През прозорците навлизаше слаба сребърна светлина. Пердетата бяха спуснати и по покрития с тежък килим под блестяха лунни лъчи. Из малкото помещение се забелязваха две високи сенки. Едната се движеше в кръг около някакво тъмночервено кресло и когато говореше, създаваше впечатлението, че насреща е застанала истинска змия. Втората стоеше смирено близо до искрящия прозорец, с наведена глава. Атмосферата в стаята беше потисната, напрегната.
- Това беше последният провал в живота ми, Снейп - каза човекът, който се шляеше близо до креслото. - Последният, кълна се.
- Господарю, не е ли по-добре да се успокоите? Така си вредите...
- Млъкни, Снейп, млъкни. Хари Потър! По дяволите, не успяха да го убият, не успяха! За пореден път това проклето хлапе ни надхитри! Винаги се изплъзва. Но... - Сянката на човека при креслото се понаведе напред. - ... ти, Сивиръс, вече си се погрижил за отстраняването на неговия единствен поддръжник и по този начин ми откри пътя към него.
- Да, господарю, аз убих Албус Дъмбълдор. - По лицето на Снейп премина тръпка, но после по него се разля угодническа усмивка. Волдемор изглеждаше задоволен, обаче само за миг. Тогава прокара дълги бели пръсти през своето собствено лице, скрито под тъмната качулка на робата му. И внезапно я свали.
Самотен лунен лъч проникна през кървавочервеното перде и обля една ужасна физиономия с твърде много белези, с големи цепки вместо ноздри, с присвити злобни черни очи, с тънки устни, присвити в ужасна усмивка, свидетелстваща за новообзелата го радост.