Глава 28
Групата от ученици остави куфарите си в главното фоайе и тържествено влязоха в Голямата зала. Последва живописна сцена – забравили задръжки и благоприличие, учениците се втурнаха към приятелите си. Навсякъде се прегръщаха, викаха, целуваха – някои дори плачеха от радост. На фона на всичките щастливи лица Драко различи Рон и Хърмаяни. Забравили къде са, двамата се целуваха страстно. После Малфой набързо погледна към масата на Слидерин – малцина бяха останали там. Това бяха Нот, Краб, Гойл, Панси и Цабини. Паркинсон впери в него поглед, пълен с очакване. Малфой и се усмихна и момичето засия. Но вместо да се запъти към нея, слидеринецът хвана Джини през кръста и я притисна до себе си. Момичето му се усмихна чаровно и той просто не се стърпя. Наведе се и я целуна нежно. Тя прокара пръсти през косата му. Наоколо се чуха няколко изненадани писъка. Внезапно вниманието на цялата зала се прикова в тях. Всички до един ги гледаха учудено, някои си шушукаха. Професор Макгонъгол се изправи и ги скастри:
- Хайде, сядайте вече! Ще имате цяла вечер да си говорите.
Учениците я послушаха. Драко се настани до Цабини. Единствен той не изглеждаше вбесен или шокиран. По лицето му играеше лека усмивка. Когато Малфой го попита защо, той само се усмихна още по-загадъчно и хвърли на Мартина поглед, пълен с желание. Тя му се усмихна лекичко и се зае с вечерята си. Внезапно Драко усети, че някой го наблюдава. Почти инстинктивно той се обърна към Височайшата маса – професор Снейп бе впил в него поглед, който излъчваше неприкрито учудване и съжаление. Опитвайки се да не мисли за часовете по отвари, младежът обърна поглед към Дъмбълдор, който тъкмо влизаше. Както винаги, той се усмихна сияйно на учениците и заговори:
- Почти измина още една година! Надявам се да сте научили повече – а дали в Хогуортс или в Ритер, това няма значение. Важното е, че скоро ще имате възможност да се докажете...или провалите. – неколцина ученици се засмяха иронично. – Щастливците, които имаха честта да бъдат в Ритер, са освободени от часовете тук, тъй като не са много-много в крак с програмата ни. Разбира се, никой не ги спира да отидат, а съм сигурен, че някои ще го сторят. Е, нападайте вечерята!
Директорът седна при бурни аплодисметни и се заговори с професор Макгонъгол. Докато Малфой си вземаше от кюфтенцата, едно момиче от групичката се наведе към него и го попита закачливо:
- Ей, Малфой! Наистина ли сте двойка с малката Уизли?
- Може и така да е. Теб какво те интересува? – сопна и се младежът.
Момичето само го изгледа ядосано и бързо зашепна нещо на приятелката си. Тя от своя страна правеше учудени физиономии и от време на време изпускаше реплики от сорта на “Ау, така ли?”, “Да, да...” и други. “Клюкарки!” помисли си вбесено Драко. До края на вечерята се стараеше да не обръща внимание на никой. Но така му се струваше, или повечето погледи гледаха него и Джини с неприкрит интерес? Бе очаквал тяхната връзка да доведе до силни емоции – положителни и отрицателни – но това бе прекалено. Когато и последните трошички от десерта изчезнаха и съдовете заблестяха ослепително, както винаги, Дъмбълдор плесна с ръце и извика:
- Бегом по леглата!
С непринуден, звънлив смях учениците бавно се заизнизваха. Всеки се запъти към общата си стая – малки групички ученици обсъждаха тихичко нещо. Някой се бутна грубо в рамото на Драко и той подвикна ядосано:
- Хей, гледай къде ходиш!
