ХV ЧАСТ
Няколко часа преди това...
Хогуортс
- Уизли, най-накрая! Защо се забавихте толкова?! - възмутено нададе глас професор Маконагъл.
- Прощавайте, но тъкмо присвивах Дейвид, а след това се наложи да повкам бавачката ни Бека, пък аз от притеснение взех, че се магипортирах на няколко мили оттук, защото си мислех, че нещо се е случило със Суки и...
Рон спря да дрънка, когато погледът му попадна върху една личност, която стоеше отстрани на директорското бюро. Въпреки че не го разпозна веднага, блясъкът на зелените очи му се стори познат.
- Здравей, Рон - каза мъжът с треперещ глас, подавайки ръка, за да се здрависат.
Рон също протегна ръка напред, но не посмя да хване ръката му.
Убежденията на Хари, че Рон не го е познал тъкмо се бяха затвърдили с огромна мъка, когато приятелят му се хвърли на врата му и с хриплив глас извика:
- ХАРИ! Ти си тук, ти си жив! Знаех си, знаех си, знаех си, през цялото време си знаех, че си жив, ти си прекалено жилав, за да те покоси нещо толкова дребно като някаква си смърт, нито за миг не съм си и помислял, че си ме изоставил и...
Последна удар отстрани на главата на Хари.
- По дяволите, Рон, това за какво беше? - ядоса се той, като притисна ръка към пулсиращото си слепоочие.
- Кретен такъв, къде беше през цялото това време?!? - фучеше Рон размахвайки ръце като вятърни мелници. - Не можа ли да ни се обадиш, или поне да ни изпратиш писмо, или каквото и да е, някакъв знак, че си жив, но неееее - пак си се правил на герои и не си искал да ни завличаш в неприятности... Колкото пъти да ти набиваме в главата, че отдавна вече сме се забъркали с теб и връщане назад няма, че сме с теб до край, в каквото и да е начинание...
Рон се обърна с гръб към Хари и намусено скръсти ръце.
- Рон, стига си се държал като малко дете! Разбери, че нямах друг избор, трябваше да се укривам, голяма група от хора щеше да направи впечатление... Рон...
- Няма пък. Не те слушам.
- Рон, прекарах три година в един сръбски затвор, не можеш да...!
- Какво направи? - обърна се любопитно към него приятелят му.
- Един аврор ме сметна за тъмен магьосник и се опита да ме нападне, но аз му го върнах тъпкано...
- Якооо. И как беше?
- Какво?
- В затвора, как беше?
Хари се чудеше дали да се ядоса или да се разсмее, но една отворил уста, вратата на кабинета се отвори още един път и този път в стаята влетя като вихрушка една жена с дълга гъста коса.
- О, ХАРИ! - тя се метна на врата му, ридаейки, при което той за малко не полетя назад. - Когато ми казаха, че си тук, не смеех да се надявам, че е истина, и аз просто... Роналд!!! Ти какво правиш тук?!? - стресна се Хърмаяни и отскочи настрани.
- Какво мислиш, че правя тук, жено? Макгонагол ме повика!
- Наистина ли? - обърна се критично тя към професорката, която й кимна.
- Хърмаяни и аз много се радвам да те видя! - възкликна сърдечно Хари, въпреки че му стана неудобно от погледите, които си мятаха приятелите му. Смутено ги наблюдаваше още няколко секунди, след което му хрумна да попита: - Е... как върви семейният живот?
- О, Хари, трябва да те запозная с останалите от семейството! - извика Рон и лицето му грейна като най-чист слънчев лъч, след което извади от джоба на мантията си купчина снимки.
- Виж, Хари, нали помниш Хъдсън и Аманда... Те завършиха вече, Хъдсън помага в шегобийницата на Фред и Джордж, а Аманда е учен към отдел Мистерии... Ето го Ривър... Той свири на китара и е нещо, което мъгълите наричат "рок-пънкар"... Пейдж и Пайпър са последна година в училище... Това е дъщеря ми Суки, не я познаваш, не си виждал и Тайлър, Лейла... Фийникс направи шест годинки през лятото...
- Рон, какво искаш да кажеш с това, че Ривър е станал "рок-пънкар"?! - стресна се изведнъж Хърмаяни.
