Фенфикшън
Добавете вашия фенфикшън тук
Публикувано на 04.09.2006 от Milkyway

Суки се сепна в съня си. Почти се бе оставила да заспи! Погледна притеснено към леглото на Ло. Не, все още беше там, спеше. Макар че между веждите й се бе врязла дълбока бръчка, а лицето й бе изкривено в разтревожена гримаса. Сигурно сънува някой лош сън, помисли си Суки.
Тя се огледа из болничното крило. Мадам Помфри й бе разрешила да остане през вечерта, за да наблюдава Ло. Креслото, в което се настани беше удобно, дори прекалено удобно, защото непрекъснато я приканваше да заспи, а не трябваше - ами ако приятелката й се събудеше, и ако бе обсебена от... от каквото и да е било там, което я обсебва...
Не искаше да мисли за това.
Баща й бе наминал преди няколко часа, за да провери как е Ло. След като бъбриха за това и онова, той покани Ло да остане при тях за Коледа (Защо ли си направи труда? Суки така или иначе я взимаше всяка Коледа със себе си във вкъщи от първи курс насам...)
Ло Потър практически бе станала част от семейство Уизли, като сестра на Суки, пък и самият господин Уизли често повтаряше, че в Ло тече кръвта на Уизли, защото имала точно такъв характер.
"Като че ли е прав..." - каза си замислено Суки. Но понеже чистокръвните магьосници бяха обвързани един с друг не беше чудно наистина да беше така...
"Може би някоя девойка от рода Уизли се е влюбила в някой магьосник от рода Потър... и после..." - фантазираше си тя. Би било страхотно, ако се окажеше, че тя и Ло са роднини... Направо - сбъдната мечта...
Изведнъж усети странна тръпка в стомаха си. Инстинктите й се изостриха. Секунди по-късно се ударът се повтори.
- Бебето рита! - прошепна изумено тя сама на себе си.
Изправи се рязко от креслото, при което одеалото, с което беше завита, се свлече на земята. Суки постави нетърпеливо ръце на корема си и зачака. Ударът се повтори още два пъти за около минута - най-щастливата минута в живота й - както й се стори.
Усмивката й се стопи лека-полека, когато започна критично да оглежда корема си на лунната светлина. Беше в четвъртия месец, а въобще не можеше да се каже - благодарение на заклинанието на Ло, си изглеждаше все така слаба. Разкъсвана от тревогите дали пък заклинанието не вреди на бебето по някакъв начин, дали е възможно заклинанието да отслабне и да си проличи изведнъж, и най-важното - дали да каже на Даниел - се заблъскаха из главата й, когато внезапно Ло се събуди с писък.
- Лола! Миличка, какво...
- Оставете я, оставете я! - крещеше тя.