Момичето се закова на място. Когато Малфой се изравни с нея, видя, че това е Панси. Лицето и бе изкривено в грозна гримаса, но очите и бяха навлажнени. Драко нямаше никакво намерение да се извинява – Паркинсон му бе причинила достатъчно беди. След като продължи напред той чу, че Гойл успокояваше Панси. Явно все пак се разибаха доста добре... Надвивайки любопитството да ги подслушва, той влезе в обата си стая. Много от учениците останаха да си говорят. Някои – като Драко – обаче се запътиха към спалните помещения. Куфарите им вече бяха до леглата, все едно току що са дошли за новата учебва година. Прекалено уморен, за да разопакова, слидеринецът извади пижамата си, преоблече се набързо и си легна. Възнамеряваше на другата сутрин да стане рано, за да си намери програмата. Нямаше да е зле да посети един-два часа. Както бе казала Хърмаяни, сега тъкмо се връщаха за преговора. Внезапно го заля вълна от страх – сети се за часовете по отвари. Как ли професор Снейп щеше да се държи с него? Той винаги бе показвал благоволението си към поверения му дом – и особено към Драко. Но сега царяха коренни промени – Малфой бе приятел с Хари Потър, Хърмаяни Грейнджър, Джини Уизли(по лицето му се прокрадна усмивка) та дори и Рон Уизли. А слидеринецът много добре знаеше, че те са големи врагове със Снейп. Унесен от мисли и притеснения, Драко скоро заспа.
*********************
На другия ден по време на закуската окончателно се убеди, че с Джини вече са основна тема за одумки. На Драко винаги му беше изключително приятно да бъде център на вниманието, но това бе личният му живот! Той в никакъв случай нямаше намерение да позволи на цялото училище да се бърка в него. Сега истински осъзнаваше, какво му е било на Хари през онези дълги пет години, когато бяха врагове. Сега бе ред на Малфой да търпи подигравки и подвиквания. Въпреки това той държеше гордо главата си изправена, когато минаваше по коридорите. Дори от време на време пускаше хапливи забележки. Утешение намираше в часовете – учителите в никакъв случай не позволяваха възпитаниците им да си позволяват волности и да подвикват разни работи, независимо по чий адрес.
По стар навик в събота се събуди рано и отиде да закусва. Надяваше се повечето ученици да спят до късно и Голямата зала да е почти празна. Надеждите му се оправдаха – нямаше почти никой. Тихото бръмчене от гласовете внезапно утихна – малкото ранобудници го погледнаха, следейки движенията му. Явно се надяваха той да отиде при Джини – тя също бе станала рано и говореше с някаква своя приятелка от своя курс. На влизане тя се усмихна на слидеринеца и продължи разговора си с приятелката си. Давайки си вид, че нищо не е станало, Малфой седна далече от ранобудните слидеринци – бе повече от сигурен, че ще го засипят с въпроси. Те го погледаха минута-две и се върнаха към разговора си. Малко преди да довърши закуската си, Джини стана от масата на Грифиндор и седна до него. Той и се усмихна зарадвано, но после прошепна:
- Ъм, Джини? В предвид обстоятелствата сигурна ли си, че трябва да сме толкова открити?
- Че какво? – засмя се момичето. – Нека си приказват!
- Е, да. Но съгласи се, че това си е нашият живот и те нямат право да ни се месят.
- Пак си прав. – намръщи се червенокоската. – Така или иначе, чакам те при Камъка на сепията. Побързай.
Тя го целуна забързо и излезе от Голямата зала. Последва я оживено шушукане и всички впериха поглед в Драко. Снощният гняв се отприщи от него и той се сопна на всички:
- Какво сте ме зяпнали? Проблем ли има?!
Това успя да му докара известно спокойствие. По пътя за Камъка той си мислеше ядосано “Глупаци! Сякаш са на панаир...Изобщо не им влиза в работата, дори да се срещам с Плашещата върба.”. Малфой вдигна глава и тъкмо навреме – вече бе стигнал до Камъка. НА него седеше червенокоската и мяташе малки камъчки по водата. Слидеринецът седна до нея и я прегърна през раменете.
- Здравей, мила! Много ли се забавих? – попита весело той.
- Не, никак. Знаеш ли, мислех за онова, което каза в Голямата зала.
- Кое от всичкото?
- Че това си е нашият живот. Наистина – какво ли им влиза в работата?
- Знаеш, че Хогуортс винаги е бил нещо като редакцията на голям клюкарски вестник. – горчиво отвърна слидеринцът.
- Да...Помниш ли първата ни среща тук? – смени темата Джини.
- Мога ли да я забравя? – засмя се Драко. – Ти се направи, че ме нападаш...
- ...и двамата се сборичкахме. Беше първата ни близост. – довърши червенокоската.
