Фенфикшън
Добавете вашия фенфикшън тук
Публикувано на 04.01.2007 от Nev Smile

Подземията на замъка “Хогуортс” са били свидетели на доста събития през тривековната си история –войските на не една магьосническа армия са се криели там, вампири са обикаляли влажните коридори и призраци са минавали през стените им. Но едва ли са виждали по-мрачна физиономия от тази на шестокурсника Рон Уизли, бързо крачещ към кабинета по Отвари.
На Рон му предстоеше да излага пред класа проекта си, възложен му от Снейп едва преди седмица (като наказание за "непочтително държание"), и в главата му се въртяха куп неприятни мисли относно изтъпанчването му пред всички слидеринци и бъдещата му ниска оценка. А тя би била фатална за него – един префект не биваше да допуска издънки. Рон дълго време беше увещавал Хърмаяни да му помогне за доклада и отварата, но безуспешно – напоследък тя отрязваше всякакви молби с оправданието, че едва смогва със собствените си уроци. Наистина момичето прекарваше всеки свободен миг в библиотеката, но това си беше нейното убежище по принцип и Рон не виждаше пречка тя да отдели поне един час за неговата много важна презентация. Хърмаяни обаче беше категорична в решението си, и именно затова сега той се клатушкаше толкова нещастно към владенията на професор Снейп.
Изведнъж Уизли зърна пред себе си най-близкия си приятел Хари Потър и се забърза да го догони.
- Здрасти, как си? - по скоро по навик го поздрави Хари, не забелязвайки нервността му.
Рон не намери думи за да опише страховете си и само поклати глава. Пък и дори и да беше успееше да сподели, надали Хари щеше да го разбере. Всъщност, приятелят му се беше променил много за едно лято. Откакто Сириус загина, Хари престана да се интересува от всички училищни занимания, не обръщаше внимание на злобата на съученииците си-врагове и избягваше доброжелателите си. Рон дълбоко съжаляваше, че тази година Куидич мачовете са отменени, защото със забраната за шампионата, наложена от мерки за безопасност, Хари бе загубил единстеното нещо, което го правеше щастлив. Безучастието му измъчваше Рон, както го тормозеше и вечната заетост на Хърмаяни.
Прекрачвайки прага на класната стая, изведнъж Роналд Уизли осъзна, че не толкова омразата на Снейп го притеснява, колкото очевидното отчуждение на най-добрите му приятели и тяхното безразличие към неговите, макар и банални, проблеми.
* * *
Само преди година Хари Потър би бил обезпокоен от предстоящия час Отвари. Но не такива мисли се въртяха в съзнанието му днес – сега, както и всеки друг миг след онзи трагичен ден в Министерството на Магията, вниманието му беше съсредоточено върху един от поредните му планове за отмъщение, замисляно за Белатрикс Лестрандж и всички подчинени на Волдемор.
Твърде често той не можеше да заспи, преследван от видения за убийството на Сириус Блек, и беше твърдо решен виновните за падането на кръсника му да си получат заслуженото. Не му стигаше, че част от смъртожадните бяха в Азкабан, не вярваше нито на празните приказки на Министъра Фъдж, нито на мъдрите слова на Дъмбълдор, уверяващи го, че в “Хогуортс” ще бъде в безопасност, тъй катоЧерния Лорд се е оттеглил поне временно.
Те не разбираха. Не можеха да разберат. Хари никога не беше познавал родителите си, те му бяха отнети по жесток начин. Беше прекарал много самотни години, и тогава щастието сякаш му се усмихна в лицето на Сириус. Той беше вярвал, че вече има приятел, който ще е винаги до него, който ще му дава съвети и ще замести празното място на баща му. Ала уви, с минаване на времето Хари проумя, че Блек е ммного по различен от Джеймс Потър. Или поне от този Джеймс, който Хари желаеше да си представя. Може би Сириус беше достоен партньор в щуротиите на Джеймс от мислоема на Снейп, но не и за бащата от мечтите на Хари.
Въпреки всичко, кръстникът беше единствената опора в тъжния му живот, и когато го загуби по вина отново на Волдемор, и последната светла искра в бъдещето му угасна.