Ло често сънуваше странни сънища, които после не си спомняше. Може би ако ги помнеше, щеше да я озадачи факта, че те се пре-повтаряха и в тях често изникваха хора, за които можеше да се закълне, че никога не бе виждала през живота си. Ако можеше да си спомни и този сън... а той беше следния:
Тя се намираше на бал с маски. Самата тя бе предрешена като ангел: с бяла рокля и изкуствени, но изящни крила прикрепени за гърба. изведнъж изникваше момче в лъскави рицарски доспехи. Тя познаваше момчето, но не се сещаше откъде й е толкова познато. Имаше хубава усмивка. Мила, топла усмивка. И сякаш светът беше друг, когато това момче й се усмихваше. От лампите струше неземна, ярка светлина, хората около тях се смееха и танцуваха...
После някой я водеше към една зала. Не виждаше кой държи ръката й, но тя бе студена. Дори от мраморната зала, в която се озова лъхаше студ. А там, долу по пътеката застлана с червен килим, я чакаше един младеж. Отначало той беше красив снажен младеж, облечен скромно в черен костюм, с малко по-дълга черна коса и леко хлътнали страни, но въпреки това бе божествено красив. Лукавата му усмивка примамваше Ло и тя пристъпваше все по-близо и близо до него... Той посегна да погали лицето й... Ло затвори очи...
Намираше се насред пуст площад. Градският часовник удари кратко два пъти. Беше зимно време, Ло затъваше до колене в сняг и киша. Само че вятър не подухваше. Не прехвърчаха снежинки. Стихиите сякаш бяха спрели да действат над това място. Ло вървеше към един фонтан, от който през пролетта и лятото извираше вода... Беше обикновен фонтан от камък... Смътно Ло си помисли, че се намира на няколко пресечки от Площад Гримаулд 12... После чу как някой бяга, препъвайки се... Една жена загърната в бяло наметало... как притиска до гърдите си едно дете... бебе...
- Доби! Доби! - повика някого тя с дрезгав глас.
Иззад фонтана изскочи дребната фигурка на домашно духче. То изтича към жената, която едва ли не блъсна в ръцете му малкият вързоп.
- Занеси я... занеси я в щабквартирата на Ордена... - говореше бързо и несвързано тя. - Пази я... Дъщерята на Хари... Долорес Потър... тръгвай... скрий я... не трябва да я намира... не трябва да...
Черни забулени фигури бързо наобиколиха жената. Домашното духче бързо се магипортира и изчезна заедно с бебето, преди смъртожадните да са го забелязали...
- Рикту... - изкрещя жената.
- ЕКСПЕЛИАРМУС! - в унисон извикаха забулените фигури, при което магическата й пръчка отхвръкна.
Задуха студен вятър. Ло можеше да чуе как една мантия прошумолява като че ли точно до нея.
Жената се разсмя.
- Е? Какво чакате? - попита тихо тя, като разпери ръце.
И преди няколко пръчки да се насочат и да запратят зелена светлина към нея, Ло видя как бялото наметало се разлетя зад жената, видя и твърдият блясък в кафевите й очи...
И после - мрак.

Това представляваха сънищата, които тя не поменеше. Сънят, който я хвърли в ужас, тя запомни много добре.
Червенокоса жена... ужасно позната... Заключваше вратата на детската стая хлипайки... Беше стиснала в прегръдките си малко чернокосо бебе... Вратата зад нея бе изтръгната от пантите. Тя молеше за милост.
- Не, Хари, не, Хари, моля ви...
Изведнъж жената се превърна в червенокосо момиче, с изпъстрено с лунички лице и големи светлокафеви очи, което пищеше:
- Убийте мен вместо него!!! Вземете мен!!!
А после червенокосото момиче се превърна в Суки. Тя ридаеше, хлипаше, задавяше се и умоляваше с прегракнал глас:
- Само не той... ще сторя всичко... имайте милост... милост...
И към трите червенокоси жени се насочваше пръчка, от която лумваше зелена светлина. Тя ги покосяваше, и те падаха бездиханни на пода... Разнасяше се леден смях, който сякаш сковаваше сърцето на Ло...


- О, Лола, мила Лола... - шепнеше Суки, докато галеше успокояващо ридаещата Ло по главата.
- Ти... ти умря Суки... ти и... другите две... - изхлипа тя.
- Било е само сън... Шшшш...
Без да се обръща, Суки усети присъствието на Матю и Фърджи. Все пак тя извърна леко глава към тях, за да види озадачените им и притеснени физиономии.
- Какво...
- Да не би да се е опитала да направи нещо? Нападна ли те? - попита Фърджи, като с три широки и бързи крачки вече бе до тях.
- Не, само е сънувала кошмар.
- Какъв кошмар? - полюбопитства Матю, като придърпа един стол към леглото.
- Суки... тя... тя умираше... - прошепна вече овладяно момичето.
Фърджи рязко притегли в прегръдките си Суки.
- Не се плаши, било е просто сън - тупна го тя по рамото.
- Ами ако не е? Ами ако е сънувала пророчески сън? - изказа на глас Матю страховете на Фърджи. - Опиши го.
- Ами... тя беше в нещо като... изоставена къща... беше застанала върху едни развалини и... казваше, че ще стори всичко, само да имат милост... но той я уби...
- Той? Един човек, мъж?
- Да. Имаше и още две жени!
- Които нападнаха Суки?
- Не, които умряха заедно със Суки. Макар че...
- Какво?
- Те не бяха в една стая. И... май не умряха по едно и също време...
- Знаеш ли защо са ги убили?
- Ами... Всъщност и трите искаха да предпазят някого... и трите бяха червенокоси... бяха сравнително млади...
- Познаваш ли другите две жени?
- Не знам.
- Как така не знаеш? - ядоса се Матю. - Виждала ли си ги преди или не си?
- Не съм! Но... ужасно приличаха на...
- На кого?
Ло отвори уста да каже нещо, но почти веднага след това я затвори. Поклати бясно глава.
- Не, било е обикновен кошмар. Просто някаква идиотщина...
Матю удари с юмрук по нощното шкафче, при което останалите трима подскочиха от изненада. Той стана рязко от стола, при което той се катурна назад, и докато излизаше от стаята, извика гневно:
- Само аз ли разбирам колко сериозни са тези неща и от каква важност са!!!!
Ло се отпусна потиснато назад в завивките си. Суки само въздъхна в обятията на Фърджи.
- Ще остана да дежуря с теб - каза й той.
- Не. Трябва да се наспиш.
- Няма пък. Сега ти ще спиш. Аз ще я държа под око. После ще си сменим местата.
- Не говорете за мен все едно, че не съм в стаята и че съм някаква ненормална... - тросна се Ло.
Фърджи й се оплези.
Ло също му се оплези.
Суки се тръшна във фотьойла и моментално заспа от изтощение.


