Глава І
"Нощна пеперуда"
Три часът следобед .
3 Септември, обикновен (може и почти обикновен) есенен ден, почти като всички други и почти за всички останали хора от населението на планетата Земя, освен за едно момиче. Момиче с светло-кестенява коса, спускаща се на големи къдрици до кръста и светли, зелени очи.
Жаклин Жоли крачеше забързано по мокрите улици, от време-на време шляпвайки в някоя локва и влачеше след себе си грамаден куфар и клетка за котка върху него. Наистина, на местата, където улиците бяха осеяни с дупки се попрепъваше, но това не пречеше на усмивката на лицето й да грее. И разбира се, как можеше да не е щастлива, щом се завръщаше в "Бобатон" за четвъртата си учебна година?
През годините академията бе минала през много промени, наистина много.
Като за начало от девическо магьосническо училище, "Бобатон" се беше превърнало в такова, където учат както момичета, така и момчета.
После, преди близо година мадам Максим се оттегли от поста си на директор и нейното място зае племенницата й-Розалия Максим. Около тридесет и осем годишна красавица. Противоречиво на ръстта на леля си, Розалия бе малко нисичка, но и притежаваше едни елегантност и изтънчен финес, за каквито Олимпия можеше само да си мечтае.
Отнесена в мислите си, Жаклин не усети кога е стигнала до гарата, откъдето трябваше да си хване "Бобатон Експрес", след като извърши обичайното преминаване през каменната стена...
Тя си пое дълбоко дъх и се позасили... Премина стената леко и бързо се озова на другата страна, където я посрещна глъчката на останалите Бобатонци и не усети кога отправи усмивка към синия парен локомотив на експреса.
Жаки си проправи път през тълпата с куфара и няма-няма, спираше да помаха на някого. Добра се криво-ляво до влака и се качи (двама шестокурсници й помогнаха с куфара, имаше много приятни хора) Намери свободно купе, където стовари багажа, господин Тибс (черния котарак в клетката) и се настани на едната двойна седалка, откъм прозореца. Обичаше да седи там и да гледа хората навън, да си представя какви ли са по душа (онези, които не познаваше, разбира се) и дали няма някой мечтател като нея сред тях. Някой, който просто искаше да има до себе си хора, които да обича. Някой, който не получавааше достатъчно обич от родителите си и от малък се бе привързал към хората. Който вечно търсеше, търсеше, търсеше... Приятелско рамо, подкрепа, мъничко внимание...Като нея. Може и не точно, но поне такъв, който искаше да бъде обичан и готов да дъде някаква обич в замяна. Но съдбата не я беше срещала с такъв човек досега. Жаки въздъхна и облегна лакът на тесния перваз, скривайки чело в дланта си, мислеше за глупости и това я дразнеше...
В този момент вратата на купето се плъзна и вътре влезе тъмнокос и синеок младеж на нейната възраст и попита любезно:
-Свободно ли е? Всичко наоколо вече е толкова претъпкано...
Жаклин вдигна глава.
-Разбира се. И без това, когато е празно, купето е доста депресиращо и някак студено...
Той се усмихна.
-Освен ако няма кой да го стопли с присъствието си. Особено, когато личностите са две. Сигурно се затрудняваш сама...Ще ти помогна. Стивън Фрост, ще бъда четвърти курс тази година. Прясно пристигнал от "Хогуортс"-протегна ръка към нея и тя я пое с лека усмивка. Той беше...беше сродна душа... щеше да я разбере.
-Жаклин Жоли. И аз ще бъда четвърти курс... Приятно ми е да се запознаем...-леко поизчервяване. Стивън остана очарован от това симпатично и явно малко стеснително момиче, което се усмихваше така леко, но усмивката й беше сякаш дело на феите. И имаше някаква загадъчност в нея, имаше...
-На мен също ми е приятно. а ти защо си сама? Нямаш ли приятели тук?
Жаклин поклати отрицателно глава.
-Само познати.
-А обожатели?
-Неее.
-Странно, такова хубаво момиче...
-Не смятам, че красотата е първото у някого, което трябва да впечатлява останалите-веднага отговори тя. Изглеждаше дръзка.-Защо хората забелязват винаги това? Защо малко са тези, които се интересуват от това дали на този човек не му липсва нещо? Нещо, което могат да му дадат...
-Какво нещо например?-попита Стивън и наклони глава.
-Например обич...
-Липсва ли ти?
Тя кимна, нямаше как да излъже, че не се нуждае силно точно от това, че не се е вкопчвала със страх във всяка малка надежда през годините...
Не разбра кога Стив е станал от мястото си, но той дойде при нея и просто я прегърна. Силна, топла, сигурна прегръдка. После прошепна в ухото й:
-Току виж се намерил някой.
Следва продължение :)