6 глава


-Господарю, Потър не е в училището. Изчезнал е.
Луциус гледаше бледата сянка пред себе си и очакване и ужас. Когато преди два месеца нахлуха в училището и убиха Дъмбългор, той беше бесен, че синът му не е имал смелост да извърши поверената му задача. Драко беше в немилост, в своеобразен изпитателен срок. Отделно се беше появил и последният наследник на рода Слитерин и лордът се разкъсваше между търсенето на смъртния си враг и проучванията за съдбата на детето, което смяташе до преди време за загубено.
-Знам, че не е в училището. Исках да проучиш дали някой не знае къде е.
-Никой не знае.
-А ти кого си питал?
-Някои източници в Министерството…
-Глупак…-Волдемор се отпусна в креслото и подпря брада на събраните пръсти на ръцете си.-Потър не се спогажда с тях. Вероятно полага повече усилия да избягва аврорите, отколкото да не налети на вас.
-Ами тогава…
-Тогава ще започнеш от начало.

Както става в такива случаи Луциус Малфой постъпи по най-рационалния и прост начин - прати хора в училището да попитат.


***


-Никой да не мърда! Препоръчвам ви да не се правите на герои, тук има деца, които може да пострадат.
Случи се точно на Хелолуин. Смъртножадните нахълтаха в Голямата зала с вдигнати пръчки и всяха паника. След първоначалните писъци на ужас всички притихнаха, а преподавателите започнаха да обмисля трескаво варианти за изход от ситуацията.
- Добре. Сега искам да бъдете послушни и да ми отговорите на въпроса-кой знае къде е Потър?
Сцената беше абсурдна. Ако Ейвъри очакваше бърз отговор на блиц въпроса, то остана разочарован. Всички мълчаха.
-Питам пак-той вървеше между масите.-Ако се наложи да питам отново, някой ще си изпати.
След като отново не получи отговор, той се огледа изпитателно. Всички трепереха, освен някакво момиче, което го гледаше в очите почти нагло. Хвана Химера за врата и я изправи пред учителската маса.
-Последен шанс. Иначе тя умира.
-Ейвъри, пусни я, нямаш представа с какво се захващаш.-Гласът на Драко Малфой прокънтя в тишината.
-Затваряй си устата, хлапе. Мен не ме е страх да използвам проклятията по предназначение.
Всичко стана много бързо. Химера хвана ръката, която държеше пръчката, изви я и счупи китката, като в същия миг се завъртя и заби саблен удар във врата му. Чу се грозно изхрущяване. Мъжът се свлече на пода, маската се изхлузи от лицето му и от устата му потече кръв.
-Предупредих го.-една от качулатите фигури поклати глава.
Химера стоеше там сама. Държеше пръчката на Ейвъри, но я пусна и равнодушно прекрачи тялото.
„Малфой, успокой ме, че Волдемор не ви е пратил лично.”
Ефектът беше мигновен. Името винаги действаше по един и същи начин, но фактът, че всички я чуха, а тя дори не беше помръднала устни беше истинската изненада.
-Не, не е.
„ Хубаво, защото в противен случай щеше да изглежда все едно си губи разсъдъка.”-тя спря на около десет метра от тях.
-Знаеш къде е, нали ?-тя само се усмихна и не отговори.-Кажи ми, иначе ще се наложи да повторим упражнението.
„Толкова ли ти се умира?”
-Не, но тъкмо затова ще разпитаме някой друг.
„ Мен това какво ме бърка?”
-Е, нищо, предполагам.-той се запъна.-И престани с тази телепатия. Мразя някой да ми бърка в мозъка.
„Ами проблемът си е твой. Знаеш ли, дължа на господаря ти услуга, затова да минем по същество. В криминалистиката има един основен закон за извършителя и жертвата - местопрестъплението е това уникално място където се преплитат тяхното минало, настояще и бъдеще. Престъпникът се връща там почти винаги. Същото важи понякога и за жертвата. Сега Потър сигурно е на гробищата на Голдрик Холоу и стиска юмруци в безсилен гняв пред гробовете на родителите си. Вървете и го търсете там!”

Смъртножадните се спогледаха, после се обърнаха и си излязоха. Всички седяха, вперили очи в момичето, което се обърна и се запъти към мястото си.
-Какво направи?!-гласът на Макгонагъл се извиси във фалцет.
„ Каквото трябваше.”
От устните на Химера се стече струйка червена кръв и тя се строполи на колене. Ръката, която притискаше до корема си, се отпусна и всички видяха аленото петно на ризата й.
Никой не смееше да помръдне. Само Беланж успя да се окопити и с един скок стигна до нея. Разкопча ризата и погледна.
-Къде е получила раната? Това нараняване е старо и … е шито?- огледа се и забеляза,че едно русоляво момче от Рейвънклоу почти отвори уста, но после замълча.-Казвай!-приближи се към него и то се сви.
-Аз не знам…
-Знаеш. В момента рискуваш живота й.
-Не мога да ви кажа.
-Ако не ми кажеше, ще стане много лошо.
-При… гладиаторски борби…през август.
-Къде?!-директорката настръхна.-Какво значи гладиаторски борби?
-Това, което си мислиш.-Беланж притисна кървящата рана с ръка.-Бой до смърт. За забавление на мафиоти. Чия собственост е?
-Аз…
-КАЗВАЙ!-гласът му прогърмя и момчето се сви още повече.
-На Чио Чоу.
-А ти?
-Аз не, само съм я виждал да се бие.
-Добра ли е?
-Най-добрата. Бие се за живота си. Всеки път.