3 глава


ТРЯС!!!!
Чу се от коридора пред входната врата. Беше само по едни панталони, седнал на перваза на прозореца и се чудеше как да открие това хлапе, родено „когато умира седмият месец”. Внезапно се разнесе трясък на счупено дърво и от долу заечаха викове на ужас.Скочи и се завтече да види каква глупост се свършили идиотите, с които беше заобиколен.
Когато застана в края на коридора направо занемя. Вратата беше на трески, смъртножадните се бяха скупчили край стените и трепереха като листа на зимния вятър. А там, срещу него, с развяваща се сребриста коса, с огнени очи, стиснала магическа пръчка между ноктите си като ножове, стоеше Алана.Ако някой му беше казал, че в онази кръчма ще попадне на харпия с магьосническо образование, щеше да му се изсмее.
-Том Марсволуко Риддъл ! Що за чудовище си ти?
О, това беше интригуващо. Знаеше името му, беше намерила щаба, а и чудовище го наричаше. Май трябваше да й изпрати благодарствено писмо.
Всички обърнаха поглед към него. Той стоеше гол до кръста, бос, в лицето му духаше леден вятър, а очите му горяха от гняв.
-Алана, каква приятна изненада. Какво…
Но не довърши. Крилете на гърба й се разпериха и преди да успее да направи каквото и да било се озова лице в лице с нея и получи такъв шамар, че се олюля и отстъпи крачка назад. Причерня му пред очите, а в устата си усет металическия вкус на собствената си кръв. В името на Мерлин, с каква бързина само го удари. Ако се опиташе да й излезе насреща сигурно щеше да го направи на кървава каша.
-Явно си ядосана.- извърна лице на страни и изплю кръв и нещо,което подозрително напомняше зъб.
-Да, ядосана съм!Що за чудовище си ти?
-Не те разбирам. Щом ми знаеш името, знаеш къде живея, значи трябва да знаеш и кой съм.-опита се да проникне в съзнанието й, но все едно се удари в стена.
-Не разбирал! Бременна съм, а не мога да го махна. Пробвах, но не стана.
Очите му се разшириха. Как така да го махне? Нима се беше опитала да убие детето, което носеше? Неговото дете? Не че искаше да става баща, но това дете носеше неговата кръв, беше Слитерин. Щеше да бъде последният наследник.
-Да го махнеш ли?
-Да, да го махна. Няма да отглеждам копелето ти сама. Как да се отърва от него, кажи ми какво си!
-Няма да го гледаш сама.
В стаята се понесе ропот, приглушен тревожен тътен. Тя също го гледаше с изненада, с ужас може би. Ноктите й се прибраха, крилата изчезнаха, а очите й отново добиха своя наситен тюркоазен цвят.
-К-к-как така?
-Детето е мое. Черният лорд винаги поема отговорност за постъпките си.
Тя се разтрепери. Гледаше го с ням ужас, устните й се отваряха, но не изричаха нито звук. От очите й потекоха горещи солени сълзи. Без да знае защо, той се пресегна и я прегърна. Притисна я силно, все едно се страхуваше, че ако я пусне, тя ще изчезне с детето. „Мое дете. Още един Слитерин, продължител на моя род.”