Беше 1 септември и на перон 9 ¾ беше претъпкано. Едни се сбогуваха с родителите си, а други се поздравяваха с приятелите си. Само едно момиче седеше до родителите си и в зелено-кафявите й очи се четеше учудване и може би малко уплаха.
-Хайде Елън, влакът тръгва след 5 минути. Здравейте г-жо Макмилън, г-н Макмилън – каза едно високо момче, с кафява коса и тъмни очи. Той е усмихна чаровно и се наведе да вземе куфара на момичето.
- Довиждане миличка! – рече жената, която седеше от ляво на момичето. Г-жа Макмилъна имаше гарваново черна коса, кафяви очи и много добър и топъл поглед – и да се пазиш. Тя прегърна дъщеря си и се отдръпна.
- Довиждане Елън – каза и мъжът, който седеше от другата й страна на дъщеря си. Той беше висок, имаше медно руса коса и зелено-кафяви очи.
- До скоро мамо, тате!- каза момичето и прегърна родителите си. След това последва момчето и се качи във влака.
- Нали тя ще е добре? – попита с тъжен глас жената.
- Разбира се, скъпа. – отвърна мъжът, като се беше загледал в дъщеря си – нали Питър е с нея.
Когато се качиха във влака Питър Браун предложи да си намерят купе.
-Слушай Питър, родителите ми вече ги няма така, че можеш да ми се махаш от погледа. Оттук мога и сама да се оправя – каза Елън с досада. – Моля те, не бъди лицемер и сега.
- Стига си дрънкала глупости и ела с мен Елън – каза й той с доста груб тон.
- Казах „не” и това е! Сега ми дай куфара и ме остави да си намеря купе. – тя дръпна куфара си и си запробира път през претъпкания коридор. След около десетина минути търсене тя реши, че явно няма да си намери купе и за това следващото в което имаше дори и едно празня място щеше да влезе. И наистина 2 минути по-късно тя отвори вратата на 1 купе в което имаше 5 човека и беше останало едно празно място. Вътре се бяха настанили четири момчета и едно момиче.
Момичето имаше дълга до кръста черна коса и зелени очи, които гледаха изпитателно. Кожата й беше изключително бяла, „може би дори по-бяла от моята” помисли си Елън. Момичето се обърна и я погледна с досада и отегчение
В скута й се беше излегнало едно момче което имаше слънчево руса коса, която бе небрежно (или поне така си мислеше Елън) разрошена и кристални тъмно сини очи. Това са може би най-хубавите сини очи, които някога бе виждала, помисли си тя. Чертите на момчето бяха красиви. Момчето се понадигна малко и също я погледна с отегчен, но и въпросителен поглед.
От другата страната на момичето, до прозореца седеше друго момче с кафява коса, която беше щръкнала на всички посоки и очи с цвят на абанос. Лицето му беше красиво, но и тъжно. Той погледна към Елън и тя си помисли, че това май ще е единствения човек с който ще може да говори в тази стая.
Срещу тях седяха още две момчета. Едното, точно до вратата беше с тъмно руса коса и сини очи, но не като на излегналия се, а светло сини очи, сини като чисто лятно небе. Той беше наистина много красив, но начинът по, който я гледаше не се хареса на русокоската. До него с вестник в ръка седеше едно момче, което имаше светло кестенява коса и светли очи. Той не беше кой знае колко красив, но за това пък имаше някакъв чар, който накара Елън да настръхне. Но новодошлата не можа да разбере защо всички те я гледаха така въпросително и с такова отегчение в очите си.
- Какво искаш? – първа попита чернокосото момиче.
- Аз... – заекна Елън – Аз исках да попитам може ли да седна при вас, защото всичко друго е пълно.
Другото момиче я изгледа от горе до долу все едно я преценяваше.
- Да седни – каза с отегчение тя. И започна да изучава новодошлата.
Елън беше висока. Имаше хубава и оформена фигура. От чертите на лицето й човек можеше да разбере, че тя е добър човек и по принцип винаги беше усмихната, но точно в този момент тя се беше изчервила и притеснила. Носът й беше покрит с лунички, а едното й ухо имаше ръбче като на фейчка. Косата и беше медно руса, но не можеше да се каже дали е дълга или къса, защото беше вдигната на небрежен кок, който беше захванат ... само с 2 молива, забеляза учудено другата след като Елън се обърна с гръб, за да качи куфара си на етажерката над седалките. Момичето седна на свободното място до прозореца и се загледа навън.
- Ти си нова нали? – наруши мълчанието момчето със слънчево русата коса.
