Хари и приятелите му продължаваха да бягат накъдето им видеха очите, молейки се отчаяно да се измъкнат от преследвача си, но с острото си обоняние базилискът можеше да ги проследи и до края на света. Този път нямаше измъкване и Хари го знаеше; беше обрекъл приятелите си на сигурна смърт. Защо му трябваше да им позволява, макар и неохотно, да тръгнат с него? Никой не можеше да ги спаси, бяха като хванати в капан, абсолютно безпомощни. Как му се искаше на Хари Дъмбълдор, Сириус и родителите му да бяха тук. Щяха да скрият него и приятелите му от погледа на базилиска и да им дадат време да се измъкнат. Но за да се появят, трябваше да създаде Приори Инкантатем - връзката между неговата пръчка и пръчката на Волдемор, а Черния лорд или го нямаше тук или се беше скрил много добре. Но той бнеше тук, Хари го знаеше - белегът го болеше все по-силно и по-силно. "Ех, Сириус, защо не си тук сега?", помисли си Хари отчаян.
Изведнъж в скованото му от ужас съзнание като далечен спомен ясно изплува писмото, което Сириус му беше пратил преди почти четири години след първото изпитание от Тримагическия турнир. Там Сириус му беше споменал за заклинанието "Конюнктивитис", тъй като беше наясно че слабите места на чудовищата са очите им. Лъч надеждица грейна в сърцето на Хари, беше го озарила страхотна идея. Съгледа страничен отвор в коридора, където бяха, и направи знак на приятелите си да го последват. Базилиска не беше видял накъде са тръгнали, но щеше да ги подуши и да ги намери скоро.
- Хрумна ми нещо. - каза им Хари, докато слушаше звука от приближаващото се туловище на базилиска. - Щом ви дам сигнал, бягайте по коридора с всички сили. Аз ще се оправя с базилиска и ще ви настигна.
- В никакъв случай! - отсякоха Рон и Хърмаяни едновременно.
- За нищо на света няма да те оставя сам срещу това чудовище, Хари! - каза Джини, стискайки ръката му в своята.
- И аз няма да те оставя. За мен ще е чест да умра рамо до рамо с теб, Хари. - рече Невил.
- Ние сме от Войнството на Дъмбълдор, а това означава, че сме заедно във всичко. Така че щом ще се изправяш срещу базилиска, Хари, и аз ще се бия рамо до рамо с теб докрай! - намеси се и Луна, а от гласа й струеше непоклатима решителност.
- Не! Моля ви, правете каквото ви казвам! Имайте ми доверие! Знам, че искате да помогнете, но не мога да ви оставя да загинете. Доверете ми се! Ще ви настигна! - тонът на Хари беше толкова категоричен, че останалите се отказаха да спорят с него и кимнаха в знак на съгласие, въпреки че по очите им Хари видя че никак не им се искаше да го оставят.
- СЕГА! БЯГАЙТЕ! - ревна той, като чу че базилиска е достатъчно близо, за да действа. Приятелите му хукнаха с всички сили, той също изскочи, застана с гръб към базилиска и, отчаяно молейки се да се получи, насочи пръчката си през рамо със светкавична бързина и изкрещя: "Конюнктивитис!"
Чу се оглушителен болезнен рев и Хари веднага разбра, че заклинанието е улучило целта си. Насочи още веднъж пръчката и пак извика: "Конюнктивитис!". Базилсикът още веднъж изрева оглушително и Хари се възползва максимално, за да хукне да бяга преди заклинанието да е престанало да действа. Започна да тича с всички сили по коридора и когато се отдалечи достатъчно от базилиска, той се спря и видя, че стои пред входовете на тунели, които водеха в различни посоки. Но кой бяха избрали приятелите му? Не се наложи да се чуди дълго: от вътрешността на тунела вдясно от него долетя вик, който накара сърцето му да отиде направо в стомаха му:
- АВАДА КЕДАВРА! АВАДА КЕДАВРА!
А още по-лошото беше, че Хари познаваше този глас: необичайно висок и студен. Сърцето му заби лудешки, в белега го прониза остра болка и без да мисли за собствената си безопасност, той се втурна с всички сили към коридора, горещо молейки се Волдемор да е пропуснал целта си.
Като стигна по-навътре в коридира, той се спъна в нещо и се просна на пода. Вдигна поглед и видя, че тук се е водила битка: по стените имаше димящи дупки, парчета скала се търкаляха по пода, от тавана бяха паднали два сталактита. Едва сега Хари се сети да погледне в какво се беше спънал. Насочи погледа си къмкястото и...
Сърцето му замря, светът рухна пред очите му. Пред него лежаха мъртвите Невил и Луна, с изцъклени очи, но с решителни изражения на лицата.
- НЕ!!! НЕ!!! Невил! Луна! Моля ви, събудете се! - изкрещя Хари, разяждан от мъка и нечовешко отчаяние при вида на мъртвите си приятели. Той ги сграбчи и ги разтърси, но знаеше, че нямаше смисъл. Молеше се това пред очите му да не е истина, но знаеше че е точно така: те бяха мъртви и нищо не можеше да направи за да ги върне.
Изведнъж той забеляза под ръката на Луна нещо на пода. Повдигна ръката й и видя в скалата прогорена със заклинание бележка:
"Надявам се, че си си прекарал хубаво с приятелите си и с любимата си, Потър, защото повече никога няма да ги видиш!
Лорд Волдемор"
Хари изчете посланието и мъката му нарасна до такава степен, че той коленичи до мъртвите Невил и Луна, отпусна свитите си юмруци върху студения каменен под и сълзите, които повече не можеше да удържа, бликнаха от очите му. Волдемор беше убил Невил и Луна и беше отвлякъл Рон, Хърмаяни и Джини и в момента сигурно ги изтезаваше или беше убил и тях. Светът окончателно пропадна за него, той нямаше сили да стане, а мъката му не можеше да се изрази само със сълзите на отчаяние, които капеха от очите му. Като от много далече чу плъзгането на огомното туловище на базилиска, който вече беше дошъл на мястото, където той стоеше, но това не го интересуваше. Толкова неизказно мъчно му беше за Рон, Хърмаяни и за неговата скъпа Джини, както и за Невил и Луна, че изобщо не му се живееше повече.
Докато чакаше базилиска да забие зъбите си в тялото му, той чу как някой вика: "Акцио пръчка!" и се досети, че това може би е един от смъртожадните. Само секунда по-късно се чу: "Авада Кедавра!". Докато чуваше връхлитането на проклятията, изстреляни от неговата и от пръчката на непознатия, Хари си помисли: "Скоро ще дойда при вас, приятели!".
Само че проклятията го подминаха и удариха базилиска, който изрева болезнено и падна мъртъв на земята, олюлявайки се. Разтрисането, причинено от падането му изкара Хари от вцепенението му и, безкрайно изненадан, той вдигна поглед и се обърна, за да види кой го беше спасил. Пред него стоеше висок мъж с гъста мазна черна коса, която се спускаше до раменете му, с черни студени очи и с гърбав нос, а в ръцете си той държеше по една магическа пръчка - своята собствена и тази на Хари. И двете бяха насочени към мястото, където допреди миг беше стоял базилиска.
- Ти?! - възкликна Хари, неспособен да повярва кой стои пред него.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