- А после дойдоха Паркинсон и Гойл. – продължи усмихнато Драко.
- И ти много им се ядоса. Беше готов да ги поразиш с проклятие.
- Но ти ме спря. Винаги си била моят глас на разума.
- Винаги? – момичето облегна главата си на рамото на Малфой.
Малкото и тяло му действаше успокоително. Ядът се бе изпарил, заменен от щастие и...романтичност? Той просто не можеше да се познае. Ухили се заяви:
- Знаеш какво исках да кажа.
Двамата дълго стояха прегърнати, гледайки водата. От вятъра се образуваха малки вълнички, които се разбиваха на около половин метър от краката им. Към центъра на езерото се виждаха неясните очертания на сепията – тя бе протегнала пипалата си лениво нагоре, към повърхността. Най-близките дървета от гората шумоляха с листата и клоните си. Вятърът си играеше с огнената коса на Джини – усукваше я, заплиташе я, мяташе я в лицата на двамата. Нещо загъделичка Мафой по ухото – той си помисли, че това е неговата коса. Когато обаче се поотдръпна леко, за да я тикне зад ухото си осъзна, че това което слага зад ухото си е всъщност косата на Джини. Двамата с нея се спогледаха и се засмяха. Червенокоската си прибра обратно кичура и попита закачливо:
- Искаш да видиш как ти стои червеното ли?
- Не. – ухили се младжът. – Така се харесвам.
- Чудесно, защото и аз така те харесвам.
- Мислех, че външният вид не е най-важното. – намръщи се Малфой.
- Така е. Но в долните купсве не можеш много-много да се примиря с тоя характер.
Драко замълча. Ето, че отново засягаха темата за миналото! Джини яно видя мислите в очите му и побърза да добави:
- И въпреки това от края на трети курс все си мечтаех за нас...Когато Хари започна ясно да покзва симпатиите си...
- Към Чан, нали? – попита Драко. – Сигурно ти е било тежко.
- Да, така си беше. Но постепенно свикнах. От принца на мечтите ми той се превърна в приятел на Рон. Нищо повече. И в четвърти курс започнах да те забелязвам много повече. А вечерта, след като обявиха коледния бал...
- Какво стана? – полюбопитства младежът.
Момичето се сгуши в прегръдките му и каза тихо:
- Не, няма да ти казвам...ще умреш от смях.
- Знаеш, че не съм се присмивал на твоите мечти! – сериозно заяви Малфой.
- Е, да...Та значи онази вечер те сънувах. Сънувах, че както си ходех по коридора, ти внезапно се появи от някъде. Помислих си, че ще ми се присмееш. Вместо това ти ме хвана нежно за ръката и ме заведе в един празен коридор. В пълно недоумение аз те попитах какво става. Вместо да ми отговориш, ти прошепна на ухото ми “Ще бъдеш ли моя дама, Уизли? Ще посмееш ли да се появиш на бала с Малфой?” Аз те погледнах, все едно си обезумял и те попитах: “Сериозно ли говориш? Мисля, че се шегуваш.” но ти сложи пръст на устните ми, за да ме спреш да говоря. Усмихна ми се загадъчно и отново прошепна: “Говоря напълно сериозно, Уизли. Това е още по сериозно...” после ти ме притисна до себе си и ме целуна страстно...
- Така ли? – попита я Драко и я целуна.
Той дълго я държа в обятията си, целувайки я с всичката страст, на която бе способен. Джини бе обвила ръцете си около врата му и го милваше нежно. Внезапен силен кикот ги прекъсна. Двамата се обърнаха любопитно – покрай тях минаваше групичката на Панси. Момичетата ги сочеха и се кикотеха на висок глас. Джини възмутено стана и дръпна Малфой, за да я последва. Тя го поведе към гората. Висок и режещ, гласът на Панси ги закова на местата им:
- Нещо по-специално ли ще правите?
- Защо, много ли те интересува? – подвикна и Джини.
- Мен ме интересува. – обади се студен глас.
Драко преглътна – нямаше как да не разпознае този глас.
Глава 29
- Ще ми обясните ли какво става тук? – леко отегчено попита професор Снейп.
