ПРОМЕНИ

Голямата врата се отвори и момчето видя добре познатата му зала, където вече шест години бе прекарвал времето си със своите приятели. Той погледна тавана, който отразяваше нощното небе отвън, цялото покрито със сиви буреносни облаци... и се усмихна. Все пак си беше у дома.
Хари, следван от Рон, Хърмаяни и Джини се оправи към масата на Грифиндор и скоро всички се настаниха удобно, изчквайки Разпределителната церемония. След малко дойде и Почтибезглавият Ник, духа бродник на дом Грифиндор, който дружелюбно ги поздрави:
- Здравей, Хари, аз винаги съм знаел, че ти ще се завърнеш. Избранник? Винаги съм смятал, че това е твоето призвание. Кълна се в живота си...
- Но това едва ли има голяма стойност, след като Сте мъртав – засмя се Рон, а Ник го погледна презрително и отмина.
- Как винаги успяваш да го ядосаш? – попита Хари.
- Доста превзет. Но сега не ми се мисли за него. Гладен съм като вълк, а трябва да гледаме и тази церемония сега.
- Рон... – започна поучително Хърмаяни, а Хари вече знаеше, че ще последва поучителна лекция. – Това е много важна церемония. Особено сега.
- Дрън, дрън!
- Хей, Хари! Здравей!
Хари се обърна и забеляза нисичко момче, което подскачаше притеснено зад него. Това беше Колин Крийви, неговия голям „почитател”.
- Здравей, Колин.
- Хари, след като ти си Избранникът, защо не станеш и директор на Хогуортс.
Като чу това Рон избухна в смях, Хърмаяни също не издържа и се усмихна.
- Не мисля, че това е добра идея, Колин, но благодаря ти все пак.
След десетина дълги минути вратата на Голямата зала се отвори и първокурсниците започнаха да влизат, водени не от професор Макгонъгол, а от Спраут.
- Защо не ги води, Макгонъгол? – попита Хари.
- Защото тя ще е новият директор – обясни му Хърмаяни.
- Мислех, че Министерството ще опита да наложи контрол над Хогуортс след като... Дъмбълдор го няма.
- Явно не са успели.
След малко новите ученици се бяха наредили пред масата на предподавателите и нетърпеливо очакваха в кой дом ще попаднат. Скоро професор Флитуик постави на едно трикрако столче много стара и мърлява шапка, известна като Разпределителната. Всички трпетно очакваха нейната нова песен и скоро тя запя:

Скроиха ме отдавна
От древно време магьосниците славни
И скоро можех аз да видя
Хогуортс – Училището за вълшебство и магия
Те бяха четирима, магьосници могъщи
И вярваха, приятелството трае вечно
Споделяха те цел едничка
Да бъде школата им най-добра от всички.
И взеха Грифиндор, Слидерин, Хафълпаф и Рейвънклоу
Децата те да обучават, да ги карат да творят
Но мина време, те не издържаха
След спорове неспирни, дружбата им се прекъсна
Грифиндор да вземе смелите реши
Децата с чиста кръв Слидерин преоткри
Рейвънклоу да учи умните, желанието й беше
А Хъфалпаф с другите се примири,
Да учи всички тя се съгласи.
И всичко с времето потръгна, със знания
Децата се сдобиха и нови светове те покориха,
Всеки своя дом пое и вмъкваше там светлина
И знания от безгранична бъднина
Но скоро булото на мрака пречупи светлината
И споровете пак се съживиха
Слидерин разбра тогаз,
че мястото му не е сред останалите трима
напусна Хогуортс той във късен час
завърна се във мрачните блата
и постепенно хаосът се забрави
отново мир цареше сред магически сърца,
за знания копнежът беше възроден
и така историята се повтаря
За всеки дом аз отговарям, защото
Мястото ви точно ще посоча,
Дали сте смели, умни, работливи
Това е моята задача да реша, но
Знайте, че сега настъпват смутни времена
И бъдеще на вас е поверено
И не безмислени са моите слова, защото
Да ви пазя аз съм се заклела.
