ІІ ЧАСТ
Няколко дни преди заседанието на Магисъбора…
Няколко мили северно от Лондон, графство Пембърли, площадчето пред вила “Ингълсайд”
- Шидо, къде са? Можеш ли да ги откриеш? – изсъска Тиф, красива, но опасно изглеждаща жена.
Исполинът до нея само притвори очи, докато замахваше с магическата си пръчка и мърмореше нещо под нос.
Гарваните, усетили, че той се нуждае от тях, се разлетяха от полу-срутената вила и закръжаха над главите им. След което само с един замах на пръчката, те се стрелнаха в различни посоки, за да открият Четиримата.
Не след дълго, четири гарвана се върнаха с новини. И четирите кацнаха на дългата мускулеста ръка на исполина и заграчеха нещо напълно неразбираемо за останалите, но не и за него.
Шидо отвори рязко очи – имаше котешко жълти очи с резка, вместо зеници. Той насочи вниманието си към Тиф и трима мъже.
- Един е край реката, един е в лабиринта, и двама са в източното крило на вилата.
- Чудничко - каза Тиф и очите и бляснаха за секунда. – Преминджър, ти отиваш при реката. Шидо, Ротбарт и Куроудо – източното крило. Оставете на мен жертвата в лабиринта.
Задния двор на вила “Ингълсайд”, близо до река Бъртрам
- Алоха, говори Свръх Готино Парче, чувате ли ме? Намирам се край реката и си чакам някой най-сетне да ме нападне… Дано плана проработи, Мат…
- Тук Бял Орел, чуваме те, Фърджи… и моля те, не можа ли да си измислиш някое… по-такова кодово име? – чу се с леко пращене гласът на Матю.
- Че какво му е на Свръх Готино Парче? На мен ми харесва! На теб харесва ли ти, Залче мое?
- Залче ли? Нали Суки щеше да бъде Графиня Белисима? – подочу се и обърканото възклицание на Ло.
- Говори Графиня Белисима, намирам се в лабиринта… Имам съобщение за Нощна Пеперуда и Бял Орел – кодовите ви имена са адски тъпи. И още едно съобщение за Супер Готино Парче – обичам те, Буболечо-Мечо!
От уоки-токито се чу гръмкият смях на Матю, и още по-обърканата Ло – “Ама последно той Супер Готино Парче ли е, или Буболечо-Мечо?!? А тя какво е?!?”
- Суки! – простена Фърджи.
- Какво? Мислех, че ти харесва да те наричам така!
- Но само като сме насаме… Все тая, мисля, че някой идва, пригответе се и вие…
Фърджи побърза да изключи уоки-токито, което дядото на Суки бе направил и за четиримата, за да могат да се свържат един със друг при нужда.
Младежът можеше да чуе шепота на близката река, която го предупреждаваше “Мъж… висок… доста жилавичък…силен магьосник…приближава…”
Фърджи вдигна дланта на едната си ръка пред лицето си и сякаш издуха кълба мъгла от шепата си. Една от многото му необичайни магически сили – да създава мъгла около себе си, за да се скрие и за да обърка врага…
- Преминджър – прошепна сам на себе си Фърджи, след като позна белезникавото лице на мъжа, което бе виждал не веднъж из многото му битки и странствания с Четворката.
Беше наблюдавал техниките му, знаеше че си служи доста с магията “Солей Лумос”, за да заслепи противника и може би най-фаталната му карта – “Солей Нова”, магия която имаше ефекта на малка атомна бомба. Слаби места като че ли нямаше, както всички други от групировката “Фобос” впрочем.
Според Фърджи – щеше да се получи доста интересна битка. Докато Преминджър съвсем наивно навлизаше в мъглата, Фърджи постави между пръстите си металните игли и се прицели.