За какво да продължава да диша, да се храни, да учи, когато е напълно сам на този свят, а толкова много хора искат смъртта му!? Смисълът беше единствено в отмъщението, не бе останало нищо друго в живота му.Дори и да умреше след като убие Волдемор и Белатрикс, това беше без значение.
В тези тежки часове Хари без да иска забравяше за Рон и Хърмаяни. Когато насила си припомняше, че все още ги има, през ума му минаваше мисълта колко по-неопитни и щастливи са те, без скръбта по загубен близък. Те бяха част от един друг свят, правилния свят, на който пречеха само Лорд Волдемор и самия той.
Искаше само да напусне замъка, да намери Риддъл и да изрече “Авада Кедавра”, гледайки го в очите. Но разбира се, ако искаше изобщо да успее, трябваше да измисли по-добър план, който да не може да се провали по никой начин. Въпросът беше колко време имаше да го обмисля...
* * *
Тежката книга се изхлузи от ръцете на Хърмаяни и с трясък падна на пода. Момичето погледна извинително към библиотекарката мадам Пинс и отново се опита да напъха обемистия том в чантата си. Вече закъсняваше за час при Снейп, а дори не беше погледнала домашното си. Това се случваше за първи път в живота й, но наистина нямаше време за безсмислената отвара, чийто съставки трябваше да анализира. Сега тя си имаше съвсем друга работа и понякога просто забравяше за задълженията си.
Хърмаяни всъщност правеше таен незаконен проект, и само при мисълта за това цялата прибледняваше. Той беше изцяло нейно творение и никой друг и не подозираше за новата й амбиция.
Беше й адски трудно да се справя с всичко – задълженията на префект, ученето, В.О.Д.А. и прекарването с часове над книгите, нужни за загадъчния й план.
Най-много я разстройваше фактът, че не може да сподели с Хари и Рон за хрумването си. Тя сама си беше наложила мълчание, защото споделянето на тази тайна с Хари би го натъжило, а сега той нямаше нужда от припомняне за Волдемор и Сириус. Рон никога нямаше да я разбере, а и можеше да се раздрънка без да иска, и тогава всичко отиваше по дяволите.
А гореспоменатата В.О.Д.А. изпиваше всичката й енергия. Хари бе вдигнал ръце от някогашната си организация и само Хърмаяни поддържаше членовете на този съюз. Всички грифиндорци настояваха,че имат нужда от клуба, тъй като новият учител по Защита срещу Черните изкуства беше Снейп, и те бяха убедени, че е още по-некадърен и от Ъмбридж.
Но не бяха прави. Часовете при професора бяха изключително ползотворни, понеже той им преподаваше защитите срещу най-опасните проклятия и заклинания не само теоритично.
Може би ако Хари се интересуваше повече от заобикалящия го свят или пък ако Рон не беше такъв скептик и слушаше лекциите на Снейп, нещата щяха да са по-различни.
Грифиндорци следваха сляпо поведението на двамата й приятели и изобщо не се интересуваха от часовете на Снейп. Вече няколко пъти в клуба тя им беше обяснявала същите неща, които и професора, но те дори не се усещаха. Хърмаяни не искаше да остави съучениците си необучени за предстоящата война, но глупавото им поведение спрямо Снейп я преуморяваше и дори отчайваше. Вярно е, че той мразеше дома им, но поне им водеше часовете добре. А какво значение имаха 5-10 загубени точки за ''Грифиндор'', когато светът на Магията се разкъсваше от слухове за Волдемор и новите му убийства? Дори “Пророчески вести” вече не криеха завръщането на Лорда.
Унесена в разсъждения, Хърмаяни не усети как стигна до подземието, където имаха час по Отвари. Тя тихо почука и влезе предпазливо, готова за поредното наказание на Снейп и традиционните заяждания на слидеринци.
- Г-це Грейнджър, интересно ми е да чуя откога префектите в този замък имат правото и да закъсняват? Бихте ли могла да ми обясните? – студеният глас на Снейп прокънтя в класната стая.
- Съжалявам, професоре. Няма да се повтори – изрече Хърмаяни със сведена глава.
- Да се надяваме – устните на Снейп се свиха – 1 точка от “Грифиндор”!
Това беше сравнително малко наказание и Хърмаяни облекчено седна на най-близкото свободно място.
