Дж. К. Роулинг: Какво ще се случи с Хари!

Има щастливи фенове на “Хари Потър”, които могат да говорят на живо с Джоан Роулинг. Хайде да завиждаме дружно на хората от английските сайтове MuggleNet и TheLeakyCauldron! Те не само се срещнаха с писателката в Единбург, Шотландия. Те буквално я изтормозиха с въпроси – от важни до съвсем идиотски. И тя не ги изгони! Предоставяме ви шанс да се насладите максимално на наглостта на събратята ни от Острова.

Внимание! Цялото интервю е обагрено в догадки и намеци относно книга шеста и седма от поредицата за Хари Потър. Ако не можете да понесете напрежението – не го четете!

Защо в очите на Дъмбълдор проблясва триумф, когато научава, че Волдемор е използвал кръвта на Хари?

– Това е от огромно значение и без да ви го казвам в прав текст, вие правилно сте разбрали колко важно е то. Но часът на голямата истина ще настъпи в седмата книга.

Коя е кръстницата на Хари?

– Той няма такава, защото Сириус така и не намерил време да си хване приятелка, да се ожени.

Можеха да изберат някоя близка семейна приятелка.

– По времето, когато Хари е кръстен, родителите му се крият. Не са обявили на всички за кръщенето, защото той вече е бил в опасност. Затова са направили всичко много тихо и са поканили само Сириус и … Не мога да кажа повече.

Един от най-горещите въпроси след излизането на “Затворникът от Азкабан” е защо Волдемор толкова пъти е предоставял на Лили шанса да живее? Наистина ли е щял да я остави жива?

(след кратко мълчание) Не мога да ви кажа. Но той наистина й е предложил пощада. Не искате ли да питате защо смъртта на Джеймс не е подействала като щит за Лили и Хари? Защото, все едно, Джеймс е щял да бъде убит в опит да защити семейството си. Не че саможертвата му е без значение, но не е имал избор – Лили е могла да живее, но е предпочела съзнателно смъртта. Нейната храброст е от по-висока проба, макар Джеймс да е бил безумно, животински смел. Всяка майка на мястото на Лили би постъпила по същия начин, но това също е животински инстинкт. А Лили е имала време да премисли. Разликите са изключително фини, но са важни. Това не е всичко, но не мога да ви кажа повече.

Лили знаела ли е нещо за евентуалния ефект, който саможертвата й ще окаже на Хари?

– Не! В книгите опитах да подчертая, че подобно нещо не се е било случвало преди. Никой никога не е оцелявал от Авада Кедавра и никой не е знаел, че е възможно.

В книгите, особено в “Затворникът от Азкабан”, се прокарва внушението за саможертвата: “По-добре да умреш, отколкото да предадеш приятелите си.” Не е ли прекалено силно за читател на 8-10 години?

– Силно е, но засяга сложна ситуация. Не мисля, че дете на 8 години може и трябва да умира заради приятелите си, но в случая се говори за зрял мъж, който е на война. Вие като читатели вярвате ли, че Сириус, който казва това, ще се жертва заради приятелите си? Той е направил много грешки, има много кусури, но и силно развито чувство за чест. Би предпочел достойна смърт пред това да живее безчестно и със срама, че е пратил трима души на сигурна смърт. Трима, които обича повече от всичко. Действително е силно, но не забравяйте, че разказвам за абсолютното зло. Все още ме изненадват въпроси като: “Защо всяка от книгите е все по-мрачна?” Сигурни ли сте, че във “Философският камък” всичко е светло и приятно? Да, в нея има много невинност, защото Хари е малък. Но тя започва с двойно убийство. Възможността за смърт присъства, срещаме се с отвратителни персонажи – повече в сравнение със “Стаята на тайните”, като изключим гигантската змия. Мисля, че закачулената фигура, която пие кръвта на еднорога, е много зловеща, а сега съм сигурна, че идеята лицето на Волдемор да е върху тила на Куиръл е сред най-разстройващите моменти в поредицата. Но нищо от тези страшни неща не е само за да плаши читателя. Мога да оправдая всеки ужасен образ в повествованието. Единственият, за който наистина се съмнявах, че ще прокарам през редакторите, беше физическото състояние на Волдемор преди да влезе в котела. Помните ли – беше нещо като зародиш. Отвратих се от себе си, че съм дала живот на нещо толкова гнусно. Но имаше причина той да е в това състояние и вие ще я разберете. Редакторката ми не направи проблем, но се притесни от отварянето на гроба, от светотатството. Не се вижда нищо страшно, страшното е в престъпването на табуто.