Първата се заби в дясното бедро на Преминджър. Успя да отблъсне останалите три, но мъжът усети, че вече не може да помръдне целият си десен крак. Изваждайки пръчката си, той тъкмо шепнеше “Солей Но…”, когато водите на реката се надигнаха над него и го погълнаха…
Източното крило на вила “Ингълсайд”, библиотеката
- Гарваните определено ни видяха, нали? – попита тихо Ло. – Знаят къде сме, ще им кажат, и те сега ще дойдат… Като си мислят, че ще ни изненадат… нали?
- Лола, да не би да се съмняваш в плана ми? – подкачи я Матю, докато се катереше нагоре по стълбата на библиотечката и разглеждаше книгите.
- ДдНе – каза бързо тя и се изчерви. За да прикрие смущението си, тя се наведе над един ужасно прашасал чаен сервиз, уж за да го разгледа. – Просто ми е малко странно… Знаех си, че трябваше да отида в лабиринта със Суки… Ами ако точно Шидо тръгне да я преследва? Миналият път не успя да се справи с него, беше на косъм да…
- Лола, не се тревожи, Суки ще се оправи. Тя е Уизли все пак – напомни й той, разлиствайки един тежък том. – О, интересно, мъгълска литература… колко симпатично…
Ло го изгледа странно.
- Винаги съм намирал, че мъгълските писатели пишат доста помпозно и официално… но и някак доста свободно… О, чуй това, сякаш е писано точно за теб! – възкликна развеселен Матю. - … Кхъм… “Сутрин тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина…” Е, какво ще кажеш дотук?
Ло сви безгрижно рамене, правейки се че си играе с един омайник, скрит зад завесите, но всъщност бе наострила слух. И тя беше Ло, просто Ло, висока точно метър и половина…
Матю продължи да чете с дълбокият си и пленителен глас.
- “Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги… Лолита.”
Ло усети как потреперва цялата. Не беше сигурна дали е от въздействието на гласа на Матю върху нея, или просто призрачното съвпадение. Обърна се към, за да го погледне, очаквайки някаква шега с цел да я сплаши, че това тук е поредното пророчество, свързано с нея (а повярвайте – на нея вече й стигаха три пророчества), но вместо това откри странното изражение на лицето на Матю, чийто очи неочаквано бяха потъмнели. Устата му се беше извила в лукава усмивка. Беше слязал от стълбата и пристъпваше към нея стиснал театрално книгата в едната си ръка, без да откъсва очи от Ло.
Ако искаше да я сплаши, успяваше.
- “Лолита, светлина за живота ми – Матю изрече драматично разтваряйки ръце към нейната посока, след което със закачлива нотка в гласа дочете останалата част от пасажа: - огън за слабините ми. Мой грях, моя душа, Ло-ли-та:връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та.”
- Матю, престани веднага! – заповяда с възмутен глас Ло, при което изражението на лицето на Матю се промени, но по доста странен начин.
Той не й обърна внимание, подмина я, и бързо застана пред прозореца.
- Това са Шидо и Ротбарт… и Куроудо също… Мерлин, изпратили са ни трима! – Матю не звучеше уплашен, но Ло можеше да долови, че изненадата е неприятна.
- Значи или Тиф или Преминджър е тръгнал след Суки… - възкликна Ло.
- Нямаме време да мислим за останалите – отсече младежът, хвана я над лакътя и я дръпна към следващата стая. – Трябва да измислим как да се справим с тия тримата…
Предната градина на “Ингълсайд”, лабиринта
Суки бягаше колкото я държат краката. Велики Мерлин, не очакваше Тиф да е толкова силна! Усещаше как зад нея стените на лабиринта, направени от жив плет пожълтяваха и изсъхваха, цветята и тревата под краката й умираше… Тиф изсмукваше цялата им жизнена енергия…
Чу как един женски глас извиква нещо зад нея и синя искра мина точно над ухото й.
Суки трескаво премисляше ситуацията – нямаше как да спре и да й проложи някоя от по-специалните й магии – Тиф щеше веднага да я порази с магическата си пръчка. Суки извади своята собствена и, насочвайки я наслуки зад себе си, извика:
- ВЦЕПЕНИ СЕ!
