Фенфикшън
Добавете вашия фенфикшън тук
Публикувано на 09.08.2006 от Milkyway

ІІІ ЧАСТ


Шнапи Макдудъл, заместник-министъра на магията правеше обичайните си обиколки из Министерството, посещаваше отделите и си приказваше дружелюбно със служителите. Въпреки че бе заместник-министър едва от няколко месеца, вече се бе сприятелил с всички, които работеха в Министерството и ги познаваше така, все едно бе работил тук с години. Той си пътуваше в асансьора и си свирукаше "Имал Галфонан един раконог огнемет", когато вратите на асансьора се отвориха на петия етаж и вътре влезе началника на целият отдел "Международно магьосническо сътрудничество" - сериозна на вид, но изключително красива магьосница в мастилено сини одежди и гладка кестенява коса, прибрана на кок на тила.
- Ах, Хърмаяни! - възкликна възрастният магьосник. - Каква приятна изненада!
- Добър ден, господин Макдудъл! - каза сдържано жената, премествайки купчина папки под мишницата си, за да се здрависа с него.
- Но драга моя, колко пъти да ти казвам, че за всички тук съм просто Шнапи...
Преди Хърмаяни да възрази, асансьорът се изкачи на седмия етаж и вратите се отвориха. За момент и двамата премигнаха, мислейки си че навън е избухнал горски пожар, но се оказа просто огнената коса на Рон Уизли - началник на отдел "Магически игри и спортове". Той влетя бързо вътре, леко препъвайки се, измачкан, необръснат и леко запъхтян.
- Драги Роналд, така се радвам да те видя! - зарадва му се искрено и на него заместник-министъра, докато Хърмаяни рязко се отдалечи от Рон, сякаш бе прокажен.
- Здрасти, Шнапи, стари друже! Току-що ми се наложи да гоня един блъджър, Денис Крийви не го бе оковал правилно и взе, че се развилня из служба "Чудати изобретения", блъджъра де, не Денис, та се опитахме да го зашеметим или замразим, но без успех, все пак това са блъджърите за Световното по куидич, а те са направени така, че да не ги ловят такива магиии, нали ги знаете развилнелите се фенове какво правят понякога, та ми се наложи да се хвърля отгоре му, докато прелиташе и да се боричкам с него, докато... А ти ли си? - спря се сам Рон, когато най-накрая забеляза Хърмаяни.
- О, да не би с мис Грейнджър да се познавате, Роналд? - попита усмихнат Шнапи.
- Бяхме съученици в Хогуортс - обясни кратко Хърмаяни.
- Мда, нещо такова... чакай... Грейнджър? - извърна се изведнъж рязко към нея Рон, вперил изненадан и някак обиден поглед. - Върнала си си моминското име?
- Преди половин година още.
- Била си омъжена и не си ми казала, Хърмаяни, мила? - изненада се Шнапи. - Е, вероятно е било нещо прибързано, нали, драга? Знам ги аз как стават тези работи - срещаш момчето на мечтите си в училище, той ти обещава, че като си намери работа в Министерството ще се грижи за теб, ще ти купи хубава къщурка в Лондон, ще си направите много дечица, няма да има за какво да се тревожиш, само трябва да си седиш край котела... Ама както те познавам, ти не си искала да останеш заробена домакиня, ти си жена с амбиции за кариера, знам те аз... или може би тогава си срещнала Виктор? Да, много приятен мъж, ти познаваш ли го, Роналд?
Рон като че ли се бе замислил за момент, когато изведнъж се сепна.
