2 глава


„Никакъв алкохол докато съм жив! Ама даже вино няма да близна повече!”
Главата му тежеше като налята с олово, а вятърът отвън виеше като с тръба и кънтеше в ушите му. Отметна завивките и пусна крака на пода. В леглото зад гъба му Алана спеше и мъркаше в съня си като доволно коте.
„Как се озовах тук, по дяволите?! Къде са ми дрехите?!”
Виеше ми се свят. Огледа се с невиждащи очи и зад мъглата, спуснала се пред погледа му, съзря дрехите си на куп върху един стил. Опита да стане и се отказа. Самото усилие изглеждаше чудовищно. По-добре за момента беше да опита да си спомни къде е и какво прави тук. Мъчително започна да превърта назад откъслечните картини на идиотското си пиянство. А, да започна да се сеща…

След като напуснаха бара зимният въздух го ободри до някъде, но не достатъчно. Вървенето му се стори непосилен подвиг. Алана го подпря, за да не се пльосне по очи в една пряспа, поклати глава и спомена нещо за ударен коктейл или нещо то сорта.
В крайна сметка се оказаха в уютен апартамент, а тя тикна в ръцете му голяма чаша димящо кафе. Когато топи му идеше да повърне-в кафето имаше сол! И то не лъжичка, а като че ли цялата солница. Тя обаче каза, че трябвало да го изпие и щял да се почувства по-добре. Затова се отпусна в един фотьойл и започна с мъка да преглъща отвратителната отвара. Изпоти се, сигурно чак ушите му щяха да заизпускат пара. След това му стана студено, затрепери и се сви в креслото.
Алана го вдигна на сила, заведе го до банята и му показа как да пусне душа. Малко топла вода щеше да му дойде добре. Да, ама не- не можеше да помръдне, беше опрял чело на стъклото на душ кабината и при всеки опит да посегне към крановете му призляваше. В крайна сметка Алана влезе с него под душа, за да му помогне. Останалото, както се казва, е история… Ако можеше да си спомни каква обаче…

Вратът му беше схванат-когато го разтърка усети пареща болка. Близо до рамото му имаше някаква рана. Насили се да стане. Обу си панталоните и се запъти към банята. От огледалото го гледаше инфери- на това приличаше! Бял като призрак, с кървавочервени очи и лилави сенки под очите. На рамото му личаха белези от зъби. На гърба си вероятно имаше дълбоки резки от ноктите й, поне до колкото можеше да види.
„Я да се махам”- това беше единственото нещо, което можеше да направи.


***

Като се прибра в щаба беше тихо. Все още имаше време преди да съмне. Идеално, защото последното, което му трябваше бяха въпроси. Почтителни, но зададени с нездраво любопитство въпроси, които можеха да го докарат до ярост.
Тъкмо се беше запътил към стаята си, когато чу прошумоляване някъде из сенките.”О, не, започва се!”
-Господарю, тревожехме се. Къде бяхте?
-Бела, нима държиш сметка на своя лорд?!- започваше да се ядосва. Белатрикс се държеше с него почти собственически. Вярно, по раболепие надминаваше всички, но си позволяваше да гледа на него като на свое притежание. Все едно беше идол, но издялан от дърво. Тонът, с който зададе въпроса трябваше да я накара да подвие опашка и да се оттегли с извинения.
-Моите извинения, Господарю, но снощи излязохте без да се обадите…. Притеснихме се.
Пое си дълбоко въздух. Едва се сдържаше да не я прокълне, но в момента имаше сили само да стигне до стаята си и а се просне на леглото. Затова подмина забележката без да я удостои с отговор и трясна вратата на покоите си.
-Воните на алкохол. Непривично.-Наджини изсъска тихо и се размърда на пода до леглото.-Поне красива ли беше?
-Коя?
-Жената, на чиито парфюм мирише кожата Ви. Алкохол,тютюнев дим и скъп дамски парфюм.
-Ти пък какво разбираш?!-Даже змията ми държеше сметка. Как прежени, влечугото проклето, че парфюмът е скъп?!
-Имам нюх и по-остро обоняние.-беше забравил, че усещаше мислите му.
-Да, беше красива.
-Мъртва ли е?
-Не…Защо?
-Толкова по-добре. Може да Ви се прииска да я видите пак.
Нямаше сили да спори. Влезе в банята и пуска крановете. Ваната се напълни за секунди. Съблече се и се отпусна в горещата вода. Раните по гърба му започнаха да щипят. „Може и да я видя отново…”