4 глава
-Не отивай, моля те.
Алана се беше свила в едно кресло и го гледаше умолително. Беше обгърнала корема си с ръце, който през шестият месец вече беше понаедрял. Опаш му беше съобщил къде се крият родителите на Хари Джеймс Потър- детето, което беше предопределено да го погуби. Но той щеше да изпревари и да надхитри съдбата. Момчето нямаше да порасне и да се изправи срещу него, защото той щеше да го убие още тази вечер.
-Ще се върна до няколко часа.
-Имам лоши предчувствие. Не отивай.
-Алана, не се дръж като дете. Знам какво правя.
-Не съм убедена.
-Алана!!
Тя не отговори, а само се сви и обгърна корема си още по-плътно. Той я погледна още веднъж, после излезе от стаята. Понякога не можеше да я понася, в моменти като този беше ужасна. Вярно, имаше усет за нещата, но и нервите й не издържаха. Според Луциус, които все по-често му се усмихваше ехидно, всички бременни били такива- с невероятен апетит, гневни, изнервени и капризни. Ако съди по Нарциса, явно бърка- жена му си е изнервена и капризна по рождение.
„В името на Мерлин, как се забърках в тази каша?!” Повтаряше този въпрос все по-често. Откакто Алана разпра, че е готов да убие пеленаче, побесня. Фучеше и трещеше, че е способен да нарани дете. После, когато явно си спомни с кого разговаря, се поуспокои малко и започна да го увещава да не прибързва, да остави момчето да порасне и да го наблюдава. С годините щял да разбере къде е най-голямата му слабост и щял да го победи. Глупости. Можеше да го убие на часа, защо да губи време. След като отказа да се вслуша в съвета й, тя все по-често се свиваше в някой ъгъл, обгърнала корема си с ръце. Какво не би дал да разбере какво си мисли в такива мигове, когато очите й отново стават огнена жарава!
***
Ето го! Малкото недоносче, което трябваше да оспори властта му и да го низвергне. Беше дал избор на майката. Не знаеше защо го направи всъщност, може би защото за миг момичето, стиснало в прегръдките си детето му напомни по нещо на Алана. Както и да е, тя отказа. Пристъпи към детето, което дори не плачеше. Гледаше го с големите си зелени очи и махаше с ръчички. И това парче месо щеше да го погуби.
-Не мисля така. АВАДА КЕДАВРА!!
От пръчката му излетя зелен пламък, който се удари в бебето. Удари се и се върна!!! Разкъса го адска болка. Все едно някой наля разтопен метал във вените му. Душата му се отдели от тялото. Последната ясна мисъл в съзнанието ми беше: „Тя знаеше, знаеше, а аз не я послушах!!!”
***
В щаба Алана се събуди с писък. Усещаше, че се е случило непоправимото. Не знаеше точно какво е то, но се беше случило и той повече нямаше да се върне.
Мисълта, че остава сама, я ужаси. Започна да ходи като на сън из стаята-събираше дрехите си, най-необходимото от вещите си и подготвяше бягството си. Знаеше, че смъртножадните бяха верни не на личността на лорда, а на страха от сприхавия му нрав. Когато разберяха, че е бил победен, щяха да я предадат на мига, стига да можеха да се спасят от правосъдието. Трябваше да защити детето си-това малко същество нямаше да плаща за нейните грешки.