Той явно бе чул врявата, минавайки наблизо. “Но пък за какво му е да излиза? Той стои в кабинета си...” замисли се Драко. Въпреки това, той се постара да се усмихне любезно и заговори:
- С Джини се бяхме усамотили. За наше искрено съжаление, тези тук – той кимна отсечено към групичката на Панси, както и самата нея – решиха, че е много забавно да нарушат спокойствието ни. Просто искаме да сме сами. – спокойно заяви той.
- И решихте да отидете в гората? Знаете, че е забранена за учениците. – сряза го професорът.
- Ние нямаше да ходим в гората, а на гости при Хагрид. – излъга Джини.
- Професор Хагрид, госпожице Уизли. – студено се обърна към нея Снейп. – Той няма ли часове?
- Днес е събота. – отвърна услужливо Малфой.
- Да...вървете тогава... – сопна се професорът и изфуча обратно към замъка.
На Драко и Джини не им оставаше друго, освен да се запътят към каменната къщурка на края на гората. Младежйт никога не бе хранил особени симпатии към учителя по грижа за магически създания. С болка си спомни, че в трети курс бе направил всичко възможно, да да го уволнят. Седефеният белег на ръката щеше постоянно да му напомня за този срам. Усетила колебанието му, Джини стисна ръката му:
- Ще видиш, че бързо щ езабравите миналото. Било каквото било, нали?
- Е, да. – насили се да се усмихне младежът.
Стигнаха до къщичката и Джини потропа на вратата. Тя се отвори и на прага застана Хагрид, огромен както винаги. Черните му бръмбаров поглед се спря подозрително на Драко. Той впери виновно поглед в краката си. Великанът промърмори недоволно:
- Да, ‘начи не е само слух...е, влизайте.
- Стига, Хагрид! – укори го момичето. – Хората се променят.
- Да, да, как да е... – пропряно отговори Хагрид, докато слагаше чайника. – Искате ли чайче?
- Да, моля. – отговори Драко.
Хагрид го стрелна с поглед, но не каза нищо. Джини стана и извади чашите от шкафа, големи колкото кофи. След като наля чая, Хагрид седна тежко на единия свободен стол и попита:
- Е? Как беше у Рийтер?
- Ритер. – поправи го с усмивка червенокоската и се впусна да му разказва.
Повечето време говореше тя, но насърчаваше Малфой да говори повече. Разбира се, двамата пропуснаха някои лични моменти, но разказът им бе доста пълен. Като взе да се стъмнява, великанът ги прекъсна:
- Да, убаво ще да е било. Айде сега бегайте в училището, че взе да се стъмнява.
На вратата той положи тежката си ръка на рамото на Драко, огъвайки коленета на младежа. Той се обърва въпросително към Хагрид. Великана му намигна добродушно и каза:
- Драко... – той за пръв път го наричаше с малкото му име. – пази я, иначе ще ти се случи случка.
- Непременно! – ухили се Малфой и двамата с Джини се запътиха към замъка.
*********************
Като влязоха на вечеря всички погледи отново се приковаха в тях. Налагайки си да се държи, все едно не му пука, Драко се запъти към масата на Слидерин и седна между Краб и Цабини. Гойл и Панси се бяха усамотили в единия край на масата.
- Какво става, момчета? –попита весело той.
- Нищо особено. – отвърна Краб, поглъщайки лакомо вечерята си.
- Ама ти май си гладен, а? – засмя се Малфой и придърпа чинията си.
- Ъхъ. – отвърна слидеринецът до него.
Този път вечерята мина малко по-сносно за Драко. Топлен от приятното чувство за прекрасния следобед той не обръщаше внимание на клюките около себе си. След вечерята Драко се заприказва с Цабини. Той определено изглеждаше по-бодър, отколкото го помнеше. Вече се усмихваше често и очите му блестяха весело. Преди да влязат в спалните на момчетата, Мартина целуна Блейз по бузата и му пожела “Лека нощ!”. Драко го смушка в ребрата и му намигна:
- Тя явно си пада по теб.
- Ха-ха, да се надяваме, че и на мен ще ми излезе късметът. – въздъхна мечтателно другият слидеринец.
- От вас ще излезе чудесна двойка. – заяви Малфой. – Да ме поканиш на сватбата.
- Само ако ти ме поканиш на твоята! – не му остана длъжен Цабини.