***

- Тати, познай какво съм! - Малкият Фийникс Чандлър Уизли, който бе навършил шест годинки през лятото беше наметнал върху себе си дълъг бял чаршаф.
- Не сега, фъстък! - промърмори разсеяно Рон Уизли, докато едновременно бъркаше с дървена лъжица соса за спагетите с едната ръка, а с другата държеше магическата си пръчка, насочена към чиниите и приборите, които се нареждаха от само себе си на масата.
Фийникс енергично заподскача към домашната помошница и понякога - лична детегледачка на семейство Уизли, която в това време украсяваше всекидневната празнично. От магическата й пръчка струеха златисти балончета, които полепваха по зеленината закачена над камината и библиотеката.
- Уебека, познай какво съм аз!
- Ти си... призраче! - изписка Бека, която беше русокоса двайсет и пет годишна магьосница.
- Не!
- Ъм... полтъргайст?
Фийникс врътна отрицателно глава, след което се понесе към десет годишната си по-голяма сестра Лейла, която беше забила нос в една книга озаглавена "101 начина да урочасаш някого за забавление; от Фред и Джордж Уизли".
- Уейуа, познай...
Но в този момент входната врата се отвори и в къщата влетяха, премръзнали, зачервени и засипани със сняг, цяла купчина хора: Ривър Уизли и най-добрият му приятел Бо; близначките Пейдж и Пайпър Уизли; Тайлър Уизли и неговите двама приятели - Матилда и Ранди; Суки, Ло, Фърджи и Матю.
Рон бързо захвърли престилката настрана, като чу шумотевицата в антрето. Той излезе от кухнята тъкмо когато и надолу по стълбите се появиха вече порасналите и отдавна напуснали Хогуортс Хъдсън и Аманда Уизли.
Беше невероятно как цялото семейство Уизли се хвърлиха един върху друг, за да се прегръщат и да се смеят и да плачат (е, добре, само Рон пророни една сълза от вълнение). Сякаш не се бяха виждали цяла вечност. Останалите гости леко смутено стояха настрани, за да не прекъснат момента. Тогава Рон забеляза децата и извика силно:
- `Айде всички на масата! Оставете си нещата в антрето, после ще ви настаним из стаите...
- В името на брадата на Мерлин! - възкликна Пейдж изумено като видя празничната наредената маса в трапезарията. - Татко, ние сме поне 17 човека, а тук има прибори за поне трийсетина!
(Нужно ли е да споменавам, колко огромна бе къщата на Роналд Уизли и колко гигантическа бе самата трапезария?)
- Това е защото се разбрахме с баба ви и дядо ви тази година да празнуваме цялото семейство тук. Чичо ви Бил, леля ви Фльор, нейната сестра Габриел, братовчедка ви Софи... чичо Фред, леля Анджелина, братовчедките ви Уинифред и Джорджия... чичо Джордж и леля Камерън... баба ви и дядо ви, разбира се...чичо Чарли и леля Наташа и малкият Норбърт... чичо Пърси и леля Пенелопи...
- Баща ми... 34 човека?!? - каза зяпнала Пайпър.
- Ъм... по-точно 35 - поправи я Рон и се изчерви.
Суки се обърна рязко към него и настръхна.
- Не си го направил - изсъска тя. - Не си я поканил.
- Не съм! - извика възмутено той, в опит да се защити. - Просто й предложих, че ако няма никакви планове може да намине...
- Какво, какво се е случило? - попита тихо Фърджи.
- Ако съм отгатнал правилно, май господин Уизли е поканил госпожа Уизли - отрони замислено Матю.
- Аууу, лошо. Много лошо. Ще вземат да се изпобият.
- Суки и майка й?
- Не, Рон и Хърмаяни...
- Познайте какво съм! - извика Фийникс, покачил се на един от столовете и разперил ръце.
- Призрак! - отвърнаха едновременно няколко човека.
- Глупости! - поклати глава Рон Уизли. - Той е салфетка!
- Тати позна! - изписка радостно Фийникс Чандлър Уизли и се хвърли в прегръдките на баща си.