- Да. Толкова ли си личи? – попита хладно тя.
- Не, но ако не беше нямаше да си толкова смела и да идваш при нас – отвърна й грубо чернокосото момиче.
Елън се запита дали наистина е постъпила правилно, но след секунда се осъзна и реши, че това е доста хубаво предизвикателство с което трябваше да се пребори както я беше учил баща й. Щеше да докаже на тази надувка, че тя не е по-различна от тях.
- Как се казваш? – обади се момчето с вестника.- А къде живееш?
- Елън Макмилън. Родителите ми имат къща в покрайнините на Лондон. – усмихна му се тя. На момчето му се стори, че след като тя се усмихна в стаята стана по-светло от преди.
- Аз съм Блейз Цабини. А това са Дейвид Монтагю, посочи момчето до себе си, Алис Лестранж – тя се усмихна злобно - Драко Малфой, момчето с русата коса и Теодор Нот, момчето което седеше до прозореца й се усмихна доста приветливо, както забеляза тя.
- Приятно ми е. Каза тя и се загледа пак през прозореца.
Настъпи неприятна тишина, в която всички в купето се бяха вторачили в новодошлата и я оглеждаха.
- Кой курс си? – наруши мълчанието Теодор.
- Тази година ще съм 6. – усмихна се русокоската.
- А къде си учила преди това? – продължи да любопитства Нот
- В Дурмщранг. А вие кой курс сте?
- И ние ще сме 6 сега. В кой дом си или още не са те разпределили?
- Още не са. Но се надявам да не съм в Грифиндор или Рейвънклоу. – отвърна тя с досада.
- Защо? – попита Алис учудено.
- В Грифиндор са били цялото ми семейство и брат ми също е там, а аз не искам да съм с него. Знам, че през цялото време ще седи и ще ме командва, а аз не търпя някой да ми нарежда какво да правя. Сигурно го познавате Майкъл Макмилън. Те се спогледаха и се ухилиха. – каза тя доста спокойно. А Рейвънклоу, там си имам лични причини. Един глупак е там, а не искам да прекарам следващите месеци в това да се крия от него. – този път гласът и беше станал студен и дори можеше да се различи злоба в него. Алис се запита дали не я беше преценила твърде прибързано.- А вие в кой дом сте?
- Слидерин. – отговори гордо Малфой. - Най-хубавият.
- Щом казваш. – След това Елън се обърна и се загледа през прозореца. На вън беше хубав и слънчев ден. Пейзажите се сменяха – ту гъсти гори, ту красиви поляни, ту езера в които слънцето се оглеждаше и караше водата да свети като злато.
Вратата се отвори и вътре нахълта едно високо момче, което огледа с отвращение пътуващите. Когато стигна до Елън очите му се разшириха от учудване:
- Какво за бога правиш тук, с тези? – попита той момичето като сочеше събеседниците й.
- Махай се Питър. – каза без да го поглежда тя. – Не ти влиза в работата с кой съм в купе и какво правя. Ясно? Още като се качихме ти казах, че няма нужда да се правиш на добрия самарянин и да се грижиш за мен. А сега ме остави. - И продължи да гледа през прозореца.
- Няма да си тръгна оттук без теб Макмилън. – каза момчето с настойчиво. – Така, че ставай и тръгвай с мен! – заповяда той.
Елън го погледна и му каза тихо, но злобно:
- Или се махай или аз ще те махна! Ясно? Няма да дойда с теб, а сега чупката. И не се връщай.
Момчето се загледа в потъмнелите й от злоба очи и каза.
-Не съм свършил с теб Макмилън! Родителите ти ще научат за това, че не ме слушаш и че си в компанията на тези..., тези... нямаше думи с които да ги опише. Веднага след като те разпределят ще им пиша! Моли се само да не си в моят дом, че тогава...- закани й се той.
- Тогава какво Браун? Кажи? Пак ще ми въртиш някой от твоите номера. – изхили му се тя. – Моля те не ме разсмивай! Не забравяй, че вече не съм толкова слаба и беззащитна Така, че както казах вече , Чупката!!!- каза Елън с доста по-висок глас, след като се беше изправила и извадила пръчката си и гледаше с най-злобния поглед на, който беше способна.
- Казах...
- Махай се Браун – прекъсна го Нот спокойно. Елън се стресна, защото беше забравила, че има и други в купето. – чу я какво каза, ако до 3 секунди не си се омел, аз лично ще й помогна да те изхвърли от тук.
Питър изгледа всички с досада и омраза и затвори врата. Елън се просна на мястото си, уви ръце около коленете си и се загледа в отражението си.