За миг Драко бе готов да се вбеси. Преди това обаче той си помисли “Какъв е смисълът? Цабини просто се шегува.”. Затова намигна още веднъж и каза:
- Непременно. Лека нощ.
- Лека нощ. – пожела му Блейз, вече легнал си.
Драко се преоблече и също се тикна в леглото – но изобщо не му се спеше. Въображението му го връщаш отново и отново към страстната им целувка с Джини на брега на езерото. За първи път, откакто бяха заедно, младежът плахо си представи сватбата. Беше облечен в черна официална мантия и стоеше до олтара. Към него бавно се приближаваше Джини, облечена в мантия от бяла коприна, чийто поли се влачеха след момичето. Червената и коса бе спусната надол, както обикновено, в причудлив контраст с облеклото и. Навсякъде гостите ръкопляскаха, викаха, свиркаха...Не, нима това можеше да е сватба? Драко никога не бе присъствал на такова събитие, за да знае как става “номерът”. Но предполагаше, че с израстването си щеше да научи и да го прибави към така наречения житейски опит. Искрено се надяваше връзката му с Джини да бъде първата и единствена. Бившото му приятелство с Панси едва ли можеше да се нарече връзка – къде бе романтиката, къде бе страстта? Докато Джини...тя бе момичето, от което се нуждаеше младежът. “Тя е моята огнена Джини!” помисли си развеселено слидеринецът. Опита се да си припомни най-хубавите им мигове заедно – случката заради соварника, първата им целувка, прекрасните дни след нова година. И онази вълшебна вечер след бала в Ритер... Лунната светлина огряваше телата им, притиснати едно в друго. С изумление Драко осъзна, че вижда себе си и Джини. Внезапно някой го потупа по рамото.
- Джини? – позна той огнената коса. – Но там... – посочи той камъка.
- Хайде да ги оставим на мира, а? – прегърна го момичето. – Мисля, че дори и ние самите не бива да ставаме свидетели натази сцена.
- Защото вече играем главните роли ли? – усмихна се младежът.
- Точно така.
Всичко се разми и изчезна. Малфой усещаше как си лежи в топличкото легло, прегърнал възглавницата. Но той винаги щеше да помни онази лунна вечер – каквото и да ставаше по-нататък.
*********************
В неделната сутрин се събуди сравнително късно. Това бе много необичайно за него – беше си легнал рано а и не помнеше да е сънувал кошмари или пък изобщо да не е спал. Въпреки това той полежа, загледан в завесите на леглото си. Стана му скучно и затова стана. Преоблече се набързо и се запъти към Голямата зала. Преди да влезе се спря за миг. Знаеше какво ще последва – и искаше да се подготви за него. Пое си дълбоко дъх, стисна зъби и влезе. Почти никой не го погледна – малкото ученици бяха заети със собствените си разговори. Все едно нищо не се бе случило. Разбира се, когато седна на масата на Слидерин, групичката момичета на Панси не пропуснаха да си шушукат, вперили любопитни погледи в него. Придавайки си безизразна физиономия, младежът си наля кафе и си сипа бекон. Джини не бе в залата – явно отдавна бе закусвала. Е, не можеха да са постоянно заедно – всеки имаше право на някаква лична свобода...
След закуска Драко реши да полети малко с метлата си – отдавна не го бе правил. Денят бе прекрасен за летене, а слънчевите лъчи го мамеха примамливо навън. Затова той се върна обратно в спалните на момчетата, за да си облече куидичния костюм. Почти винаги го правеше, когато щеше да лети с метлата – беше доста по-удобно, отколкото с одеждите за училище. На път за стадиона вече тичаше – искаше да яхне своята “Нимбус 2001” там. Летенето винаги му носеше удовлетворение. Летеше още от много малък, още от както се помнеше. Вятърът разрошваше косата и свистеше в ушите му. Но това бе част от тръпката. Сякаш целият свят беше весел. Младежът се опита да си припомни някои стари номера – като гмуркането например. След няколко опита вече отново бе във форма. Внезапно нещо изфуча до него и едва не го събори от метлата. Учуден и леко ядосан, Малфой се огледа – но наоколо нямаше никой. Затова той започна да прави бавни кръгове около игрището. Внезапно видя някакво леко движение с крайчеца на окото си. “Аха! Ей сега ще те пипна!” помисли си той и бавно полетя към ястото, където според него беше тайнственият профучаващ. Внезапно покрай него пак профуча нещо. Повече подготвен от предния път, Драко се огледа бързо и съзря другия на метлата – тази рошава черна коса не можеше да се сбърка.
