябва да пристигне скоро. Лили и Джеймс поканиха всички ни за вечеря, както всъщност правеха често.
-Да кажем ли на Лун? – питам аз. Той отново не отговаря. По дяволите, от тези мълчаливи и неловки паузи ми се иска да съм на друго място.
Джеймс прехапва устни и стиска юмруци. Всички сме наясно, че има някой предател в нашата среда. От всичко, което знаем, и макар много да мразя да го признавам, възможно е и да е Ремус. Може да е всеки.
-Не. – каза го тъжно и унило, но решително. Сигурно се чувства като мен... Отвращавам се от това, че трябва да крия нещо от някой от своите приятели.
Време е за вечерята. Питър е тук, а Ремус пристига само минута след него. Изглежда уморен – пълнолунието наближава, но той прави всичко по силите си да остане бодър. Всички правим така, дори и в себе си да сме несигурни и уплашени.
-Дъмбълдор ми каза за заклинанието „Фиделиус”, - казва Ремус дръпнато, докато вечеряме. Всички го поглеждаме с неподправена изненада. Чудя се защо го казва; той по принцип е предпазлив що се отнася до нещата, които научава – как може да е сигурен, че всички знаем за какво говори?
-Дъмбълдор ми каза, че всички знаете. – продължава той, сякаш е прочел мислите ми. – Ето защо дойдох последен – той пожела да ме види.
Джеймс и аз се споглеждаме скрито. Знам, че е изнервен. Мрази да говори по този въпрос.
-Какво ще кажете за малко пудинг? – прекъсва го Питър. Добро момче. Той е тактичен и винаги знае кога и как да смени темата.
Докато си сипваме от вкусния десерт на Лили, аз отново поглеждам към Джеймс и той улавя погледа ми. И двамата мислим едно и също; добре е станало като Дъмбълдор е казал на Ремус за заклинанието, защото това значи, че ние не го подозираме. Но мога да видя в очите му как той няма да сподели как е решил да се разменим.
Рано вечерта Ремус ни уведомява, че възнамерява да си тръгва – той трябва да си почива. Казва ни „довиждане”, извинявайки се – както винаги – за това, че няма да може да се види с нас за около седмица. Всички знаем какво става всеки месец. Ако можехме да смекчим болката като заемем неговото място, всеки от нас би го направил на драго сърце.
Той прегръща Лили, Джеймс и Питър, и след това се обръща към мен.
-Ще те изпратя, - предлагам му аз, вземайки палтото си. Навън е студено. Джеймс, Лили и Питър стоят до топлия огън в камината.
Отварям входната врата, като гледам да вдигам възможно най-малко шум, защото Хари спи, след това излизам от къщата и поглеждам към Ремус. Лицето му е угрижено, също като моето. И двамата се поколебаваме, след това го дръпвам към себе си в силна прегръдка. Той ми е като брат, винаги е бил.
Мразя се за това, че го подозирам. Мразя се също и за това, че му позволявам да си тръгне. Мразя се и заради това, което считам за предателство. Иска ми се той да остане при нас, както беше в „Хогуортс”, или пък поне да бъда с него и да го гледам докато се трансформира. „Остани с него”, повтаря ми един глас в мен. Но не мога, точно сега трябва да бъда с Джеймс. С Джеймс, Лили и Хари.
Иска ми се да мога да му кажа за промяната, която ще извършим с заклинанието „Фиделиус”. Не е редно да крия това от него. Как бих реагирал ако моите най-добри приятели криеха нещо важно от мен? Щях да полудея, сигурен съм.
Но не мога да кажа и една дума. Нито една проклета дума.
Ремус стисва ръката ми и отива към старата си вълшебна кола, която закупи евтино от един магьосник миналата година.
-Лека нощ, Лун, - измърморвам аз. Прилошава ми, имам чувството, че ще се случи нещо лошо. – До скоро, - махвам му.
Думите прокънтяват дълбоко в мен. „До скоро.”
Знаех ли, че ако му бях казал за Питър, щях да избегна Азкабан. Знаех ли, че тези две последни думи, толкова невинно казани, ще се врежат дълбоко в мен завинаги.
„Скоро” всъщност се оказа не толкова скоро.
Ако трябва да сме точни, дванайсет години.