- Крум ли? - с половин уста каза той. - На мен ми е работата да знам кой е... Един надут, арогантен пуяк...
- Роналд! - сряза го Хърмаяни.
- ... самовлюбен, егоцентричен куидичен играч...
- Уизли! - извика още един път тя.
Асансьорът спря, вратите му се отвориха и Хърмаяни излетя навън, подхвърляйки бързо "Довиждане, господин Макдудъл".
- Велики Мерлин! - възкликна разтревожено Шнапи. - Колко само се разстрои! Не биваше да говорите такива ужасни неща за нея, Рон, разбихте и сърцето.
- Е, значи сме квит - промърмори Рон.
Шнапи Макдудъл го последва чак до офиса му, и докато Рон обличаше огненочервена пътна мантия, възрастният магьосник разглеждаше разни снимки, забучени на коркова дъска до бюрото.
- А, ето ги вашите родители, прекрасни хора, случи се да се запозная с тях веднъж, когато бях в Румъния на гости на племенника си... разбрах, че големият ви брат му е колега... Това са децата ти, нали?... Боже, колко са милички... А тази снимка тук, да, тя ми изглежда доста стара - да не би да е от училищните ви години, Роналд?
Рон се обърна и се вгледа в снимката, на която едно високо, луничаво червенокосо момче бе прегърнало момиче с буйна кестенява коса, която се смееше. До тях стояха кръглолико момче, което се усмихваше плахо, русо момиче с обици-репички и завеян поглед някъде настрани, и едно чернокосо момче, което сегиз-тогиз хвърляше по един поглед на красиво червенокосо момиче.
- Възможно ли това да е... Велики Мерлин... Хари Потър?!? - изписка Шнапи.
- Той беше най-добрият ми приятел.
- О, разбирам... докато... ужасно е наистина... горкото момче... толкова младо... всички говорят, че...
- Знам какво казват всички - отсече яростно Рон. - Хари не е мъртъв. Той е просто... изчезнал. Както като на онзи куидичен мач, където бияча на Пъдълмиър Юнайтед изчезна безследно и се появи чак след 9 години - допълни уверено той.
- Хм, интересно, разбирам какво имаш предвид... Ами другите?
- Невил, това пълно момче тук, вмомента е учител в Хогуортс, преподава Билкология, и е заместник-директор... също и глава на Грифиндорци, не сме се срещали от 3 години... момичето до него е Луна Лъвгуд... журналистка е в "Дрънкало", баща й бе редактор на списанието, сега тя е в Швеция, не сме се виждали от 12 години някъде... Това тук е сестра ми Джини. Тя... нея я нападнаха смъртожадни в навечерието на Нова Година преди повече от 16 години...
- Мерлин, горкичкият ми ти... Кажи ми, че поне съпругата ти е жива!
- Моля? - обърка се Рон.
- Това момиче с буйната кестенява коса, дето държи цяла чанта с учебници... почти съм сигурен, че тя е жена ти, Роналд, виждам че най-голямата ти дъщеря и 12-годишният ти син имат нейната коса... а най-големият ти син има очите й...
- Да, тя... не, жива и здрава е... тя... - той застина, загледан в старата снимка. Фактически бе останал сам. Те го бяха изоставили. Всичките до един. Извърна глава настрани и забърбори смутено - Шнапи, трябва да тръгвам, разбираш ли, дъщеря ми Суки има важен куидичен мач, обещах й да дойда и да го гледам...
- Разбирам те, друже. Тръгвай - потупа го приятелски Шнапи и изпрати с поглед изчезващият зад асансьорните врати Роналд Уизли.