- Хари! – извика слидеринецът. – Познах те!
Грифиндорецът направи рязък завой и застана до Драко.
- Отдавна не съм летял, та си рекох... – обясни с усмивка той.
- Да позабършеш прахта от метлата? – довърши Малфой.
- Четеш ми мислите. – сръчка го Хари.
- Просто и на мен ми се летеше. Времето и условията са перфектни за един мач. – зарея поглед в небето слидеринецът.
- Тогава нека поиграем! – въодушевено възкликна Хари. – Хайде, ще съберем отборите набързо и...
- Нека! Ще се чакаме тук след около...петнайсет минути?
- Добре.
*********************
Двата отбора се събраха и започнаха играта. Коментатор стана Ърни Макмилан, когото Хари случайно бе срещнал по коридора, а Драко успя да убеди мадам Хууч да бъде съдия. Учителката се съгласи с въодушевеност.
- Малфой, Потър – стиснете си ръцете. – нареди съдията.
Драко и Хари си стиснаха ръцете и Хари процеди тихо:
- Ще ми дишаш прахта.
- Този път ще имаш да вземаш. – отвърна му Драко.
Отборите се издигнаха във въздуха и мадам Хууч наду свирката. Ърни беше добър коментатор – достоен заместник на Лий Джордан, който бе завършил миналата година. След известно време резултатът стана седемдесет на петдесет в полза на Грифиндор. Малфой започна леко да се изнервя – не искаше да губи и този мач. След половин час резултатът се изравни на деветдесет на деветдесет. Въпреки доброжелателността на двата отбора, играта загрубя. Изведнъж в основата на трибуните заблестя нещо златисто. Сничът! Слидеринецът се устреми внея посока – същото направи и Хари. Скоро двамата летяха рамо до рамо. Когато наближиха, Малфой пусна едната си ръка и я протегна към малката златна топчица. Хари направи същото, но сничът внезапно полетя настрани и се озова право в дланта на Драко. Преди Хари да е разбрал какво става, слидеринецът рязко се изкачи нагоре, размахвайки стиснатия си юмрук около пърхащата топчица. Мадам Хууч го видя и наду свирката. Всички спряха и се обърнаха въпросително към нея. Учителката посочи Малфой, който победоносно размахваше ръката си. До неговата височина се изкачи Хари и го потупа по рамото.
- Браво, Драко! Великолепен мач, смея да отбележа.
- Да, и великолепна победа! – долетя от другата му страна Джини.
Внезапно един блъджър се стрелна до слидеринеца. Не го уцели, но от изненадата той загуби равновесие и падна настрани. Със свободната си ръка той успя да се хване за метлата си. Погледна надолу и още повече се зарадва, че е успял да се хване. Тримата с Хари и Джини бяха на около сто и петдесет метра височина. Двамата грифиндорци му помогнаха да се качи обратно на своята “Нимбус 2001” и тримата заедно се спуснаха долу. Мадам Хууч се приземи до тях и каза:
- Браво, Малфой, чудесно хващане. Дай ми снича, аз ще прибера топките...
- Ето и куофъла! – подаде и услужливо Рон голямата червена топка, която стискаше под мишницата си.
- Благодаря ти, Уизли. Вървете сега, ще имате време за по един душ и тъкмо навреме за вечерята.
*********************
След вечеря Драко се запъти към библиотеката. Нямаше какво да прави, не му се лягаше толкова рано и реши да си вземе някоя книга за четене. Както винаги, там завари Хърмаяни, затрупала две маси с големи книги и преписвайки нещо. Малфой се запъти към нея с намерението да си поговорят. Когато седна, той я поздрави учтиво:
- Здравей, Хърмаяни! Къде са Хари и Рон.
- Здрасти, Драко. – усмихна му се момичето. – В общата ни стая. Рон дори не ми дава да сповмена думата блиблиотека и предпочита да си учи в общата стая.
- А ти? Само не ми казвай, че учиш! – възкликна изненадано слидеринецът.
