2 глава


От спомените я откъсна врявата в коридора. До тръгването на „Хогуартс експрес” оставаха още десетина минути и учениците си търсеха места. Някой отвори с трясък вратата на купето й. оказа се някакво момче от Рейвънлоу. Щом я видя промърмори едно „Извинявай” и се отправи към дъното на вагона. Знаеше, усещаше, че ги плаши. Нямаше представа защо. Не полагаше никакви усилия да изглежда страшно или да се държи гадно.
Впери поглед в прозореца. Там, от другата страна на стъклото, се стичаха едри дъждовни капки. Чуваше трополенето им по паважа на перона. Обожаваше този упойващ звук още от дете. Можеше да седи с часове и да се взира в дъжда.
-Може ли?
Химера се обърна към вратата. Там, стиснал в ръка средно голям куфар и навлякъл дъждобран, стоеше някакъв силует. От качулката не се виждаше лицето му, но кожата на ръката му беше призрачно бяла.Кимна с глава и посочи с жест купето. Нямаше нищо против. След като посрещнеше мълчаливо няколко въпроса, спътникът й щеше да я остави намира. Той свали дъждобрана и го окачи до мрежата за багаж до куфара. Хрумна й, че би трябващо да е някой нов преподавател. Иначе нямаше да пътува с влака. Вдигна поглед към него и притихна. Срещу нея седеше младеж, горе-долу неин набор, със сребристобяла коса и тюркоазеносини очи. „Нов ученик?...”. и с това се изчерпи интересът й към него.
-Казвам се Ерос Беланж.-той подаде ръка за поздрав. Тя само погледна снежнобялата десница и вдигна подигравателно вежди.
-Явно не …- спътникът й се размърда неспокойно в седалката и също впери поглед в стъклото. Отказа се от опитите си да се запознава-явно момичето срещу него нямаше желание да разговаря.


***


Прекараха в мълчание следващите няколко часа. На вън притъмняваше все повече. Този ден дори нямаше слънце, небето беше оловно сиво и мръкна още към три. Химера се наслаждаваше на тишината, нарушавана от време на време от смях в съседното купе, където някой играеше на избухващи карти.
Хвърли отново поглед към него. Беше извадил някакви тефтери и чертаеше таблици и диаграми. Пръчката му направляваше перото, въпреки друсането линиите бяха съвършено прави.
„Как ми се иска да каже нещо. Това момиче стои в същата поза вече няколко часа, все едно е издялана от камък.”
Тя смръщи вежди. Мислите му препускаха объркано между някакви проценти, популации, конфигурации и демографски колапси. И нея. Усещаше все по-нарастващото му неудобство, но нямаше намерение да говори с него.
Внезапно стъклото пред погледа й се възпламени. Залитна назад и усети нечия силна ръка. Която я хвана през кръста и я сложи в най-отдалечения ъгъл. Тръсна глава, за да се опомни и видя как Беланж смъкна куфара си и извади от него дълга рапира и двуостър нож.
-Добре ли си?-тя кимна.-Не мърдай от тук и стой далеч от стъклата.
Усети, че ритъмът на влака се е променил. Препускаха с бясна скорост и вземаха завоите под много остър ъгъл. Усети пареща болка и погледна ръцете си. Кожата на дланите й беше зачервена и започваше да образува мехури.