Когато Сириус бива натопен за смъртта на Петигрю и мъгълите, той наистина ли се изкикотва или това е инсинуация на властите, за да го накарат да изглежда още по-луд?

– Дали наистина се е изсмял? Бих казала да. Всъщност, абсолютно съм убедена, нали аз го измислих! За мен Сириус все си е бил на ръба, винаги мъничко му е хлопала дъската. Харесвам го като герой, но той си има и сериозни недостатъци. Нещо като спряно развитие, което е видно от връзката му с Хари в “Ордена на феникса”. Сириус като че ли иска от Хари да му бъде дружина, а Хари копнее за баща. Сириус не е способен да е бащинска фигура. Колкото до смеха... Той напълно откача заради гибелта на Джеймс. С Хари си приличат по това, че и двамата се нуждаят от семейство. Сириус е виждал в Джеймс брат, а Хари вижда своето семейство в Рон и Хърмаяни.

Стр. 6

Разпределителната шапка някога бъркала ли е?

– Никога. Да не би да имате някаква теория?

Изкусителното предположение е, че гласът иде от главата на човека, който е нахлупил шапката, а когато тя говори сама…

– Това са всъщност гласовете на основателите на “Хогуортс”.

Каква роля ще изиграят основателите в книга седма?

– Ще имат роля, както вероятно сте се досетили от края на книга шеста. Хи-хи, ще ми се да ви задам толкова много въпроси, но се предполага, че вие интервюирате мен, така че давайте!

Защо “Слидерин”…

– ...още не е закрит? Не всички там са лоши! Сериозно: когато общуваш с един човек, трябва да го приемеш с всичките му положителни и отрицателни черти. Същото е и с едно училище. Ако всички в него образуваха сплотен екип, щяхме да разполагаме с непобедима сила. Жаждата за единство е причината “Слидерин” да продължава да съществува. Той може да не е средоточие на най-благородните души в “Хогуортс”. Но още има надежда – надежда, характерна за Дъмбълдор – че всички могат да се обединят и да постигнат хармония. Това е ключовата дума – хармония.

Не могат ли да разпределят учениците по останалите домове. Поне ще са откъснати от зловредното влияние на лошите в “Слидерин”.

– Могат, но не забравяйте, че съм обмислила всичко…

Дори общата им стая е невероятно мрачна.

– За мен общата им стая има характерна плашеща красота.

Лоша идея е да се съберат децата на всички Смъртожадни на едно място.

– Не всички в “Слидерин” са потомци на Смъртожадни. Не забравяйте, че аз като писател ви показвам това, на което искам да наблегна. Децата на Смъртожадните в “Слидерин” са само малка групичка, нищожна частица от учениците в този дом. Не всички слидеринци за цвете за мирисане, но и не всички са като Драко, Краб и Гойл.

В останалите домове няма много потомци на Смъртожадни.

– Ще се срещнете с хора от другите домове, които са свързани със Смъртожадните. Традицията повелява да има 4 дома. А и исках броя на домовете да отговаря на четирите елемента. “Грифиндор” е огънят, “Рейвънклоу” е въздухът, “Хафълпаф” е земята, а “Слидерин” – водата. Точно затова общата стая на “Слидерин” е под езерото. Отново опираме до идеята за хармонията и баланса. Четирите основни елемента могат да се превърнат в нещо единно едва когато се съберат. Но засега те остават разделени.

Стр. 7-8

Сега, след като Дъмбълдор е мъртъв, ще разберем ли какво бе заклинанието, което се опита да приложи на Волдемор в Министерството?

(след кратък маниашки смях) Възможно е, възможно е. Изобщо, ще научите повече за Дъмбълдор. Но сега трябва да съм мноооого внимателна какво говоря.

Знаехмe, че Дъмбълдор предпочита да вижда доброто у хората, обаче понякога доверчивостта му граничи с чисто безразсъдство!

– Съгласна съм, да.

Как може някой толкова...

– ...интелигентен...

да се окаже толкова сляп за някои неща?!