- Ами какво да правя! Не бих искала да изпусна тази година, тя е много важна за обучението ни като магьосници и... – внезапно момичето замълча и подозрително изгледа седналият срешу нея младеж. – А ти какво правиш тук?
- Реших да си взема книга за четене. – нехайно обясни Малфой. – Ще ми препоръчаш ли нещо?
- Зависи какво обичаш да четеш. – приветливо обясни Хърмаяни и стана да търси нещо по лавиците. – Може би нещо за трансфигурацията? Или пък нещо от история на магията? Зещо не някоя книга за времето – времевърти и такива неща...
Думите на Хърмаяни се лееха като поток. Тъкмо когато слидеринецът щеше да я попита нещо за куидича, когато последните и думи привлякоха вниманието му.
- За времето ли? – прекъсна я той. – Какви книги има по този въпрос?
- Ами, момент... – избърбори Хърмаяни и се запъти нанякъде.
След малко се върна с няколко книги, които тупна до останалите купчини. Силно заинтригуван, Драко взе най-горната. Тя бе доста стара и оръфана, с вече полу-отлющено сребристо загавие – “Чудната игра с времето. Удивителните разкази на Тайм Търнър.”. Хърмаяни го погледна с нетърпение и попита:
- Ще донеса и другите...
- Не, недей. – спря я слидеринецът. – Мисля да взема тази. Благодаря ти за помощта.
- О, за мен бе удоволствие. – изчерви се леко Хърмаяни.
- Чао! – махна с ръка Малфой, докато разглеждаше заният надпис на книгата.
*********************
Общата стая не бе доста претъпкана. За разлика от закуската в Голямата зала, сега погледите отново се приковаха в него. Налагайки си да не им обръща внимание, Драко си проправи път през множеството и седна на едно самотно фотьойлче до камината. От нея лъхаше приятен хлад и някакъв странен мирис на стар камък. Малфой се настани удобно и започна да чете. От време на време стрелваше с поглед помещението – много от слидеринци го гледаха любопитно, но когато улавяха погледа му веднага се извръщаха, давайки си вид, че нищо не се е случило. Внезапно едно момиче от групичката на Панси се запъти решително към него. С нотка на раздразнение Драко я позна – това бе същата крава, която го бе попитала дали са двойка с Джини, когато се върнаха от Ритер.
- Какво четеш? – попита го тя, тръшвайки се на съседния фотьойл.
- Много ли те интересува? – кисело попита слидеринецът.
- Много ме интересува. – подразни го момичето.
- Е, гледай си работата. – сопна се младежът.
- Господи, колко сме неучтиви! – въздъхна слидеринката. – Съветвам те да бъдеш по-любезен, иначе...
- Да бъда по-любезен или какво? – викна Малфой и с това привлече вниманието на всички.
Всъщност точно това целеше. Сега, когато всички се бяха втренчили в него, щеше да си отмъсти на тази досадница.
- Кажи ми, какво ще стане, като съм нелюбезен? – повтори малко по-тихо той. – Ще се разревеш ли? Или ще изтичкаш да се скриеш зад полата на мама? – лигаво проточи Драко.
Шегата не бе много смешна. Въпреки това всички избухнаха в смях. Момичето го изгледа възмутено и се омете. На нейтно място седна Цабини, ойто току що влезе с Мартина. Тя му пожела лека нощ и се отправи към спалните на момичетата.
- Хубаво я подреди, приятел. – Блейз потупа възпитено Малфой по рамото.
- Благодаря. – усмихна се нехайно Драко.
- Е, аз ще си лягам. Лека нощ.
- Всъщност, и аз ще те последвам. – отвърна младежът и последва Цабини.
Двамата с него се запътиха към своята спалня. Там вече бяха Краб, Гойл и Нот. Тримата похъркваха доволно силно. Драко и Цабини се спогледаха и се ухилиха.
- Ще спим на лек музикален фон. – прошепна Блейз, докато си обличаше пижамата.
- Лек? По-скоро на световен рок-концерт. – опули се уплашено Малфой.
- Значи изобщо няма да спим. – заключи другият слидеринец.
- А-а-а, не! – възкликна Драко. – Бих искал да посетя някой друг час утре.
- Ти не си нормален. Лека нощ. – прозя се Цабини и се обърна на другата страна.