Глава 1
Привит Драйв №4
Беше още един горещ августовски следобед и жителите на улица Привит Драйв, лишени от удоволствието да мият колите или да поливат градините си, кротуваха по домовете си. Навсякъде бе тихо и единствената глъчка идваше от задния двор на номер четири, където група деца се гонеха и катереха по дърветата.
В кухнята на номер 4, тиха за разлика от двора, седеше, облакътен на масата за хранене, с поглед зареян в нищото Хари Потър. На пръв поглед той изглеждаше най-обикновен мъж в средата на трийсетте, с гъста прошерена по бакембардите черна коса, зелени очи зад рамките на кръгли очилата и тридневна брада.. Но нищо в него не издаваше факта, че Хари е магьосник. И то не-кой-да-е магьосник, а най-големия магьосник на своето време, победил Онзи-който-не-биваше-да-се-назовава.
Хари беше завършил преди седемнайсет години училището за магия и вълшебство Хогуортс. През всяка от седемте години там му се бе налагало да се изправя срещу лорд Волдемор. Беше преживял неща, които едно момче на неговата възраст не би могло да си представи. И все пак точно в този момент Хари мислеше за завръщането си там.
Изведнъж вратата откъм коридора се отвори с трясък и петгодишно момиченце с червени къдрици и зелени очи нахлу в стаята. В ръцете си носеше нещо, което Хари от първоначалната си изненада не успя да определи, но после видя, че е жабче.
-Джини, какво има? – скочи той от масата.
-Тате, жабчето ми – изплака момиченцето – ще умре!
-Няма, миличка – успокои я Хари – Дай да го видя.
-Иска да го сложа във вода – проплака момиченцето. – Така ми каза.
-Колко пъти да ти повтарям, че не можеш да говориш с животните – обади се глас зад разтвореното списание в отсрещния фотьойл.
Хари досега не бе забелязъл присъствието на най-голямата си дъщеря. Зеленоокото момиче с тъмночервена коса се взираше с голямо раздразнение в малката си сестричка.
-Мога! – извика Джини.
-Лили, не говори така на сестра си – скара се току-що влязлата с кош за пране в ръка едра чернокоса жена.
-Но, лельо Клаудия – опита се да спори Лили, докато баща й наливаше вода в една купа за жабчето на Джини – Тя си мисли, че може да говори с животните.
-Мога – отвърна Джини, носейки купата с вода към вратата, след като Хари отново бе заел предишното си място.
-Лили, върви със сестра си да й помогнеш с жабчето. – изкомандва Клаудия.
Лили Потър изсумтя, но изпълни нареждането на леля си. След като вратата се хлопна след тях, Клаудия остави коша за пране и седна до Хари.
-Хари, какво има? – попита тя загрижено.
“Не им ли омръзна да ми задават все същия въпрос?” помисли си той. А Клаудия се престараваше. Скоро надхвърлила трийсетте, домакиня и майка на три деца (без да включваме Хари, малкия му син и собствения й съпруг), Клаудия беше яка, доста бойна жена, която успешно се справяше с настъпилото в дома й уживление тази лятна ваканция. Но и умееше да досажда на Хари.
Тя бе съпруга на братовчед му Дъдли Дърсли. Въпросният се бе оженил за нея след един неуспешен брак с наложената от майка му “подходяща млада дама”. Единственото хубаво нещо, останало от тази връзка, беше Лилибет Дърсли. Бет, както я наричаха, живееше при баща си, защото майка й не искаше да има нищо общо с този магофил – дори и дъщеря магьосница.
Срещата на Дъдли с Клаудия се бе оказала най-щастливата в живота му. Клаудия беше “безсилна” (дъщеря на магьосници, непритежаваща такива способности), но знаеше всичко за света на магьосниците също като Дъдли. И много обичаше да се рови в главата на Хари.
-Наблюдавам те – започна тя и Хари подчерта на ум, че знае това – и виждам, че най-полсе си се отървал от апатията, която те бе налегнала от...
Хари я изгледа със смъртоносно изражение, което значеше “Не говори за това!” и тя не довърши.
-Изглеждаш ми прекалено умислен след посешението на Директора.
Чу се как входната врата се хлопна и Хари се почувства благодарен на братовчед си, че го спасява от разпита.
-А, Дъдли се прибра – възкликна Клаудия – Скъпи, в кухнята сме!
Вратата откъм коридора се отвори и затвори, след като огромната фигура на Дъдли Дърсли нахлу в кухнята и закри залязващото слънце, светещо право в очите на Хари. Дъдли поразително приличаше на покойния си баща, като изключим мустаците.
-Здрасти скъпа- целуна той жена си – Хей, братовчеде, как си?
-Добре – отвърна Хари – Ти как си?
-Минах след работа да видя мама в старческия дом – отвърна Дъдли.
-О – възкликна Клаудия – И как е старата вечица?
-Добре е – засмя се Дъдли – Каза, че ще дойде на гости като се върнем. Изпраща поздрави на всички... Ъ, на внуците си.
-Не съм и очаквала друго – намуси се Клаудия – Хари и хлапетата също, нали?
Той се почувства длъжен да кимне – бе загубил благоразположението на леля си след брака на Дъдли и Клаудия, но бе благодарен, че все пак му позволява да живее в дома й.
-Мда – отвърна многозначително Дъдли, прегърнал жена си. – А вие за какво си говорите?
-Опитвам се – каза тя преди Хари да успее да си отвори устата – да разбера какво е решил.
-За кое? – попита Дъдли.
-Е, как за кое. Предложението на Директора.
-О, да – възкликна Дъдли – Значи си решил? Ще отидеш ли?
-Не съм още – отвърна Хари.
-Трябва да отидеш – продължи Дъдли – Заради децата. И не се тревожи за Младши – ние ще се грижим за него. Какво...
Откъм градината се бе чул силен трясък и тримата незабавно скочиха от местата си. Когато погледнаха, децата се бяха скупчили стреснати край храстите. Навсякъде имаше разпиляна скъсана хартия, а посредата на поляната седяха момче и момиче, които въпреки саждите по лицата и разчорлените глави, личеше колко си приличат.
-Моли, Джеймс, какво е това? – изкрещя леля Клаудия.
-Изпробвам как действа перилния ти препарат на някои отвари, които бях взел от училище – обясни Джеймс, докато Моли се усмихваше.
-И двамата марш в банята да се изкъпете за вечеря – кресна Клаудия с почервеняло лице. – И не взривявайте нищо повече, ако може!
Хари разсеяно огледа двора, насочи пръчката си към разпиляните хартийки с лаконично “Почистус” и се прибратно в кухнята след като всичко бе изчезнало.
-Жабчо избяга – проплака Джини.
-Имах си аз – въздъхна, скръстила ръце Лили.
-Лили, помогни на сестра си да намери жабчето си – изкомандва Клаудия и се прибра без да изслуша ни едно “Ама...”.