- Боже, Суки, бях забравила колко много за ядене има на коледната ви трапеза - изстена Ло. - Ако хапна още един залък от печеното ще се пръсна... Хм... е, може би само още една малка хапчица...
Ло се пресегна да си сипе още, докато Суки си изсипа цялата купа с картофена салата в чинията си.
Фърджи мрачно хвърли поглед към Матю и господин Уизли, които говореха оживено.
- Аз си мислех, че баща ти мрази всеки представител от рода Малфой! - промърмори той на Суки.
- Това е защото, ако има някой, когото баща ми мрази повече от един Малфой, то това са гаджетата на дъщерите му - отвърна философски тя и му смигна закачливо.
- О, да, сещам се как при последната ни среща той ме провеси през прозореца на третия етаж...
- Това беше защото ни хвана в леглото ми заедно...
- Но ние бяхме облечени! Дори не се натискахме, само се бяхме прегърнали и си говорихме! - гневно удари с юмрук по масата Фърджи.
- В такъв случай си представи какво е можел да направи, ако не бяхте облечени и ако правихте нещо повече от говорене в леглото... - подхвърли Ло.
Фърджи усети как го побиват тръпки и хвърли бърз поглед към Рон Уизли, който сега се беше умълчал и от време на време поглеждаше часовника си.
- Суки, сипала си си ужасно много картофена салата - отбеляза замислено баща й.
- Ами вмомента това ми се яде - отвърна напрегнато тя. - Какво толкова?
- Нищо, просто ме подсети, че по време на бременността си майка ти непрекъснато нагъваше картофи и само картофи... - сви рамене разсеяно той.
Ло забеляза, че лицето на Суки бе пламнало като огнен залез. Естествено, забележката на господин Уизли не беше умишлена, но приятелката й веднага се притесни. За късмет господин Уизли не й обърна повече внимание, а Фърджи пък бе прекалено погълнат от разговора си с Фред Уизли за шегобийницата, така че на никой не му направи впечатление. Въпреки това, Ло улови погледа на Матю.
Така и не разбрах тя възнамерява ли да му каже или не?
Ло една не се задави с биреният си шейк. Плашеше се, когато Матю използваше легилимантика, за да проникне в главата й и за да й предаде мислите си.
Матю...? Ами... не е готова. Страхува се от реакцията му.
Ло бе замръзнала на място и бе застанала нащрек - очакваше гласът му отново да закънти в главата й, но засега чуваше само шумните разговори и звънтенето на чаши и пробори около масата.
Напълно разбираемо въздъхна той.
Тя също въздъхна. Напоследък Матю се държеше грубо и дръпнато от останалите. Страхуваше се, че ще й се сопне и ще й се накара за идеята й да представи бебето на Суки за свое.
Така ли? Вярно че напоследъс съм под напрежение... извинявай, ако съм бил прекалено рязък.
Ло щеше да се наругае наум, задето е изтървала мислите си, ако не се притесняваше, че той ще чуе ругантните й.
Продължавам да твърдя, че идеята не е от най-блестящите и че най-добрият вариант е тя да му каже... Все пак мисля, че постъпваш доста...
Благородно?
...лекомислено.
Ооо.
Щом детето е твое, кой е бащата? Ло усети лукавата усмивка в гласът му. Само че беше прав. Какво щеше да каже на Фърджи? Та откакто се познаваха той знаеше, че тя никога не бе излизала с момче на среща... камо ли пък...
Виж какво, не се меси в тая работа, тя е между мен и Суки.
Грешиш. Това е между Суки и Фърджи и не ти трябва да им оправяш кашите. закънтя строгият му глас. Мисля, че е време да престанеш да се правиш на героиня и да се опитваш да спасяваш всички. Така само се забъркваш в повече неприятности.
Очите на Ло се наляха с гневни сълзи.
Аз не си търся белята... Неприятностите сами ме намират. Познаваш ме, знаеш, че обичам тихият живот и да бродирам носни кърпички.
Приглушеният му смях оттекна в съзнанието й. После попита меко:
Измислихте ли име за бебето?
О, ами... Ако е момиче, Суки иска да я кръсти Хоуп, а ако е момче - Дейвид.
Ами ти?
Какво аз?
Ти как би го кръстила...? Ако беше наистина твое, де...
Макензи, ако е момиче. Том, ако е момче.
Защо Том?
Защото... знаеш ли, не знам. Но ми се струва, че някога съм познавала човек с това име.
Така ли?
Да... Том Марволо Риддъл... така се казваше... но не си спомням добре...
Марволо? Това не е мъгълско име... Сигурно някое момче от училище...
Въобразяваше ли си, или в гласът му се прокрадваше нещо като... ревност?
Мечтай си каза си Ло.
Моля?!
Не ти...