Суки Уизли, пазачката на грифиндорският отбор, крачеше нервно из съблекалнята.
- Спри да правиш така - сгълча я Лавиния Финигън, вързвайки в този момент дългата си пясъчно руса коса. - Завива ми се свят като те гледам.
Тя, Ейдън Донован и Кейдънс Уолаби бяха гончии. Ейдън вмомента доизяждаше необезпокояван от никого препечената си филийка, а Кейдънс бе излязла на разузнаване. Съвсем скоро се върна с новини:
- Травис е болен от драконова шарка и няма да играе. Заместили са го с Камерън, което е отчасти добре, понеже е невнимателен и блъджърите лесно го повалят от метлата.
- Камерън?!? - изпищя Суки. - Та той е страшен гончия!
- Ами затова казах, че новината е отчасти добра - сви рамене Кейдънс. - Може би някой блъджър ще го повали още на втората минута и няма да има за какво да се притесняваш.
- Спокойно, Залче мое! - скочи Фърджи от пейката и изпъчи важно гърди напред. - Твоят бияч в лъскави куидични одежди ще те спаси!
- Слънцето е прекалено силно. Гледайте да не летите срещу него, може да ви заслепи - каза Матю, излизайки от стаичката на капитана. Оглежда внимателно отбора, след което се смръщи.
- Къде е Ло?
- Лола напоследък изчезва доста често - отбеляза разсеяно Суки. - Никога не й е било навик да се прави на мистериозна, но никога не ми казва къде ходи. Казва, че не знае. Забравила била. Хм. Странно.
Матю си спомни за миг как я бе видял веднъж, облечена в разкошна златиста рокля и нагласена за излизане, като за среща, и как слизаше по стъпалата, сякаш беше в транс. Когато я бе повикал, тя сякаш си нямаше и наидея къде е и какво става. Възможно ли беше да е... обладана?
- Тук съм! Навън доста пече, като нищо ще се поизпотим - провикна се Ло, облечена вече в рубиненочервените си куидични одежди.
- Къде беше? Какво правиш? - попита я любопитно и разтревожено Матю. Бе обсебен от ужасната идея, че може някой да й е направил черна магия.
Ло го погледна учудено и каза:
- Тук съм, защото след пет минути мача започва, а вие очевидно не можете да играете без търсач. Затова.
- Не те попитах това, ами...
- Отборите! - чу се гласът на Мадам Хууч.
Нямаше време да си говорят. Мачът щеше да започне.
Когато се изправиха лице в лице срещу Слидеринци, Матю се постара да остане сериозен, делови и възможно най-обективен. Не успя. Веднага щом срещна погледа на 13 годишната си сестра Кристъл, която виждаше за пръв път в изумрудено зелената куидична мантия и вързала като останалите момичета-играчи дългата си, завършваща на големи букли руса коса на конска опашка. Така откриваше приятното й лице, закачливо вирнатото й носле и изящните й скули. Дълбоките й сини очи блеснаха закачливо и тя му махна въодушенево за "здрасти". Реши, че е непрофесионално да й отвърне, но си позволи да й се усмихне окуражително.
Играта започна.
Фърджи използваше всеки удобен момент да запрати блъджър по Камерън, което леко озадачаваше Матю, но си помисли, че поне спазват плана: той защитава отбора от блъджърите, а Фърджи напада противниковия отбор (като се бяха уговорили Фърджи да не цели Кристъл). След десет минути вече водеха с 30:0, благодарени на Ейдън, гончия от класа. Ло и Кристъл все още се стрелкаха насам-натам, търсейки снича, но все още без успех.
- Фъргюсън отново запраща блъджъра към Камерън... Оооо, без съмнение го е заболяло, май че му отнесе едното ухо... о, не, не е успял, жалко...
- Пайпър!
- Прощавайте, професор Лонгботъм.
Пайпър Уизли, едната от близначките, коментираше всички куидични мачове, след като големият й брат Хъдсън бе напуснал Хогуортс. Често се случваше коментарите й да бъдат доста пиперливи (като името й), и дори професор Лонгботъм не можеше да не се усмихне на някои от тях.
- Ооо, мама му тролска, Търнър вкара гол... 30:10 засега... о, да, извинявайте, професоре, не исках да кажа... Мама му тролска! Малфой видя снича! Потър е плътно зад нея, но дали ще е достатъчно бърза, за да...
Матю се обърна рязко, като рискува един блъджър една да не го събори от метлата му. Кристъл сега преследваше малката златна топчица, която летеше със страшна бързина само на около метър разстояние от нея. Можеше да види как от Ло прехвърчат електрически искри и се надяваше тя да не изпусне нервите си, както и част от магическата си Енергия...
- Кристъл! - извика отчаяно Ло. - Виж, баща ти си е тръгнал!
Кристъл наистина се извърна към почетното ложе, за да потърси с поглед баща си, който все пак си беше там и наблюдаваше напрегнато играта. Възползвайки се от моментната й разсеяност, Ло я избута вляво с метлата и грабна снича. Публиката ревна оглушително, когато Пайпър Уизли обяви, че "Да ме убие Мерлин дано, това е велико, по дяволите, Грифиндор печели Потър взе снича!". И бияча на Слидерин запрати блъджър по Ло и я събори от метлата й.