Тиф изпищя. Свистенето в ушите на Суки отмина. Усещаше, че растенията край нея вече не умират.
Момичето се обърна рязко. Нямаше никой. Беше я уцелила! Беше спасена!
- Не улучи – прошепна някой зловещо в ухото й, и познатото свистене и чувство на безпомощност се завърна. Беше се оставила да я изиграят!
Суки се обърна рязко, насочвайки дланите си точно към гръдният кош на Тиф.
Трябваше да си го помисли само за миг, и алени пламъци избухнаха в шепите й и прогориха плътта на жената.
Тиф изпищя от болка, но успя да замахне с ръка и Суки полетя назад, обвита в зелен прашец.
Не можеше да помръдне. Бе като парализирана. Дори и след като тупна тежко на земята, тя не можа нито да стане, нито нищо. Опита се да извика огъня в ръцете си, но мозъкът й като че ли отказваше да работи. Чувстваше се куха и ужасно безпомощна.
Тиф, насочвайки пръчката си срещу нея, използва магия за левитация, за да повдигне тялото й. Сега Суки се рееше на няколко сантиметра на земята, като имаше чувството, че е като кукла на конци – наистина усещаше нещо като невидими въжета, които я дърпаха нагоре.
Силен вятър духна от пръчката на Тиф, при което наметалото на Суки се изду и се откъсна от нея.
- Ах, та ти си жена! – възкликна изненадано Тиф, когато дългата червена коса на Суки се затанцува зад нея. Жената се приближи и възкликна още един път, обаче изумено – Но не, ти си малко момиче! Дете!
Тиф се чудеше дали да се разтанцува от радост, задето беше първата да зърне образа на някой от Четворката, или да убие нещо от яд, че са се оставяли на някаква малка пикла да им сритва задниците. Вгледа се отново в смразеното й лице – благодарение на магията й – тя не можеше да помръдне и мускулче, обаче можеше да прочете в наситено сините й очи страх и ужас.
Червена коса… и лунички… Познаваше това лице… Беше го виждала неведнъж, по време на прикритието си като секретарка на Министъра на Магията…
- Ти си Уизли… И то не какъв да е, а дъщерята на Роналд Уизли… - изписка радостно Тиф и избухна в истеричен смях. Кой би предположил, че една от дъщерите на Роналд Уизли, началник на Отдел Магически Игри и Спортове е една от Четворката, и то Пламък – тази, за която се казва според Пророчеството, че тя и Ледения имат сили, които могат да конкурират тези на Черния Лорд и Албус Дъмбълдор!
Жената отново се засмя зловещо, след което обхвана с ръце страните на Суки.
- Миличката, миличката тя… Дъщеричката на Невестулката… Спокойно, Невестулчице… ще се постарая ти и семейството ти да бъдете отново заедно… в другият живот…
Тя се надвеси напред и дари Суки с Целувка… Често из Мракон-Али се случваше някой умник, да вземе да попита “Вие какво бихте избрали – да получите Целувката на диментора или Целувката на Тиф?”
Никой не знаеше кое да избере. Естествено всеки би предпочел да бъде целунат от красива жена, вместо от гадно слузесто същество. Но мнозина бяха на мнение, че е по-безболезнено да ти изсмучат душата, отколкото да умираш в болезнени мъки, по-ужасни от тези при “Круцио”, докато накрая някой не се смили над теб и не те убие с “Авада Кедавра”.
- Лека нощ, Невестулке, моя…
Лицето на Суки придоби отровно жълто-зелен цвят, устата й стана тъмносиня, там, където устните на Тиф я бяха докоснали. Тялото на момичето се строполи върху земята, червената коса закриваше лицето й. Лека полека живота я напускаше…
Предната градина на вила “Ингълсайд”
- Къде е Суки? – беше първият въпрос на Фърджи, когато тримата с Матю и Ло се срещнаха на уговореното място.
- Не отговаря… има сигнал, но… - отговори му силно пребледнялата Ло.