Бъдете верни и сплотени,
Задружно се борете за трудните промени
Един е тоз, обаче, който ще ви поведе
И той сред вас сега седи уверен,
Че нищо няма да го спре.

Шапката изпя последната си дума и отново замлъкна, а в залата се възцари призрачна тишина. Не последваха обичайните ръкопляскания на учениците. Всички се чувстваха странно. Никога шапката не беше казвала нещо толкова ясно. Хари си спомняше петата си година в Хогуортс, когато тя отново ги предупреди за назряващата опастност, но сега изтъкна нещо друго – значението на Избранника. Той усети стотици трескави погледи, вперени в него и неспокойният шепот, който се появи в залата. Какво бе казала Шапката току що? Значеше ли това, че той наистина трябва да поведе армия срещу Волдемор, че наистина беше призван за водач. Не! Всичко това му се струваше глупаво. Той не беше някакъв пълководец. Той беше просто момче... момче, което даде клетва пред своя ментор, момче, което знаеше, че трябва да я изпълни... Но Хари не беше просто момче. Той беше „Момчето, което оживя”. Отново се огледа и видя, че не само учениците го зяпат, а дори и очителите. Хагрид изглеждаше притеснен, професор Макгонъгол, която седеше на директорското място беше придобила каменно изражение. След няколко секунди обаче тя се съвзе и каза:
- Преди да започне Разпределителната церемония бих искала да кажа няколко думи. Както знаете миналата година беше трудна за целия магьоснически свят. Беше трудна и за Хогуортс, след като най-великият директор, управлявал това училище загина от ръката на предател. – в очите на професор Макгонъгол се появиха сълзи, които тя не успя да прикрие, но продължи речта си. - Сигурно сте чули хиляди версии, но малко от вас знаят вдействителност какво се случи. – Тя поспря за миг, сякаш събираше сили, но след секунда каза. - Аз ще постъпя като Дъмбълдор и ще ви кажа истината без да крия детайли за случилото се. Бившият професор по Отвари и Защита срещу черните изкуства се оказа смъртожаден и шпионин на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава в Хогуортс. Снейп успя да измами Дъмбълдор и с помощта на неколцина други престъпници го уби, след което успя да се измъкне. Вие всички знаете това, но какво точно се случи в онази нощ може да ни каже само един човек. – тя погледна към Хари и той се притесни. За секунда си помисли, че ще го накара да разкаже пред цялото училище. – Но вярвам, че той не би искал да преживява отново и отново този спомен, така че аз няма да назова името му. – Хари изпрати към нея поглед, пълен с благодарност. – Сега отново ни предстои трудна година, защото без Дъмбълдор всичко ще се промени, но оттук нататък аз поемам задълженията като директор на Хогуортс и не обещавам, че мога да ръководя училището както Албус, но искрено се надявам, че с ваша помощ, всичко ще тръгне постарому. А сега нека разпределянето по домовете да започне.
- Когато чуете името си – започна професор Спраут, която стоеше до трикракото столче, на което беше поставена Разпределителната шапка – идвате при мен и поставяте Шапката на главата си, а тя ще посочи в кой дом ще бъдете. – Адамс, Гари! – прочете професор Спраут първото име, а едно едро, русо момче излезе от редицата и постави шапката на главата си.
- Слидерин! – извика след няколко секунди тя и Гари Адамс се отправи към масата на новия си дом.
- Този ми изглежда доста противен! – каза с презрение Рон.
- Казваш го само, защото отиде в Слидерин – сряза го Хърмаяни.
- Няма значение – не и остана длъжен той.
- Алис, Джейн! – викна отново Спраут, а от редицата излезе едно дребничко и много красиво момиче с руси плитчици, което заподскача към столчето.