- Ами, той е в онова дето му викат "банда"... и свири на концерти... е, не съвсем, май по-скоро по кафенета...
- И ти си го допуснал?!? - изпищя Хърмаяни, тропвайки с крак. - Как си могъл да го допуснеш?!? Значи затова ми отказа онова предложение за работа в Министерството, а такъв хубав пост му бях открила... Засрами се Роналд Уизли, как може да не знаеш кое е най-добро за децата ми...
- Твоите деца?!? - възкликна ядосано Рон. - Доколкото знам, от шест години насам те се водят само МОИ деца, понеже ти въобще не благоволяваш да минеш и да ги видиш!
- Вие да не сте се развели? - попита ужасено Хари.
- Тя си върна моминското име! - извика с дълбока обида Рон. - Направи го, Хари, наистина го направи!
- Трябваше да го направя! - развика се и Хърмаяни. - Просто трябваше!
- И ЗАЩО?
- ТОВА СА СИ МОИ ПРИЧИНИ!
- НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА, КАЖИ МИ ПРОСТО ЗАЩО НИ НАПУСНА??? ЗАЩО, ХЪРМАЯНИ??? КАРИЕРАТА ЛИ ТЕ ВЛЕЧЕШЕ ТОЛКОВА СИЛНО, ЧЕ РЕШИ ДА ПОСТАВИШ СЕМЕЙСТВОТО ПОД НЕЯ??? ИЛИ ИМА ДРУГ??? ПРИЗНАЙ СИ, ЧЕ ИМА ДРУГ!!!
- НИЩО ОТ ТОВА НЕ Е ИСТИНА! - изплака Хърмаяни, и извърна лице настрани. После изхлипа: - Мислех си, че ти ме познаваш. Ако наистина ме познаваше нямаше да си мислиш тези неща. Аз съм човек с чувство за отговорност, Рон. Не бих изоставила семейството си ей така, при първият признак на буря. Аз съм личност, която се бори и се разкъсва между работата, дома, децата, теб... Ако зависеше от мен, никога нямаше да си тръгна.
- Тогава защо? - обади се Хари, вместо Рон, който бе загубил ума и дума.
- Нека аз да ви обясня това.
Ким Търлингтън, която досега безучастно мълчеше и наблюдаваше всичко, стана от стола си зад бюрото и се отправи към Рон и Хърмаяни.
- На госпожа Уизли и бе възложена изключително важна и опасна задача към Ордена на Феникса. Тя ни бе нужна със своите способности и знания, за да шпионираме и следим всички, които имат нещо общо с групировка "Фобос" и с Лорд Волдемор. За целта, тя трябваше да се отдръпне от семейството си, за да го предпази. Настанихме я в новата щаб квартира на Ордена - вилата на господин Крум, който също работи към нас и ни носи сведения. Естествено, никой не би заподозрял известен куидичен играч да има нещо общо с нас, затова вилата му е много добро прикритие - коктейлите и партитата, които се провеждат там са за заблуда, докато провеждаме събранията си.
Рон бе придобил изражение на човек, който е бил фраснат с бухалка по главата.
Хърмаяни подсмръкна тихичко.
- Сега разбираш ли? Трябваше да го направя - благодарение на мен, Суки и останалите имаха повече информация за врага и знаеха къде точно се намират.
- Значи... значи не ме мислиш за досаден, скучен, застаряващ и оплешивяващ съпруг, който не прави нищо друго освен да се вайка след купчина пищящи и бунтарски настроени хлапета? - измънка Рон, свеждайки поглед.
Лицето на Хармания придоби неподправено изумление, а в погледа й се четеше нещо като "Как си могъл дори да си го помислиш?!?"
- Не че искам да прекъсвам нещо, но сме се събрали тук по съвсем различен повод - обади се недоволно професор Макгонъгол. - Ордена на Феникса ви очаква, за да потеглим към местоположението, където се намират децата ви. Става дума за спасителна мисия. С малко повече късмет не само ще предотвратим сбъдването на второто пророчество, но и това на третото. За целта се налага Потър да не предприема нищо.
- Какво?!?
- Чу ме. Стоиш плътно до Уизли и Грейнджър. Няма да нападаш никого другиго, освен... Волдемор. Крайно време е да го научиш, че мястото му е в отвъдния свят.