***

Ло лежеше на едно легло в болничното крило и се чувстваше ужасно гузна. Току-що Кристъл Малфой бе дошла да я навести, за да се извини за блъджъра запратен по нея след като играта бе свършила и да й честити победата.
Чернокосото момиче захлупи отчаяно глава в ръцете си. Как бе възможно да съществува такъв човек като Кристъл, който да е толкова сърдечен, приветлив и да се интересува живо от другите... Най-вече, че тя беше слидеринка, за Мерлин! И Малфой!
Бе чувала от професор Лонтботъм, че в училище баща й и Драко Малфой са били големи врагове. Какво ли биха казали двамата, ако можеха сега отнякъде да я видят... Сигурно биха се разочаровали, че не поддържат традицията...
- ПОТЪР! - извика разгневено някой. Мадам Помфри изскочи от кабинета си. Ло чу как тя яростно казва на някой:
- Млади момко, какво си мислите, че...
И после как не по-малко войнствено, Матю Малфой й отвърна:
- Дойдох да полея мушкатото ви, мадам Помфри, и междувременно да се развикам, защото така ми хрумна. Дошъл съм на посещение, жено, затова се дръпни от пътя ми...
Ако Ло можеше да борави с дясното си рамо и ръка, досега щеше да се е завила презглава, но болката и превръзката й попречиха.
- На какви игрички си играеш! - развика й се той, когато наближи леглото й. - За малко да събориш Кристъл от метлата, китката й е изкълчена, задето си я изблъскала настрани, и въпреки че не го показва, тя е ужасно разстроена...
- Чакай малко! - извика му Ло.
- НЕ! СТИГА! Ти си от Грифиндор, по дяволите, какви са тези нечестни номера и хитрувания!
- Просто я разсеях, защото иначе тя щеше да хвани снича!
- Ами да беше я оставила да го хване! - изфуча той.
- Ти капитан на отбора ли си или какво?! Не би ли трябвало да искаш ние да спечелим!!!
- Да, така е, но преди всичко, аз съм нейн брат, а тя е най-близкият ми човек в този свят! Само на нея й пука за мен!
- НЕ Е ВЯРНО! - изкрещя тя и се спря веднага. Матю бе застинал на място и гледаше лицето й. Ло усети как се изчервява и допълни тихо:
- На Фърджи му пука за теб. Ти си му като брат.
Стори й се, че вижда разочарование и огорчение в очите му, но не можеше да бъде сигурна, защото Матю извърна лице настрани. Мълчаха известно време, докато той не се прокашля и не продължи с доста по-спокоен и делови глас:
- Суки ми каза, че напоследък доста често отсъстваш, непрекъснато ходиш някъде, станала си потайна, и нищо не й споделяш.
- Е, не е задължително да си доверяваме всичко... Всмисъл, и аз си имам личен живот - обясни неуверено Ло.
- Поне помниш ли какво си правила?
- Какво? Разбира се, че... - тя прехапа долната си устна.
Матю се обърна към нея.
- Не помниш? Губят ти се цели часове, понякога даже и дни? Цели бели петна в паметта ти? Озоваваш се на едно място и не знаеш как си попаднала там? - напрегнато занарежда той.
- Глупости, Матю, говориш така все едно, че съм...
Ло не довърши. Спогледаха се.
- Възможно ли е да... някой да се вселява в мен? Някой... черен магьосник, враг...?
- Струва ми се почти невъзможно - предполага се, че имаме мощни магически сили, които надхвърлят тези на обикновените магьосници...
- Но професор Търлингтън каза, че... - възрази бързо Ло.
- Че все още не са развити, знам! - замахна с ръка той. - Но трябва да е някой доста силен черен магьосник... Пък и защо точно теб? Ако му трябва да ни следи или да те използва, за да му вършиш някаква работа тук, в Хогуортс, би използвал легилимантика върху Фърджи - той е най-податлив на тези неща... Ло... Ким Търлингтън каза, че специално за теб има направени три пророчества.
- Да? Е,и?
- Ние четиримата вече сме чували едно от тях... Но какво гласят другите две?
- Защо питаш мен? Откъде да знам?
Тя наблюдаваше как Матю крачеше, размишлявайки на глас.
- Възможно ли е да е свързано с тях...? Трябва да разберем. Ще отидем в Министерството, в залата с пророчествата... би трябвало да ги открием...
Ло стана рязко от леглото.
- Но Матю, аз не искам да ги чуя! - каза разтревожено тя. - Защото знам, че като ги чуя, ще се въвлека в нещо ужасно и целият ми живот ще се обърка! И после ще искам никога да не ги бях чувала! Помисли - ако не бяхме чули пророчеството за Легендарните Четерима, щяхме ли сега да бъдем младши аврори и да се борим срещу Черни магьосници? Не! Защото нямаше да знаем, че трябва да го направим... Нямаше дори да съм с насинено лице и превързана ръка, защото Шидо нямаше да ме нападне, а аз никога нямаше да хукна да се бия с него! Разбираш ли, какво се опитвам да ти обясня?
Матю се замисли за момент. Имаше частица логика в думите й... и вероятно наистина беше уплашена...
- Трябва да тръгвам - пророни мрачно той. - С Фърджи заминаваме за Министерството след няколко часа - ще направим едно проучване. Докато ти - той я посочи с пръст - ще стоиш тук. Суки трябва да дойде скоро при теб.
- Защо?
- Не искам да те изпуска от поглед. В случай, че пак тръгнеш нанякъде, тя ще върви плътно след теб...
- Ама... Ами... Ако й сторя нещо? - прошепна разтревожено момичето. - Ако вселилият се в мен реши да и направи нещо чрез моите сили? Матю... никога няма да си го простя, ако...
Той само я погледна пренебрежително.
- Говориш глупости, Потър. На Суки нищо няма да й се случи.
Матю почти бе излязъл от болничното крило, когато Ло изкрещя след него:
- Върви по дяволите, Малфой!
Той само затръшна вратата.
Ло избухна в плач.
Поне спазваха традицията на бащите си. Донякъде.