- За днес Уизли е подготвил малък доклад и демонстрация на тема ''Сънни билки''. Заповядайте, моля – на професорът очевидно му беше забавно да гледа изтормозеното и почервеняло лице на Рон, който заеквайки започна да чете от един пергамент.
Слава Богу, явно днес на слидеринци не им се занимаваше със заяждания, защото докато Рон говореше, не се чу нито едно подмятане от редицата до вратата, където обикновено седяха Малфой и сие.
Това очевидно успокои Рон, защото гласът му стана по-уверен и момчето дори си позволи да импровизира неща от предишния им урок. Докато той се суетеше около котела си, обяснявайки на класа какви съставки включва, Хърмаяни осъзна, че по някаква причина Отвари днешния ден са по-различни – дали защото Снейп не провери домашните им работи, или пък заради проекта на Рон, тя не знаеше, но имаше чувството че нещо липсва, нещо, което винаги е било тук.
- Отварата е готова, професоре! – леко смутеният глас на Рон я изтръгна от мислите й.
Хърмаяни проследи с поглед Снейп, който се наведе над котела и подозрително се вгледа в течността. Рон неспокойно пристъпяше от крак на крак.
- Трябват ми двама доброволци да изпитат отварата на Уизли – спокойно изрече Снейп.
Класът замръзна – много рядко нетествани отвари се предлагаха на учениците. Ако Рон беше объркал нещо, рискуваха най-малкото отравяне. Подобни експерименти гарантираха почти винаги спешно посещение в Болничното крило.
- Лонгботъм, г-це Грейнджър, моля пристъпете напред.
Хърмаяни не можеше да повярва на ушите си: явно това беше истинското наказание за закъснението й, а не отнетата точка – напълно в стила на Снейп. Невил стана на цвят като отварата, която трябваше да изпие и залитайки се приближи към катедрата. А префектката на Грифиндор объркано се огледа наоколо – очакваше да чуе подигравателни слидерински реплики, от типа “Умри, Грейнджър!”, но единственото, което стигна до слуха й беше приглушеното изпсуване от страна на Хари, който явно поне за момент се беше върнал в реалността. Тишината правеше цялата ситуация да изглежда зловещо. Щом дори и враговете й останаха безмълвни...
Снейп, правейки се че не забелязва ледените погледи на класа, впити в него, им подаде две малки стъкленици, пълна с мътна сива течност. Хърмаяни с тревога си помисли, че е чела за тази отвара и според книгите цветът й би трябвало да бъде чисто бял. Нещата не вървяха на добре.
Но Невил вече беше надигнал шишенцето към устата си и тя нямаше избор – погълна на един дъх парещото питие. Чувстваше се като самоубийца.
- Ако Уизли не е сбъркал нещо разбира се, Лонгботъм и Грейнджър трябва да заспят до една-две минути –Хърмаяни осъзна че гласът на Снейп стига някак приглушено до ушите й.
Тя почувства внезапно замайване и сякаш през мъгла видя Невил да се свлича на пода – замоли се всичко да е наред и наистина да заспят. Светът се завъртя и последнато нещо, което Хърмаяни забеляза, преди да припадне, беше един празен чин – така най-сетне разбра какво му е различното на този понеделнишки блок Отвари и откъде идва тишината – Драко Малфой отсъстваше.
* * *
- Хърмаяни, добре ли си? Кажи нещо, моля те! – Рон ужасен беше коленичил до приятелката си и се мъчеше да я свести.
Учениците бяха изпаднали в паника и се купчеха до телата на Невил и Хърмаяни.
Професор Снейп разпореди двамата да бъдет веднага отнесени в болничното крило, но още преди Рон да измагьоса носилка, момичето отвори очи.
- Явно не си объркал нищо, Рон – усмихна се слабо тя. – Заспала съм.
- Та ти падна като мъртва на земята – гневно изрече Хари. – Как може този некадърник да ви дава нетествана отвара – добави по-тихо той.
Професорът може би го чу, но не го показа по никакъв начин. Само разглеждаше отварата и мърмореше нещо над нея.
За разлика от Хърмаяни,Невил не се събуждаше и Снейп се принуди лично да го понесе към владенията на Мадам Помфри, поглеждайки изпод вежди горкия Рон.
- Как е възможно директорът да се доверява на такива ш*бани боклуци като този – беснееше Хари и тупаше по рамото приятеля си, за до го окуражи. – Невил ще се оправи, ще видиш, мадам Помфри със сигурност знае как се действа в такива случаи.