-Какво общо имаш с този? – наруши мълчанието Алис? - От къде се познавате и защо той се държа така с теб? – попита тя с по-мек тон тя и се загледа в другото момиче.
- Родителите ни са близки приятели и искат след време да ни оженят – отговори тя, докато изследваше кецовете си. Намираше ги за доста интересни пък и не искаше да погледне събеседниците си. – В началото на лятото родителите на Питър говориха с моите и ги убедиха, че ако ме преместят в Хогуортс съм щяла да бъда в по-голяма безопасност, пък и по-близо до тях, абе общо взето им наговориха един куп глупости, а нали и брат ми учи тук и те решиха да ме преместят. Освен това те са на мнение, че така ще свикна с Майкъл и може би ще го приема. Ама аз не мога да го понасям. Мразя го.... – каза с глас изпълнен със студ и злоба, която накара дори другите да потреперят.
- Но какво толкова е станало, че го мразиш толкова – поинтересува се Малфой.
- Няма значение, не ми се говори за това – отряза го тя и пак се загледа през прозореца.
- Аз имам един въпрос – обади се този път Монтагю. – Баща ти Стефан Макмилън ли е? Треньорът на отбора на Испания?
- Да. От къде знаеш?
- Как от къде? Всички знаят за него. Та той ми е един от любимците.
Елън се изчерви. Знаеше, че баща й е известен, но не се познаваше с фоновете му.
Настана мълчание, което бе нарушено от тихия коментар на Драко:
- Интересно.
- Кое е интересното? – попита Елън учудено.
- Ти не искаш да си в Грифиндор, нали?
- Да, не искам. И кое му е толкова интересното? – попита рязко тя.
- А не нищо. Няма значение. – каза Драко и пак се излегна в скута на Алис.
След това пътуването мина спокойно. Те не си говориха кой знае колко много, но като цяло слидеринци харесаха Елън и не пропуснаха да й разкажат за някой забавни истории случили се по време на учението им в училище. Също така й разказаха и за Хари Потър и неговата свита, както наричаха Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър, и за това, че не могат да се понасят с тях, а и с доста голяма част от грифиндорци. Общо взето я запознаха със ситуацията в училище и Елън искрено се надяваше, че в дома, в който отиде ще срещне такива хора. Да те не бяха от най-добрите или най-усмихнатите, но на нея точно това й хареса – Алис не беше лигла, която само клюкарстваше по адрес на другите, а момчетата не се държаха с Елън като с някоя принцеска, а я приемаха като равна. Това й се хареса. Имаше само един проблем – тя не можа да разбере защо Алис я изследваше през цялото време, сякаш следеше всяка нейна крачка и чакаше само да сбърка някъде, за да докаже сама на себе си, че новодошлата не е от тяхната компания, но това не стана.
Скоро Драко предложи да се преоблекат, защото влакът щял да пристигне след 10 минути. И наистина точно когато момичето затваряше куфара си, влакът намали ход и започна бавно да спира. Компанията слезе от влака и се насочи към една от каретите теглени от коне, с бели прозрачни очи, на които ребрата им се очертаваха. Да Елън виждаше тестролите, защото беше свидетелка на едно убийство – убийството на баба й, но тя беше твърде малака, когато това стана и почти не го помнеше.
Когато момичето слезе от каретата пред нея се разкри наистина величествена гледка – на вън беше тъмно, луната беше изгряла и беше точно полукръг, нямаше нито едно облаче, а очертанията на замъка го правеха да изглежда още по-величествен отколкото беше. Всички прозорци светеха и светлината която излъчваха беше приятна и подканяше децата да влязат по-скоро вътре. Всички те минаха през Входната зала и се насочиха към Голямата зала за празничната вечеря и разпределителната церемония. Алис, Драко, Теодор и другите се насочиха към залата, но Елън остана отвън на стълбите с другите първокурсници, за да бъде разпределена. Една от учителките излезе на пред, за да им обясни какво трябва да правят:
- Сега ще изчакате тук, докато се подготвим за разпределянето ви – каза учителката с доста властен глас. Тя имаше строга физиономия, тъмна коса, вдигната на стегнат кок, тънки устни и много строги очи, строги, но справедливи, помисли момичето. Професорът беше облечена с маслено зелена мантия и имаше черна островърха шапка на главата й.
След 5 минути професор Макгонъгал се върна, носейки в едната си ръка трикрако столче, а в другата една опърпана шапка.