- Грифиндор! – извика Шапката, а Джейн седна близо до Невил, който я поздрави радушно.
Скоро редицата започна да намалява. Блейз Кормак отиде в Рейвънклоу, Анди Смайл, пък бе изпратен в Хафълпаф. И накрая Мери Йеил бе разпределена в Грифиндор. Професор Спраут изнесе Разпределителната шапка и се върна на масата на преподавателите, а Макгонъгол отново се изправи и каза:
- Преди да вечерята да бъде сервирана искам да вдигна последен тост за Албус Дъмбълдор. Едва ли някога Хогуортс ще има по-добър, мъдър и талантлив директор от този прекрасен човек, който загина, давайки живота си за общото благо на магьосническия свят. Нека неговото име и неговата саможертва оставят ярък отпечатък в сърцата ви, за да знаете, че всички трябва да сме единни и да си помагаме в това време.
Всички в залата се изправиха и изръкопляскаха на думите на Макгонъгол, което се стори малко нетактично на Хари, но той също ръкопляскаше. Единствено слидеринци демонстративно останаха по местата си.
- А, сега приятен апетит! – пожела новата директорка и когато Рон погледна към чинията си...
- Най-сетне!
На масите се бяха появили обичайните лакомства и деликатеси: пилешки бутчета, свински пържоли, печени картофи и традиционните ментови бонони, които напомняха на Хари за Дъмбълдор. Той се усмихна и започна да се храни с останалите. Вечерята им се струваше наистина прекрасна. Трескавите шепоти бяха прераснали във весели и боботещи разговори за училище, Куидич, ваканцията. Всеки имаше какво да разкаже на своите приятели и беше хубаво, че всички успяваха да се откъснат от настоящето, дори и за толкова малко.
Джини, която седеше до Хари започна да го гъделичка, защото единствено той изглеждаше сериозен. Той се засмя и я целуна и скоро също се оживи и се включи в разговорите. Почтибезглавият Ник се бе върнал при тях и спореше с Хърмаяни за домашните духчета. Хари се стресна да не би тя да реши отново да основе СМРАД или нещо подобно, но все пак си спомни с умиление за времето преди Волдемор да се върне.
- Триста дяволи, Хърмаяни, още ли не си си избила от главата тези домашни духчета – заяде се Рон.
- Няма да се откажа, докато не ги накарам да разберат, че заслужават повече права – невъзмутимо отвърна момичето и забоде поглед в ябълковия си сладкиш.
- Непоправима си – усмихна й се Рон, но тя не прие това на шега.
- О, моля ви, само не започвайте да се карате! – възкликна Хари, който им хвърли по един гневен поглед.
- Не съм си го и помисляла – отвърна му Хърмаяни, като не откъсваше очи от пая си.
Скоро всички се бяха навечеряли и очакваха последните думи на професор Макгонъгол, преди да се отправят към леглата. След четвърт час и преподавателите бяха приключили с вечерята и новата директорка се изправи, и каза:
- Преди да се отправите към домовете си, бих искала само да добавя някой неща. На първо място искам да изясня въпроса с преподавателите. Въпреки че съм директор, ще продължавам да ви преподавам по Трансфигурация, Защита срещу Черните изкуства ще се води от професор Албърт Радърболт, който за съжаление не успя да дойде тази вечер. Не съм сигурна, че повечето от вас са чували това име. Професор Радърболт дълги години пътуваше из различни страни, но сега реши да се върне отново в Хогуортс. Той обеща, че утре ще имате часове, а Отварите ще продължават и занапред да се водят от професор Слъгхорн.
Като чу името си, Слъгхорн стана и огледа всички усмихнато, като спря погледа си на Хари.
- Колкото до забранените предмети – продължи професор Макгонъгол – можете да видите списъка в кабинета на господин Филч, след мръкване на учениците не се разрешава да напускат сами замъка и само още едно нещо: посещения в Хогсмийд тази година няма да има, с цел да се осигури безопастността на учениците.