Стори им се, че вятърът като че ли се усилва, и че нещо свисти в ушите им.
- Тиф – промълви Матю, оглеждайки се. – Измъкнала се е… Направила е нещо на Суки…
При тези негови думи, Фърджи лудешки хукна към лабиринта.
- Даниел, чакай! – изкрещя след него Матю и той се затича подир него.
Ло щеше да се затича също, ако не бе забелязала черният гарван, който кръжеше над нея… Но как бе възможно… Ротбарт и Куроудо лежаха завързани в трапезарията, екип аврори скоро щяха да дойдат да ги отнесат… Шидо лежеше зашеметен, в несвяст пред главната порта… Възможно ли бе…
Чу шум встрани от себе си, което я накара да отскочи назад. Използва Силите си, за да събере повече енергия в стъпалата си, при което тя се затича нагоре по повърхността на стената на вилата. С тази нейна способност, беше почти като паяк, само трябваше да внимава да не стъпи на криво… За всеки случай събра малко от Енергията си в шепа, при което се получи нещо като малък бързо-въртящ се зеленикав тайфун. Видя как Шидо, напълно здрав и невредим, пристъпваше бавно към градината. Когато се закова на едно място, като че ли за да я потърси с поглед, Ло се стрелна надолу по стената, рушейки част от нея с помощта на Тайфуна, след което скочи и заби ръка право в гърдите му…
При нормални обстоятелства, Шидо сега щеше да е, най-малкото – мъртъв. Но сякаш гърдите му се разтвориха и ръката й само мина през отвора, който бяха направили. След което кожата му изпъкна, започна да се мени и придоби формата на главата на свирепо куче с остри зъби, което затвори уста около ръката й.
Ло се опита да отскубне ръката си, но отвора се беше затворил, и усещаше как “кучето” сякаш дъвчи ръката й…
Шидо се смееше високо и ледено, изглежда състоянието й го забавляваше ужасно много.
Той отметна с почти треперещи пръсти качулката на черното й наметало, само за да разкрие бледото и дребно личице на Ло, изпъстрено с дребни лунички по страните и носа.
- Дете! Момиче! – изрева той, сякаш му бе нанесла непозволен удар под пояса. В гнева си той я сграбчи за черната грива, дръпна грубо главата й назад и я удари ожесточено плез лицето.
Ло изплака, но не позволи на сълзите да рукнат по страните й. Той я удари още един път през лицето. Не можеше да се отдръпне, да избяга… ръката й бе заклещена вътре в него и сякаш нещо я дереше и хапеше…
Протегна ръка и призова няколко корена от земните недра, които се впиха в краката и ръцете на Шидо. Докато той яростно се опитваше да се откопчи, Ло усети как хватката на “кучето” отслабва и тя успя да се откопчи от него. Облекчена, че вече не е хваната в капан, и ядосана, задето се бе оставила да я ударят, Ло запрати още няколко гигантски корена, които приковаха Шидо към земята, така че той не можеше да помръдне, а надали можеше и да диша.
“Суки” спомни си момичето и се обърна към лабиринта. “Суки, дано си добре…”
- … добре ли е? – попита Фърджи с треперещ глас, докато гледаше жълтата енергия, който излизаше изпод пръстите на Матю, на които сякаш се навиваха нещо като конци – което всъщност беше отровата на Тиф.
Матю нищо не му отговори, само продължаваше да прави какво той си знаеше. Въпреки това, лицето на Суки видимо се избистряше от жълто-зеления тен, дишането й ставаше по-спокойно и вече не пищеше от болка и ужас…
Когато тя започна да кашля и да плюе кръв, Матю бързо отдръпна пръстите си от устата й, насочи златисто-жълтата енергия към дланите си, и започна да й прави нещо като сърдечен масаж.
- О, но тя, тя идва в свяст! – възкликна радостно Фърджи. – Суки! Суки, чуваш ли ме!
