5 глава


Лий Да крачеше бавно по малките улици на китайския квартал. В краката му се валяха конфети от отминалите празници, а вятърът виеше пронизително. Октомври беше се разлютил и дори прехвърчаше сняг. Лий не си спомняше някога да е било толкова студено по това време на годината. Все едно беше февруари.
Главата му беше натежала от мрачни мисли. Петима от най-добрите му ученици бяха открити мъртви- с прерязани гърла и с прободни рани в областта на сърцето. Лий беше учител, преподаваше Коба Дера на най-добрите от най-добрите. Триадите му пращаха момчета за обучение, които той трябваше да превърне в безстрашни машини за убиване. В повечето случаи успяваше. Сега, след разразилата се борба за територии, новите господари на квартала се бяха заели да разчистят всички евентуални проблеми. А в графата „Проблеми” влизаха и част от подопечните му-бойците на Зеленият дракон.
Групировката Зеленият дракон загуби войната. На главатарите беше позволено да се самоубият и да умрат с чест. На редовите войници не беше. Чудеше се дали ще дойде и неговят ред-беше обучил повечето войници на триадите. Вероятно щеше да се намери човек, който да му потърси сметка. Само се надяваше да му позволят да умре достойно.
Докато крачеше така, замислен и сляп за заобикалящия го свят, чу плач. Или беше по-скоро скимтене, приглушено и отнесено от студения вятър. Помисли си, че си въобразява и щеше да отмине, ако не беше го чул отново. Да, несъмнено беше плач, детски плач, който идваше от купчина картони в мръсен ъгъл. Лий се приближи и отмести прогизналата хартия с ръка. Там, свито на кълбо, вкочанено и посиняло от студ, трепереше момиче на около седем години. Детето беше слабичко, с тъмнокестенява коса, сплъстена от нещо, което подозрително напомняше кръв.
- Хе, мъниче, какво правиш тук самичко?
Момиченцето вдигна към него уплашените си черни очи. Опита се да се прикрие с ръце и се сви още по-плътно в ъгъла. По бледите му длани личаха прорези от нож, по краката също. Дрешките на детето се бяха превърнели в дрипи, подгизнали и лепкави от кръв.
Лий не беше виждал подобно нещо до сега. А беше видял доста през своите седемдесет години. Ако кръвта беше нейна, то момиченцето несъмнено щеше да умре. А щеше да е жалко-имаше толкова красиви, толкова големи и умни черни очи. Пресегна се и се опита да я докосне, но тя се сви и го ухапа.
-Ах, дяволче! Позволи ми да помогна.
Момиченцето го гледаше с ужас, явно не го разбираше. Лий говореше на китайски, езикът, който се използваше в квартала. „Може да говори английски.”
-Аз съм Лий. Искам да помогна.
Детето примигна няколко пъти и се размърда тревожно. Лий свали палтото си и загърна с него малкото треперещо телце.
-А сега да идем да те прегледат.