Щом Снейп се върна, занятията продължиха, но всички хвърляха учудени погледи към Хърмаяни питайки се защо на нея отварата не й повлия зле, а Лонгботъм сега едва ли не береше душа в Болничното крило?!
Рон се размина с наказанието на косъм, може би единстено защото Снейп не искаше проблеми с Дъмбълдор, ако се разчуеше какво е заповядал да направят двамата ученици. Или поне така смяташе Хари.
- Въпреки всичко, което стана, най-много ме радва фактът, че онези мухльовци от “Слидерин” не ме взеха на подбив за случилото се – заяви Рон на път към Грифиндорската кула след часа. – И естествено, че ти си добре, Хърмаяни.
- Не те взеха на подбив само защото Малфой не беше там, Рон – поклати глава тя.
- Как така?! Искаш да кажеш че не е бил на Отвари?– учуди се Хари.
-Да, нямаше го, а когато той не подстрекава групичката си, те сякаш губят оригиналните си идеи. Не им се чу гласът – подсмихна се Хърмаяни. – Нямах и представа колко приятен може да е часът без Драко Малфой.
- Ако всичко с Невил е наред, пиша деня за успешен – престраши се да се усмихне Рон, докато прекрачваше портрета на Дебелата дама.
- Само ми е интересно къде се е затрил... – промърмори Хърмаяни.
- Кой, Невил ли? – изгледа я учудено Хари. – Та той е в Бол..
- Не за него питам, а за Малфой.
- Надявам се да е пропаднал в някоя черна дупка – с тези думи Хари изчезна нагоре по стълбите към момчешката спалня, а тя само скептично поклати глава, остави тежката си чанта и се отправи към библиотеката.
* * *
Невил се завърна от Болничното крило чак за вечерята в Голямата зала, което си беше доста дълъг престой, като се има предвид че мадам Помфри лекуваше за броени минути обичайните наранявания.
Грифиндорци веднага се струпаха около него, задавайки му куп въпроси:
- Какво почувства, щом изпи отварата? – попита го Рон.
- Нищо – отговори просто Невил. – Изведнъж краката ми се подкосиха и всичко стана тъмно...След това вече не помня.
- А не би трябвало да е така – намеси се Хърмаяни. – Взех от библиотеката книга за въздействието на сънните отвари. Пише, че когато погълнеш бялата течност (да, бяла, Рон), просто ти се доспива страшно много – в краен случай можеш да усетиш, че летиш, но в никакъв случай действието на отварата не е свързано с припадъци или прилошаване.
Невил я погледна разтревожено:
- При теб беше ли същото? Имам предвид прилоша ли ти? Или просто си заспа?
- Не беше точно заспиване...и не беше приятно чувство, а би трябвало да е именно такова. Все пак не ми причерня, просто ми се зави свят – замислено отвърна тя. – Господи, Рон, каква отвара си ни дал?!
Рон само клатеше глава в недоумение:
- Ако знаех, че вие ще я пиете, щях три пъти да проверя проклетата рецепта. Но въпреки всичко съм сигурен за съставките: дори Снейп призна, че са същите.
- Сигурно от притеснение си сгрешил начина на приготване – Джини гледаше укорително брат си. – Ти видиш ли слидеринци, се паникьосваш.
- Като стана дума за “Слидерин”, някой виждал ли е Малфой наскоро? – попита Хърмаяни. – Днес не беше в час.
Рон инстинктивно погледна към най-лявата маса в залата. Там Краб и Гойл се тъпчеха с печено пиле, Панси и Милисънт си шепнеха нещо, а Блейз Забини, Терънс Хигс и Монтегю явно обсъждаха някакъв стар куидичен мач. Но от Драко нямаше никаква следа.
- Странно – рече Дийн Томас. – Днес никой не го е виждал. Дано е пострадал някъде, например да се е спънал и да е паднал по витата стълбичка на Трелони.
- Обаче не беше в Болничното крило, със сигурност – отвърна му Невил. – Цял следобед след като се свестих прекарах там, но бях абсолютно сам. - Повярвайте ми, щях да забележа Малфой, или по-скоро той щеше да забележи мен.
Хърмаяни се усмихна на последното му изречение и внезапно стана от мястото си:
- Днес беше доста уморителен ден, така че предпочитам да си легна рано. Лека нощ, приятели.
Нестроен хор я изпрати докато тя вървеше към изхода. Но колкото и да беше уморена, Хърмаяни нямаше да си легне веднага – първо трябваше да провери защо, за Бога, на Невил му трябваше над час, за да се свести, а на нея едва две минути.