Суки отвори рязко очи, вперила поглед право пред себе си. Момчетата пък бяха вперили погледите си в нея, едновременно разтревожени и радостни, че е по-добре. След миг, Суки заговори:
- Малфой, разкарай си ръцете от бюста ми.
- О, да, възвърнала се е към нормалното си състояние – отбеляза с досада Матю, като се изправи на крака, само за да може Фърджи да падне на колене до нея и да я прегърне силно.
Матю можеше да чуе как той й говори нещо през сълзи, обаче нищо не се разбираше, понеже част от косата й бе влязла в устата му.
- СУКИ! – изпищя някой зад него, и младежът отскочи настрани, за да пусне Ло да мине и да се хвърли и тя върху червенокосата си приятелка.
- Добре съм… О, Лола! О, Лола! Ръката ти!
- О, Суки, ти си добре! Толкова се разтревожих…
- Млъкни, и ми кажи какво ти е на ръката…!
- Оказа се, че не сме зашеметили достатъчно Шидо, той ме нападна, но аз се измъкнах… О, Суки, толкова се радвам, че си добре…
- За всеки случай трябва да отидем в Св. Мънго… - настоя Матю, вперил загрижен поглед в подутото и кърваво лице на Ло.
Изчакаха, докато видят златисти искри – знак, че аврорите са открили Шидо, Ротбарт, Преминджър и Куроудо, след което Четворката с едно звучно – пук! – се магипортираха в болницата.
Лондон, болница Св. Мънго
Ло тъкмо беше изпратила сова на господин Уизли, че са се завърнали успешно от мисията си (“Тотално ги разбихме, г-н Уизли!”) и че са само за малко в Св. Мънго, като изрично подчертаваше, че са напълно живи и зрави и само правят рутинна проверка, (“Нали знаете как е… в случай, че е имало отрова по някоя стрела или нещо подобно… но вие не се притеснявайте!!!”) когато Матю я пресрещна и двамата тръгнаха мълчаливо по коридора.
- Този път не беше чак толкова трудно, нали? – подхвърли Ло безгрижно.
Матю нищо не й отговори само изгледа подпухналото й и насинено лице от ударите на Шидо, и превръзката на ръката й.
- Всмисъл, миналият път замалко да се задушим в онази камера… или пък, когато подът пропадна и се оказа, че отдолу има пещера на уелски зелен дракон… Обаче мантикорите бяха симпатични, не мислиш ли?
Понеже момчето въобще не отговаряше на безсмислените й бъртвежи, тя се притесни.
- Мат, какво…
- Суки е бременна – попита или съобщи той.
Ло замръзна на място. Направи грешката да го погледне право в очите… Усети в съзнанието си как някой размества, разбутва, търси…
- ТИ СИ ЗНАЕЛА! – избухна ядосано Матю, преди Ло да успее да приложи оклумантика.
- Ъъъъ… - смути се Ло, но бързо възвърна самочувствието си. – Е, и?
- Даниел естествено е виновникът за всичко това, но сигурно и той не знае… И нямате намерение да му кажете, сигурен съм…
- Той наистина е виновен! Ако не беше отношението му… - извика тя.
- Фърджи с право не иска деца! – изфуча той.
- Защо?
- Защото… - Матю се овладя и предпазливо отвърна. – Защото се тревожи, че… че няма да бъде добър баща… че…
- Че ще откачи като баща си, и ще избие цялото семейство? – довърши вместо него Ло. – Но Фърджи не е като баща си!
- И аз това му казах, но той твърди, че е заложено в гените му!
- Знаеш, че Фърджи никога не би го направил! – заяви Ло.
Матю я погледна подигравателно.
- Същото каза и в трети курс, когато ти казах, че е възможно Суки и Фърджи да се влюбят в един друг.
- Но това е различно! Това тук…
Какво беше това тук, Ло не успя да довърши, понеже група лечители профучаха покрай тях с подвижно легло, на което лежеше малко момиченце изпаднало в безсъзнание.
Матю като че ли настръхна и отпрати загрижен поглед след лечителите.