Гневни възгласи се надигнаха сред учениците, но всички те съзнаваха, че тази радикална мярка е необходима и трябваше да се примирят. На Хари му беше безразлично, едва ли искаше да се върне в Хогсмийд, след случилото се с Кейти и мадам Розмерта.
- Е, сега можете да се отправяте към леглата – оповести професор Макгонъгол и пожела приятна вечер.
Скоро Голямата зала се изпразни и всички се отправяха към домовете си. Хари, Рон и Джини (Хърмаяни изпълняваше задълженията си на префект, упътвайки първокурсниците, докато Рон не сметна това за нужно и успя да се спаси от съсканията на приятелката си) тръгнаха по един коридор като не бързаха да си лягат, въпреки че им се спеше.
- Какво мислите за новия преподавател? Дали ще се справи добре? – попита Джини.
- Не знам, изглежда малко странно, че не успя да дойде тази вечер – каза Рон замислен. – Но ще го видим в действие. Не ми се мисли само какво ще става от утре. Със сигурност тази година ще ни юркат много здраво заради ТРИТОНИТЕ. Какво мислиш, Хари?... Хари...
- А, да, сигурно – отвърна разсеяно Хари, който се бе умълчал.
- За какво мислиш? – попита Джини и го прегърна през кръста, а Рон отново направи гримаса. – Не е ли време да свикнеш с това, Рон! – каза момичето, като видя погледа на брат си.
- А, хмм – изсумтя Рон и се опита да се покашля, но не особено правдоподобно.
- Е, Хари?
- За нищо, просто се разсеях! – отвърна той не особено убедително.
- Спри да се тормозиш поне за една вечер! – малко остро каза Джини.
- Не знаеш какво ми е, нали?! – внезапно избухна приятелят й. – Не знаеш какво е всички да очакват от теб, че едва ли не ще спасиш целия свят, а ти да знаеш, че всъщност трябва да го направиш?!
- Прав си, не знам – невъзмутимо му отговори момичето. – Но не е необходимо да ми се нахвърляш всеки път, когато те попитам какво ти има!
- Аз...извинявай, Джини!
- Няма нищо – усмихна му се червенокосото момиче. – Но помни, че ние не сме против теб, Хари.
Улисани в приказки, те не усетиха кога се изправиха пред портрета на доста едра жена, облечена в копринена рокля.
- Паролата? – зачака Дебелата дама.
- Къде ли е Хърмаяни? – учуди се Рон.
- Е, префекте, ти не знаеш ли паролата! – подсмихна се Хари.
- Много смешно!
- Без парола и префектите ще си стоят отвън – отсече категорично Дебелата дама и ги погледна строго.
- Вечен огън – обади се познат глас зад тях, а през това време картината се отмести и пред тях изникна входа към кулата на Грифиндор.
- Хърмаяни, точно на време! – усмихна се Рон. – Тъкмо щях да...
Миг-два той гледаше мантията на момичето като вцепенен, но накрая тя наруши тишината:
- За пръв път ли ме виждаш, Рон!
- О, голямо сребърно О. Ти си Отличник.
- О, това ли?! – плахо се усмихна Хърмаяни. – Да, професор Макгонъгол ме повика, за да ми каже. Не е ли чудесно.
- Поздравления, Хърмаяни – казаха Хари и Джини в един глас, а Рон само продължаваше да я гледа втрещен.
- Но, нали изпращат сови през лятото, както и известията за префектите? – попита озадачен Хари.
- Да, но Макгонъгол каза, че е имала извънредно много работа и не е имала време.
- Аз не знам какво да кажа? – обади се Рон, който не можеше да свали очи от извезаното сребърно О на мантията на Хърмаяни.
- Можеше да кажеш, че винаги си го очаквал или просто да ме поздравиш! – сопна се момичето на шега.
- Можеше наистина – подхърли Рон и внезапно се шмугна през прохода и се скри към момчешките спални.