За съжаление този път книгите не й помогнаха. Тя не успя да открие нито една сходна по състав с тази на Рон отвара в дебелите томове, и й остана само да се надява, че когато заспи тази нощ, все пак ще се събуди на другата сутрин жива и здрава.
* * *
Но не можеше да помръдне. А дори не си спомняше да е опитвала превръщане, но беше факт, че лежеше в някакъкво поле, и не можеше да стане. Изобщо не чувстваше тялото си, дори не можеше да завърти очите си, за да се огледа.Усещаше обаче вледеняващият студ, който я заобикаляше. Тя се плашеше рядко, не изпита страх и сега. Колкото и лошо да беше, нейните умения можеха да я измъкнат, стига само да премисли добре и да си спомни защо се намира в това положение. Но нищо не идваше в съзнанието й...абсолютно нищо. Последното нещо, за което се сещаше, беше как си е легнала в собственото легло в Хогуортс.
До момичето внезапно долетя странно познат женски глас:
- Контролирай се! Овладей го! Възползвай се!
Хърмаяни седна в леглото си, обляна в пот. За пръв път имаше толкова реален сън.Много пъти преди беше сънувала че се проваля в начинанието си, че пада, но никога не й се беше случвало да разсъждава така реално в съня си. И това поле..и този глас...
- Само дано няма нищо общо с проклетата объркана отвара на Рон – промърмори си тя. – Защото тогава става наистина лошо.
- Хърмаяни? – Лавендър също се беше надигнала от леглото си и я гледаше с объркано изражение.
- Заспивай, просто сънувах лош сън – направи опит да се усмихне момичето и придърпа завивките си нагоре.
Ала тя самата повече не можа да мигне.
* * *
Изминаха още няколко дни, а Драко Малфой сякаш беше потънал вдън земя. Слидеринци очевидно знаеха къде е, понеже не го търсеха, но пазеха гробно мълчание относно местоположението му.
Грифиндорци никога не бяха прекарвали по-приятна седмица – Грижа за Магически създания мина идеално без обидите на Малфой, в коридорите не се чуваха злобни заяждания, а и най-сетне една сбирка на В.О.Д.А се проведе без риска да бъдат заловени от него в качеството му на префект.
Но Хари беше изключително подозрителен относно всичко, свързано с най-големия му неприятел, и не вярваше в добрите страни на неговото отсъствие.
- Очевидно учителите знаят също къде е, защото не обелват и дума по негов адрес. Всички си траят, а най-вероятно Драко в момента се присъединява към смъртожадните на мястото на Луциус и ще се върне вече в качеството на техен шпионин. Ако въобще се върне.
- Дали пък не е избягал? – предположи Рон. – Или пък е излъгал директора за нещо...
- Чуваш ли се? – скара му се Хърмаяни. – Дъмбълдор никога не би пуснал ученик да излезе без уважителни причини. И никога не би повярвал на лъжа. Най-вероятно е станало нещо със семейството на Драко, кой знае...
- Семейство? Какво ти семейство!? Баща му е в “Азкабан”, а майка му сигурно е твърде заета да планира бягството на съпруга си. А и доколкото знам, този пор няма приятели извън “Хогуортс” – опонира й Хари.
