1 глава

„Скапаният ми мъгълски баща ми е предал някакво родово проклятие. Няма друго обяснение на такъв безподобен лош късмет!”
Такива мисли се въртяха из замъгления от алкохол мозък на Волдемор. Черният лорд се беше измъкнал от замъка, облечен в тъмни мъгълски дрехи, които го променяха до неузнаваемост. Не че му доставяше невероятно удоволствие да се смесва с животните, но се нуждаеше от няколко часа анонимност и големи дози концентриран алкохол, за да асимилира случващото се. Затова сега седеше на бара в някаква кръчма и обръщаше чаша след чаша.
От къде започна всичко? Нямаше никаква представа. Снейп му беше съобщил пророчеството и макар да бяха изминали няколко седмици, той още не можеше да се примири… егати майтапа-хлапе да го затрие. Нищо-живееше в странен свят и всичко беше възможно. По-лошото в случая беше, че щабът се превърна в кокошарник- глупаците, които му се пишеха слуги вдигаха врява до небето.
„Казваха ми мъдрите хора-„Намери си слуги, които да са достатъчно глупави, за да вярват безусловно в твоето всемогъщество, но и достатъчно умни, за да осъзнават собствената си нищожност.” А то-нищо общо. Смъртножадните му бяха достатъчно умни, за да се съмняват понякога във възможностите му, а грандоманията им удряше тавана. Нямаха никакво чувство за тактика и стратегия-минаваха през света като стадо бизони и помитаха всичко и всеки, имал неблагоразумието да им се изпречи на пътя. В миналото се беше опитвал да удържа, да направлява лудостите им, но това се оказа много трудоемко.
Затова сега седеше в тази мъгълска кръчма, вонеше на пепелник и се наливаше с уиски. Сигурно щеше да продължи в същия дух до момента, в който съотношението между погълнатия алкохол и кръвта му се изравнеше. Направи знак на бармана да ми долее и тъкмо да обърне на екс и този шот, когато някой му го взе от ръката.
- Изпихте твърде много.
Е, това вече беше прекалено! Ще пие ако иска докато пукне и никой няма право да му дава съвети! Обърна се в посоката, в която беше изчезнала чашата му и вия жена на около двадесет и пет, със сребристоруса коса като лунен лъч и тюркоазени очи. „Може да ми бъде дъщеря!”-тази мисъл изникна неочаквано в съзнанието му. Каква глупост! Да, млада беше и млада щеше да си умре, защото той не позволяваше на никого да му се меси.
- Не съм искал мнението Ви.
- Аз пък Ви наблюдавам от доста време и Ви казвам, че ако погълнете още алкохол ще Ви изнесат от тук с краката напред. Между другото-жената подаде малката си изящна ръка, - казвам се Алана.
-Том.- изненадващо за самия себе си той произнесе името, което не беше изричал от години и стисна десницата й. Явно момичето имаше право-трябва да спре да пие преди да обяви на всеосушание кой е и да започне да отправя проклятия на ляво и на дясно. Задържа поглед на очите й и му се стори, че зениците й са издължени като на змия. „Глупости!”, едва фокусираше, пък камо ли да забележи това. Разтърка чело с ръка.
- Да те почерпя нещо? - вече смяташе да си тръгва, но го обзе внезапното чувство, че ако стане от високото столче и се отдели от бара, ще се сгромоляса на пода.
- Не, пих достатъчно. Я по-добре да те изкарам от тук, че току виж отново си посегнал към чашата.