- Какво му стана? – очуди се Хърмаяни.
- Мисля, че е очаквал след като и двамата сте Префекти и двамата да станете Отличници – подчерта Джини.
- Не ставай смешна... – изненада се дугото момиче. – Не че искам да го обидя... но нима е очаквал с тези оценки наистина... искам да кажа... Хари, той казвал ли ти е,че очаква...
- Нищо не е споменавал – каза Хари, който се загледа през портрета.
- Може и да сте Отличници, но не си мислете, че можете да ме държите будна цяла нощ! – сопна се Дебелата дама и те бяха принудени да влязат в Общата стая.
Малко по-късно Джини целуна Хари и му пожела лека нощ и заедно с Хърмаяни се отправиха към момичешките спални, а момчето се качи при Рон, който се правеше, че спи. Хари не искаше да го безпокои, хвърли му тревожен поглед и също си легна. Почувства мозъка си като изцеден и заспа почти веднага.
Вървеше през мрачно подземие, осветявано единствено от мътна зелена светлина, идваща някъде от дъното му. Той прошепна Лумос и пръчката му освети лицето. Албус Дъмбълдор крачеше забързано към зелената светлина в края на тунела. Изглеждаше блед и тревожен, но лицето му не трепваше нито за миг. Хоркруксът трябваше да е в това подземие, може би скрит в зелената светлина, пазен от могъщи смъртоносни проклятия. Дъмбълдор достигна голям каменен пиедестал, на който лежеше старовремска газена лампа. Именно тя хвърляше зелената светлина в коридора, а сега се отразяваше в очилата с форма на полумесеци на магьосника. Той протегна ръка към лампата и в същия миг тя изчезна, като остана само светлината. Дъмбълдор се усмихна... Джини тръгна заедно с Хари. Той не искаше, но тя не се съгласи с желанието му. Пещерата на Годрик, натам се бяха запътили. Рон и Хърмаяни също щяха да дойдат. Хари искаше да ги предпази, но знаеше, че те ще го последват навсякъде. Двамата вървяха през някакъв пущинак, необитаван, мрачен и донякъде плашещ със своите прогнили дървета и грозни стърчащи скали. Джини стисна силно ръката на Хари и той усети, че тя трепери.
- Страх ли те е? – попита.
- От неизвестното – отвърна тя.
- Всички се страхуваме от това, което не разбираме – каза Хари и посочи неопределено зъберите пред него...
В Хогуортс се провеждаше изпит. Масита в Голямата зала бяха изчезнали, а на тяхно място имаше стотина единични чина, върху които усилено пишеха млади магьосници. Джеймс погледна Сириус, който седеше няколко чина в дясно от него и му се усмихна. Изпитът беше фасулски. Скоро всички приключиха, а Сириус, Джеймс и Лупин видяха Снейп, който тъкмо излизаше през вратата на Голямата зала. Изведнъж Хари обезумя от гняв и тръгна след него, оставяйки учудените Лап и Лун. Вдигна пръчката си...
- Хари! Успокой се! – Рон стоеше д леглото, надвесен над него.
На Хари му трябваха няколко секудни, докато осъзнае, че всичко това беше сън. Не един, а няколко, всеки от които странен и плашещ. Момчето седна в леглото, сложи очилата си и си сипа вода. След като отпи глъдка, каза:
- Беше просто сън!
- Доста ме стресна – отвърна Рон. – Помислих си, че отново е някое от онези видения.
- Беше най-обикновен сън – повтори Хари, но се замисли. Не искаше приятелят му да узнава за всичко това. - Още е рано, ще се помъча да заспя.
Рон му хвърли тревожен поглед, но се върна в леглото и скоро захърка, а Хари си припони съня. Искаше му да разкаже за някой на него. Сириус обаче не беше с него... Дъмбълдор... също.