Хърмаяни само сви рамене. За пръв път се замисли за живота на Малфой. Най-вероятно приятелят й беше прав – Драко си нямаше никого извън училище и надали семейството му го обичаше така, както тя знаяше че я обичат нейните собстени родители. Ами ако той повече никога не се върне тук? Дали слидеринци щяха да поддържат връзка с него, или щяха да си намерят друг лидер?
Момичето тръсна глава. Точно в момента си имаше куп проблеми, и нямаше време да мисли за най-омразния си враг. А и той надали заслужаваше внезапно възникналото й съчувствие.
Изглежда обаче не само на нея й беше толкова любопитно къде се е дянал Малфой, защото при следващото им традиционно посещение в колибата на Хагрид, Рон повдигна отново този въпрос.
При споменаването на името на Драко, техният домакин леко се смути и започна да размества без нужда чашите за чай, избягвайки да поглежда тримата приятели.
- Що питате точно мене? Т’ва къде е се знае от сички учители.
- Избягал е, нали? – попита бързо Хари.
- Хагрид, само ти ще ни кажеш наистина какво става – рече тихо Хърмаяни, игнорирайки припряния си приятел. – Знаеш, че сме дискретни и всичко, което споделиш, ще си остане в тази стая.
- Зная, ама Дъмбълдор рече...
- Моля те, Хагрид – настоятелно продължи тя.
Великанът въздъхна:
- Е добре, ама вий да си траете, щото не бива да се разбере, че сте наясно с туй. Малфой замина за дома си, понеже майка му е тежко болна.
Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха с леко недоверие.
- Истината ви казвам – смъмри ги Хагрид. – Дъмбълдор получи сова от ня’къв роднина на Нарциса. Тя е в “Свети Мънго” и изглежда не е никак добре. От уважение към семейството Дъмбълдор е наредил на ‘сички ни да не ви даваме обяснения къде се намира Драко.
- Горкият – прошепна Хърмаяни при мисълта за болницата и за страшните случаи, които се лекуваха там.
- Горкият!? Ти полудя ли? Малфой и цялото му семейство заслужават да горят в ада! – повиши глас Хари. – Няма за какво да го съжаляваш.
- Бих го казала за всеки. Ужасно е да губиш майка си, така че нямаш право да го обиждаш. – изгледа го строго Хърмаяни.
- За какво право ми говориш – внезапно й изкрещя Хари – Сякаш аз самият не съм загубил родителите си! Мойта майка е мъртва, но това не спираше Малфой да се подиграва с мен при всеки удобен случай. Така че ще говоря каквото си искам!
Прехапала устни, Хърмаяни се спогледа с Рон и Хагрид. Изблиците на Хари вече апочваха да я плашат. В това момче имаше страшно много гняв, злоба и огорчение, които се засилваха с всеки изминат ден.
Хари я изгледа предизвикателно и излезе от колибата, затръшвайки силно вратата след себе си.



Виж архива с Фенфикшъни тук



Филм 7 част 2...
  • беше невероятен!
  • хубав, но не най-добър.
  • без впечатления
  • по-лош от предишните!

Препоръчай сайта
на свой приятел

e-mail на приятел

твоят e-mail

твоето име


Сайтът се подпомага от Fcolor.bg

40 мъгъли онлайн


eXTReMe Tracker

Хари Потър, герои, емблеми, всички имена, фрази и снимки са запазена марка на J.K. Rowling или Warner Bros.