-Хайде всички след мен, моля! – каза тя и поведе първокурсниците и Елън към Голямата зала.
Когато влязоха вътре момичето нямаше как да не ахне: залата беше наистина величествена. Да и в Дурмщранг имаха зала за хранене, но тя не можеше, а и нямаше как да се сравни с тази зала. Тя беше огромна, имаше 4 маси успоредно подредени и една пета маса, която беше поставена напречно срещу другите. Момичето веднага се сети, че това беше масата на учителите. Таванът приличаше на небето на вън. Мастилено синьо небе, осеяно със звезди. Свещите, които се рееха из въздуха придаваха мистика. Наистина беше великолепно. Елън забеляза своите познати от влака на масата в ляво и си помисли, че би искала да е при тях в този момент. Да тя искрено си пожела де отиде в дом Слидерин, защото там беше намерила сродни души, е или поне така си мислеше.
Минаха покрай масите на Рейвънклоу (позная по това, че на нея седеше Майкъл) и Грифиндор (брат й се усмихна топло) и спряха пред масата на учителите. Тогава професор Макгонъгал заговори отново:
- След като чуете името си идвате при мен и слагате разпределителната шапка. Така добре. Андрюс. Дрю.
Показа се едно русоляво момче с доста уплашен поглед. То пристъпи плахо напред и седна на столчето. Шапката не помръдна и не даде признак, че ще реагира, поне така си мислеше Елън и точно в този момент тя се провикна :
- Хафълпаф.
- Масата на хафълпавци избухна в аплодисменти и поздравления за новия си „член на семейството”.
След това на столчето седна едно момиченце със сични очи и черна коса сплетена на дълга плитка, тя стана първата грифиндорка. След нея беше в Рейвънклоу отиде високо момче, с кафяви очи и кестенява коса. И така постепенно групата намаляваше и намаляваше. И в един момент професорът стигна до буквата М и каза:
- Макмилън, Елън.
Елън тръгна с неуверена крачка към столчето. В залата се чуваха тихите разговори, които се водеха. Всички забелязаха, че Елън не е 1 курс и се чудеха в кой дом ще попадне. Когато професорът сложи шапката върху главата на момичето, тя чу един тънък глас у ухото си:
- Я да видим. Да имаш възможност да се изявиш, притежаваш всички качества за това, но защо? Е щом си сигурна, така да бъде. И изведнъж шапката извика:
- Слидерин!
Ако до сега в Голямата зала беше почти тихо, то сега настана гробовна тишина. Нима е възможно тя да отиде в Слидерин след, като цялото и семейство беше учило в Грифиндор, дори брат й беше там. Във влака разказваше на приятелите си за сестра си и за това, че тя е наследила таланта на баща си за пазач (преди да стане треньор той заемал този пост). Не това не можеше да е истина. Та тя беше добра, не мразеше никого, не беше надменна и високомерна, а точно обратното – винаги помагаше на изпадналите в беда, постоянно беше усмихната и като цяло Елън беше доста лъчезарен човек. Но как? Защо? Чудеше се Майкъл.
Две минути по-късно в залата пак беше настанала оживление и всич1ки разговаряха шумни и на доста висок тон. Елън беше седнала до Алис и Теодор, а срещу нея се бяха настанили Драко, Блейз и Монтагю.
- Значи все пак ще си при нас, а? – усмихна й се Алис.
- Да, все пак! Е поне няма, че ще ми е весело – върна й усмивката Елън.
След още половин час церемонията приключи и директорът се изправи. Той имаше дълга бяла брада и също толкова дълга и толкова бяла коса, сини очи, които Елън прочете добротата и мъдростта на стария магьосник и весела усмивка. Върху кривия си нос имаше очила с формата на полумесец, а на главата му стърчеше небесно синя островърха шапка по която имаше звезди.
- Добър вечер. Радвам се, че се завърнахте за поредната си година в Хогуортс и се радвам да видя нови лица, които се надявам да се чувстват добре. Искам само да ви кажа, че се радвам, че отново сме заедно и да ви пожелая добър апетит!
След това той плесна с ръце и всички маси се отрупаха с всякакви вкуснотии.
- А къде ще спиш? – попита Алис.
- Във вашата спалня г-це Лестранж. Отвърна й професор Снейп, който току що се беше приближил към тях. Той беше висок, имаше крив нос и много мазна черна коса. Очите му бяха злобни и гледаха изпитателно, а лицето – доста сериозно. Като цяло той самият си беше злобен или поне така се стори на Елън.
- Наистина ли? Но защо? – попита доста учудено слидеринката. Защо не е в стая с първокурсниците?