***

- Хари, изглеждаш угрижен – рече тревожно Хърмаяни на другата сутрин, докато закусваха в Голямата зала.
- Не спах добре – смутолеви момчето и се надвеси над овесените ядки.
- Пак сънува кошмари – каза Рон, който сметна, че приятелката им трябва да знае.
Хари му хвърли унищожителен поглед, но не каза нищо.
Скоро мина професор Слъгхорн и им остави програмите за новата учебна година.
- Как си, Хари? – попита учителят и се усмихна палаво. – Добре ли прекара лятото?
- Благодаря, добре, сър – отвърна момчето и се начумери. – Беше интересно лято.
- Да, на всички ни е трудно, но животът продължава – каза Слъгхорн, като видя погледа на Хари. – Е, оставям ви. До скоро!
- Доста нетактично от негова страна – каза Рон, докато разглеждаше програмата си. – Ей, чудесно! Още първия час имаме Защита срещу Черните изкуства. Сега ще видим що за птица е този Албърт Радърболт. Интересно баща ми никога не ми е споменавал за него.
- Нали чу Макгонъгол – обади се Хърмаяни. – От много години пътувал в чужбина.
- И Куиръл доста пътуваше преди да стане учител – каза Хари мрачно.
- Но ти спаси Философския камък – прошепна мек глас в ухото му, а след това той усети топлина и по устните си. Джини седна до него.
- Здравей – поздрави Хърмаяни и се усмихна на попадението на другото момиче.
- Не разбрах какво общо има Философския камък – намеси се Рон.
- Доста неща не разбираш – скастри го Хърмаяни.
След закуската Хари, Рон и Хърмаяни поеха към първия си час. Скоро се озоваха пред класната стая с останалата част от класа. Изглежда професорът го нямаше, защото стаята беше заключена, но скоро от вътре се чу сърдечно „Влезте”, вратата на стаята се отвори сама и учениците влязоха вътре. Преподавателят, обаче, отново не беше там.
- Къде ли е? – попита Рон, докато тримата сядаха на една маса близо до преподавателската катедра.
- Може да е в стаичката отсреща – предположи Хърмаяни и зачакаха.
И наистина, след няколко секунди, вратата на втората стая се отвори и от там се показа мъж с доста дълга сребриста коса, която се спускаше по раменете му. Не беше млад, но въпреки това изглеждаше безкрайно енергичен, в лицето му имаше нещо младежко, дори необуздано. Погледът му обаче гледаше строго и недоверчиво. Хари неволно си помисли, че прилича на Муди. Носеше вехта, но скъпа черна мантия, а на врата си имаше различни амулети, които се преплитаха и образуваха странна връзка от крака на паяци, зъби на акули и криле не прилепи. Преподавателят продължи да мълчи известно време, сякаш за да придаде мистериозност на появяването си, а после заговори с дрезгав, но бодър глас:
- Казвам се Артър Радърболт, както вече са ви казали и тази година ще водя часовете по Защита срещу Черние изкуства. Знаете в какви времена живеем, този предмет може би ще има най-голямо значение, затова как да отървете кожите от лапите на смъртожадните на Волдемор.
Внезапно уважението на Хари към новия преподавател нарастна. Той споменаваше Черния лорд по име. Значи не беше някой страхливец и определено се познаваше с Дъмбълдор.
- Много хора предполагаха, че след смъртта на Дъмбълдор, Хогуортс няма да отвори повече врати, но все пак всички сме тук и аз съм се нагърбил със задачата да ви науча да се пазите. Постоянна бдителност!
- Не ти ли прилича на някого – подсмихна се тихо Рон и започна да върти окото си, имитирайки Муди.
- Тишина! – извика професор Радърболт, който се обърна към момчето, но после погледът му се спря на Хари. – Я, какво виждат очите ми!
Хари очакваше новият преподавател да започне с нещо от рода на Избранника или Момчето, което оживя, но съвсем не бе...