Фърджи и Матю следваха дребосъчестата магьосница, която ги водеше по един коридор.
- Госпожо Прингъл, наистина сме ви много благодарни, че ще ни покажете огладалата - каза й почтително Матю.
- Няма защо, господин Малфой - отвърна му Джен Прингъл, служителка в отдел "Чудати изобретения". - Дано ви допаднат...
Тя въведе двамата младежи в огромна и внушителна зала, където бяха наредени едно до друго, стройни редици от всякакви по форма и вид огледала.
Фърджи любопитно се вгледа в едно миниатюрно огледалце закачено на стената. Матю не можеше да види, това, което виждаше той, но каквото и да беше, го караше да облизва устни лакомо.
- Ммм, шоколадов сладолед с шоколадов сироп и шоколадови парченца - въздъхна той. - Свръх яко!
- Това огледало показва храната, която ти е най-любима в целият свят - усмихнато каза госпожа Прингъл.
Матю мина бързо покрай първата редица от огледала и видя множество образи един след друг - птица в полет, лечител от Св. Мънго, Ло, дядо си Луциус, малко момченце до ковчег, малко момченце в Св. Мънго, баща му, който го гледаше с нескрита гордост...
Закова се на място. Огледа бързо златната рамка на огледалото и отново впи невярващ поглед в отражението.
Мъжът с гладко прибраната назад сребристоруса коса и обсипаните с бръчици сини очи бяха на баща му. Драко Малфой бе положил ръка на рамото на отражението му и го гледаше с нескрито възхищение и гордост...
- Ах, виждам, че сте открили първото създадено огледало от нас. Нарича се огледало Еиналеж и показва най-горещото ти желание...
С мъка откъсна поглед от прекрасната гледка и се върна на предишните огледала...
Малкото момченце в Св. Мънго беше той. Акушерката тъкмо носеше новородената му сестричка Кристъл и баща му я поемаше сияещ. След което я показа на Матю, който я гледаше любопитно. Това беше най-скъпият спомен на Матю.
Малкото момченце пред ковчега пак беше той. Беше попаднал случайно на някаква мъгълско погребение и се чувстваше ужасно смутен. Някаква госпожа го бе помислила за приятел на починалото момче, което бе на неговата възраст, и го беше бутнала към ковчега. Матю се бе вгледал в безжизненото и бледо тяло на детето и просто бе докоснал с ръка лицето му. Сякаш най-чист лъч слънчева светлина бе огряла тялото на мъртвото дете и то стана рязко от ковчега. Всички присъстващи се разпищяха, а Матю тогава бе осъзнал че притежава дарбата на лечител и силата да възвръща живота.
В третото огледало отново срещна стедуното и безсърдечно лице на дядо си Луциус. Когато Фърджи застана до него и се вгледа нехайно в огледалото, той отскочи с ужасен вик назад.
- НЕ!
- Фърджи, какво има? - възкликна изненадан Матю.
- Баща ми... той... там е... - шепнеше трескаво момчето.
Матю нямаше как да види ледените очи на Кай Фъргюсън, които гледаха Фърджи по начина, по който го гледаше, докато убиваше майка му и искаше да убие и него.
- Уви, това огледало показва най-големите ни страхове... Намазано е с богъртова есенция...
- Е, поне това огледало е приятно - каза Фърджи, все още неспокоен. - Когато го погледна виждам Суки...
Момчето се усмихна. Матю се вгледа, но единственото което виждаше бе как Ло му се усмихва плахо.
Матю скептично изви вежди и промърмори:
- Сигурно показва човека, на когото си адски ядосан и имаш зъб... О, да, госпожо Прингъл, казахте, че ще ни заведете при архивите? Наистина ни е много важно да открием нещо...
- Разбира се, господин Малфой, само вървете право напред и след това завийте вдясно...
Когато Матю тръгна към архивния отдел, на излизане от залата с огледалата Фърджи се сети да попита госпожа Прингъл за огледалото с махагоновата рамка, в което бе видял Суки.
- О, то ли? - изкикоти се магьосницата. - За едни показва истинската любов, за други невъзможната, а за трети - просто човека, за когото биха дали живота си. Разбра ли сега?




Виж архива с Фенфикшъни тук



Филм 7 част 2...
  • беше невероятен!
  • хубав, но не най-добър.
  • без впечатления
  • по-лош от предишните!

Препоръчай сайта
на свой приятел

e-mail на приятел

твоят e-mail

твоето име


Сайтът се подпомага от Fcolor.bg

29 мъгъли онлайн


eXTReMe Tracker

Хари Потър, герои, емблеми, всички имена, фрази и снимки са запазена марка на J.K. Rowling или Warner Bros.