Ло щеше да спи в стаята на Суки, компания щяха да им правят Пайпър и Пейдж, защото в тяхната стая се бяха настанили Фльор, Анджелина, Камерън, Пенелопи, Наташа, а съпрузите им - Фред, Джордж, Бил, Пърси и Чарли бяха заели стаята на Тайлър, който отиде да с приятеля си Ранди и братовчед си Норбърт при Матю и Фърджи в стаята на Ривър, докато самият Ривър беше в стаята на Хъдсън със своят приятел Бо. Габриел и Софи се настаниха при Аманда; Матилда, Уинифред, Джорджия и Лейла спяха в общата стая на Лейла и Фийникс, докато малкото момченце изяви желание да легне да спи в гостната при баба си и дядо си.
След сложното нареждане по стаите, и след като всички си легнаха сити, щастливи и уморени, Рон Уизли изпрати Бека до входната врата:
- До скив, господин Уизли! Най-вероятно ще се видим след Нова Година...
- Навярно. Поздрави на съпруга ти!
- Люк ще се радва! Весела Коледа, господин Уизли!
- Весела Коледа, Бека!
Затваряйки входната врата, усмивката от лицето му изчезна. Облягайки се на вратата, той въздъхна отчаяно.
Хърмаяни не дойде.
Дори не се обади...
Разочарованието му обаче бързо бе изместено от гняв.
Сигурно е прекарала Бъдни вечер с Крум... В някой изискан ресторант...
Докато се качваше нагоре по стълбите към спалнята си, Рон продължаваше ожесточено да си фантазира.
Представи си, че е била с онази нежносиня рокля, с голите рамене... сигурно са танцували... а после са се прибрали у тях... Рон беше подочул, че Хърмаяни живее при него... а после...
Удари с юмрук възглавницата. После пак. И пак.
Не че искаше да я накара да заеме по-удобна форма. Просто искаше да излее малко от мъката си навън.




Виж архива с Фенфикшъни тук



Филм 7 част 2...
  • беше невероятен!
  • хубав, но не най-добър.
  • без впечатления
  • по-лош от предишните!

Препоръчай сайта
на свой приятел

e-mail на приятел

твоят e-mail

твоето име


Сайтът се подпомага от Fcolor.bg

31 мъгъли онлайн


eXTReMe Tracker

Хари Потър, герои, емблеми, всички имена, фрази и снимки са запазена марка на J.K. Rowling или Warner Bros.