- Знам, че Дъмбълдор много те ценеше и не веднъж е казвал, че напълно заслужаваш славата, която имаш.
- Аз... благодаря, професоре – смути се Хари, а всички в стаята вече местеха погледи ту към него, ту към Радърболт.
- И така, както казвах, тук съм, за да ви преподавам Защита срешу Черните изкуства. В тези времена трябва да сте наистина добре подгтовени, но тази година няма да изучаваме просто магии и проклятия...
- Че какво друго освен това? – прекъсна го Дийн Томас.
- Ще Ви помоля да не ме прекъсвате, господин Томас – отговори спокойно Радърболт. – В тази стая ще се научите да разпознавате тъмните сили не само у магьосниците, а и в природата. Ще откриете много повече за света, отколкото досега. За да се борите с Тъмните сили трябва да ги познавате, дори да ги уважавате и в никакъв случай да не ги подценявате.
- Професоре – умолително беше вдигнала ръка Хърмаяни.
- Да, мис Грейнджър?
- Чудех се какво точно имате предвид под знания за света? Какво повече ще опознаем за Тъмните сили в природата.
- Ще откриете разликата между любовта и омразата – спокойно отговори преподавателят, оставяйки пред себе си множество любопитни лица. Той помълча няколко секунди, като тишината предизвика още по-голям интерес и след това продължи бавно – Убеден съм, че можете да правите препречващи магии, вцепеняващи проклятия, може би дори... хм... магии за покровител... но със сигурност не знаете много истини за живота и света. И така, пътувал съм години наред, обиколил съм стотици места именно, за да открия много истини за света.
- И открихте ли ги? – попита Шеймъс с неприкрито възхищение.
- Светът е необятно и безгранично място – дълбокомислено му отговори Радърболт и всички за пръв път видяха, че той се усмихва. – Преди да започнем със същинската част на уроците ни тази година нека да си припомним някои доста важни заклинания, които със сигурност ще ви се наложи да използвате, за да оцелеете. Например, кой ще ми каже как да се справите при нападения от диментори?
По-голямата част от класа се усмихна. Всички помнеха сбирките на ВОДА, всички освен слидеринци. Ръката на Хърмаяни машинално се стрелна във въздуха и Радърболт й позволи да отговори.
- Ами с магия за покровител, сър – каза моментално момичето. – Измагьосваме патрон, който е зареден с положителна енергия и дименторите не могат да достигнат до нас.
- Точно така! Десет точки за Грифиндор, мис Грейнджър. А, някой от вас знае ли как да измагьоса покровител... всъщност мисля, че някой може. Господин Потър, бихте ли ни показали, моля!
Хари кимна, изправи се и извика „Експекто Патронум”, като само след миг сребристият красив елен изскочи от върха на пръчката му, обиколи стаята и изчезна през стената, оставяйки след себе си ивица сивкав дим.
- Много добре, отлично! – усмихна се Радърболт – Още десет точки за Грифиндор. – А, сега нека да опитаме всички.
Професорът замахна с пръчката си и чиновете се събраха на куп в единия ъгъл на стаята. След миг всички започнаха да измагьосват покровители, като Хари усети как го залива вълна на гордост. Повечето, които бяха идвали на сбирките на ВОДА успяха от първия път, а професор Радърболт изглеждаше леко стъписан от уменията им. Само слидеринци имаха известни затруднения.
- Отлично, отлично! – зарадва се Радърболт. – Явно, сте доста по-добре обучени, отколкото предполагах.
През останалата част от класа преговориха доста важни заклинания и проклятия, като професорът им показа как да се справят с инферии и дори как да се измъкват от тролове. Хари наистина хареса новия преподавател, който изглеждаше доста интересна и леко противоречива личност.
- Доста интересен част – каза той на Рон и Хърмаяни, докато се отправяха за следващия час по Билкология.
- Какви ли още изненади да очакваме за тази седмица? – усмихна се Рон, странно зареял поглед в далечината...