- Матю, много добре знаеш, че не бива… - започна Ло, но момчето вече се бе магипортирало.
Ло въздъхна отчаяно и се отправи към стаята, в която беше приета Суки.
- Ей, Лола, съкровище, как си? – поздрави я веднага червенокосата й приятелка. – Изглеждаш направо отвратително.
- Благодаря ти, Суки – отвърна кисело Ло.
- Не, шегувам се… всъщност, не се шегувам, наистина изглеждаш като някой смърф – отбеляза дълбокомислено Суки.
- Къде е Мат? – попита Фърджи, който не се бе отделял от леглото на Суки.
- О, ами… честно ли? Отиде да се прави на герой отново.
Суки и Фърджи простенаха едновременно.
- Но нали не трябва да разбират самоличността ни! Ако някой лечител го види да лекува пациентите…
- Чакайте… вие… заловихте, Тиф, нали? – попита неочаквано Суки.
- Не, успя да се изплъзне, обаче… - подхвана Ло, но Суки я прекъсна.
- Тя видя лицето ми.
Думите й оттекнаха в болничната стая.
- О, Суки… - Фърджи стисна ръката й.
- Тя… тя мисля, че ме разпозна… май… май че разбра, че съм Уизли…
Ло пристъпи бързо към нея и я прегърна. Суки се разрида в прегръдките й.
- Ами ако направи нещо на татко, и братята и сестрите ми… Семейството ми се намира в огромна опасност и само аз съм виновна…
- Суки, чуй, Шидо също видя лицето ми!
- Но вие го заловихте! Сега той е в Азкабан и няма как да навреди на… на…
- Е, всъщност, технически погледнато, Ло няма семейство и няма как… - започна Фърджи, но поспря като видя изражението на лицето на Ло.
В стаята тихомълком, почти като нежен бриз, се вмъкна Матю.
Тримата надигнаха глави и го погледнаха въпросително.
- О, момиченцето било докоснало прокълната верижка принадлежала на пра-баба й, изключително бързо я излекувах, отне ми около секунда… на Августус Пай му дойде като изневиделица, той я лекуваше, обаче…
- Пак си се правил на герой… без мен – обяви намръщено Фърджи.
- Млъкни, Даниел. Скоро трябва да тръгваме за Хогуортс. Куидичният ни мач е точно след… 14 часа, броени отсега.
Фърджи и Суки хлъцнаха от изненада. Беше първият мач за сезона, щяха да играят срещу “Слидерин”.
- Ще се справим. Ще ги бием – сви рамене Ло.
- На теб ти е лесно да го кажеш… ти никога не се тревожиш за нищо… - каза Суки, треперейки. Тя, подобно на баща си, имаше огромен проблем с нервите.
Фърджи пък имаше нещо съвсем друго на ума си.
- Баща ти ще дойде ли да гледа? – попита той.
Момичетата го погледнаха изумено, след което преместиха погледа си към Матю.
- Малфой, ако не се лъжа, ти май беше в доста кофти отношения с баща си…
- И все още съм, Уизли. Утре ще играе за пръв път сестра ми. Тя е новият търсач на отбора.
Ло пребледня. Тя беше търсач на Грифиндорския отбор и щеше да се изправи с доста смесени чувства пред Кристъл Малфой, понеже от една страна тя беше малката сестра на Матю, а от друга – харесваше я. Не беше наследила типичното надменно и злобно държане на рода Малфой, и тя като че ли се оформяше като една по-малка версия на Матю, въпреки че шапката я бе прехвърлила в Слидерин.
Когато Матю, Суки, Фърджи и Ло излязоха от Св. Мънго и се потулиха в една прикрита лондонска уличка, за да не ги забележат мъгълите, Фърджи се обърна тихо към Ло:
- Това ще бъде ужасно тежък мач за него.
- Няма да е единствен – отвърна Ло, мислейки си за слънчевата Кристъл и за вечно мрачният господин Драко Малфой. След което с едно звучно – пук! – изчезна.