- Първо тя е 6 курс и второ това е решение на директора, а не мое така, че се обърнете към него по този въпрос, а не към мен и погледна Алис с досада. А утре, г-це Макмилън елате сутринта в 9 в кабинета ми за, да обсъдим програмата ви. А сега приятна вечер.
Елън кимна и продължи да се храни.
След 15 минути много смях, ядене и обилни количества сметана Елън, Драко, Алис, Блейз и Дейвид вървяха към подземията където се намираше общата стая на Слидерин.
- Чистокръвни! – каза Драко. И влезе в в помещението.
Пред очите на Елън се разкри една доста обширна стая. В дъното бяха поставени две дълги маси около, които бяха наредени столове. От лявата страна на масите в стената имаше голяма камина, в която весело пукаше огън, а срещу камината бяха наредени канапенца и диванче, които изглеждаха доста привлекателно. В останала част от стаята бяха пръснати табуретчици, столчета и канапенца, който бяха заети от другите ученици. Целият под беше покрит с тъмно зелен килим и ако се погледнеше по-от високо можеше да се види очертанията на буквата „С” във формата на змия, избродиран със сребърна нишка. Стаята изглеждаше много уютна. Компанията се настани на диванчето и канапенцата пред камината.
- Защо всички грифиндорци реагираха така, когато шапката те прати в Слидерин? – обърна се Драко към Елън.
- Не знам. Може би, защото цялото ми семейство е учило в този дом и е малък странно, че аз не съм там.
- А как така попадна тук? – зачуди се Алис.
- И това не знам – каза замислено Елън. Явно желанието ми да не съм в Грифиндор е било доста силно, а не съм била подходяща за другите домове...
- Явно – каза Алис и се загледа в огъня. Тя се замисли как така това момиче, в чиито вени тече кръвта на хора, който от както съществува Хогуортс са били в Грифиндор се е оказала в Слидерин? Момиче което не притежаваше нито едно качество на Слидерин. Е може би само това, че беше чистокръвна Но как? Или по-скоро защо?
- Алис, Алис – чу някъде от далеч гласа на Монтагю. Ехооо Алис чуваш ли ме?
- Да, не е нужно да викаш. Още не съм оглушала. Какво искаш? – попита троснато тя.
- Не аз, а Блейз. – каза той и се обърна на другата страна.
- Къде се замечта така изведнъж? Чудех се само, защо не включим Елън в отбора по куидич? И без това си нямаме пазач след като Матюс завърши. – попита Блейз.
- Много добре знаеш, че има проби за тази работа, а сега лека нощ! – каза Алис и се запъти към спалните на момичетата. – Елън идваш ли? – обърна се тя към другото момиче.
- Да, да идвам – каза тя и двете се качиха по стълбите водещи към момичешките спални.
Стаята беше просторна, но студена. По стените горяха факли, които осветяваха помещението. Имаше четири легла. едното, което беше точно в средата на стаята и се намираше срещу вратата беше на Панси Паркинсън, която Елън още не познаваше. Но знаеше от съучениците си, че беше влюбена в Драко и както Алис се изрази била доста лигава. До стената в ляво имаше още едно легло, което беше на Анджела Гриин (която била влюбена в Блейз, но той май не я обичал или поне така твърдеше), Елън не познаваше и нея. Леглата на Алис и Елън се намираха почти едно до друго. Разделяше ги един двоен шкаф, на който горяха две свещи. Четирите легла бяха разположени в центъра на стаята, а между двете двойки легла имаше оставено място за да може да се стигне до банята, което беше в дъното на спалнята.
Леглото на Макмилън беше доста просторно. То беше покрито с ковертюра от тъмно зелен плюш, а отгоре му бяха поставени две малки възглавнички пак от същата материя, но в черно. Около леглото имаше завеси, които бяха завързани за колоните на леглото, който също бяха направени от плюш, но бяха в цвета на ковертюрата.
Елън махна покривалото на леглото, облече пижамата си (бели панталонки и потниче по, който бяха нарисувани мечета, това бяха любимите животни на момичето), пусна дългата си коса, която беше дигната на кок и се шмугна под завивките. Минута по-късно тя установи, че това легло освен, че изглеждаше удобно, то наистина беше такова. Каза лека нощ на съученичката си, обърна се на другата страна. Замисли се, че нещата които и се бяха случили през този ден наистина бяха странни – все пак тя трябваше да е в Грифиндор, да оправдае очакванията на семейството си. Но момичето беше твърде уморено, за това миг по-късно тя вече спеше.