– В седма книга става дума и за това. Но ми се струва, че успях достатъчно ясно да покажа още в книги пета и шеста, че брилянтният ум не предпазва от емоционални грешки и смятам, че Дъмбълдор е най-добрият пример за това. Склонна съм да мисля, че невероятната интелигентност на Албус му е създала проблем, тъй като го е изолирала от околните. Къде е неговият равен, неговият доверен човек, достойният му партньор? Просто няма такъв. Винаги той е този, който се раздава, който споделя опита, знанията, прозренията си. Моля читателите си да приемат, че Макгонъгол е изключително стойностна като негов заместник, но тя определено не му е равна.

Значи Дъмбълдор е самотен...

– Да, така го виждам, а и не малко хора са ми споделяли, че го намират дори за някак далечен. Сестра ми много се ядоса, когато оставих Хагрид да се цупи в колибата си, след като Рита Скийтър бе публикувала, че той е мелез: “Защо Дъмбълдор не слезе от кулата си по-рано? Защо не реагира навреме?” Отговорих й, че е оставил Хагрид да поври в собствен сос, за да види дали той няма да успее да се справи сам, което би било по-добре за него. А тя кресна: “Ох, той е прекалено откъснат от хората си, прекалено студен, също като теб!” Не е съвсем така – аз не бих го оставила да кисне цяла седмица, може би само един следобед...

Стр. 9

Това почти се изясни в книга шеста, но да попитаме: Мислоемът съхранява спомени, които са “замразената реалност” или по-скоро личните възгледи на човека върху случилото се?

– Чистата реалност! Струва ми се, че изясних това, когато Слъгхорн опита да пробута на Дъмбълдор онзи нещастен, закърпен с бели конци “спомен”. Мислоемът представя миналото, каквото е било, стига да е имало свидетел!

Значи и неща, които не си забелязал съзнателно, но са се случили в твое присъствие?

– Да, в това е истинската магия на Мислоемът, това е нещото, което му вдъхва живот.

Ценно притежание!

– Така е. Инак какво би го отличавало от обикновен дневник? Мислоемът пресъздава даден момент, за да можеш сам да се гмурнеш в спомена си и да го изживееш отново, забелязвайки неща, които тогава си пропуснал. Всичко, което някога си видял и чул, е вътре.

Кога и как е създаден воалът?

– Воалът е там откакто е създадено Министерството на магията, а Министерството не е чак на годините на “Хогуортс”, но все пак съществува от доста време. Не е важно да се знае колко точно, но със сигурност са минали векове.

Като уред за екзекуции ли е създаден или с научна цел?

– Воалът е създаден с научна цел. Отделът по мистериите се занимава само с научна дейност – върху съзнанието, вселената, смъртта…

Стр. 10

Да поговорим за любовните истории…

– Има една теория в жанра на детективските истории, от която се възползвах – в един роман няма място за любовна история ако тя не прикрива нечии по-дълбоки мотиви. Истина е и е много полезен трик. Използвах го за Пърси и Тонкс. Но трябва да подчертая, че книгите ми следват съдбите на героите, а влюбването е част от техния живот.

Май искрите между Хари и Джини и Рон и Хърмаяни не могат да станат по-очебийни, отколкото ти ги направи и в петте книги…

– И на мен така ми се струва!

Ура! Тя го каза! Край на идиотщините за чувства между Хари и Хърмаяни!

– Е, не бих се изразила толкова директно, но смятам, че съм пуснала достатъчно солидни намеци, че интригата е между Рон и Хърмаяни…

Солидни като воденични камъни! И то още от края на “Затворникът от Азкабан”, така че към момента, в който Крум се появява в “Огненият бокал”…

– Много се забавлявах с Рон в “Полукръвният принц” и цялата му история с Лавендър Браун. Беше толкова весело, защото до този момент Рон е доста емоционално незрял и някак трябваше да порасне, за да стане достоен за Хърмаяни. Това не означава на всяка цена някакъв физически опит, а своеобразно помъдряване. Той се оставя да бъде въвлечен в напълно безсмислена физическа връзка, макар никога да не е хранил особени чувства към Лавендър, но накрая осъзнава, че не това е, което иска и така порасва емоционално.

В интернет форумите е пълно с хора, които искрено ненавиждат Рон, задето Хърмаяни си пада по него…

– О, да, това наистина ме притеснява. Отдавна не бях пускала търсачка “Хари Потър” и когато скоро го направих, се разтреперих. Пет часа, че и повече, седях и четох какви ли не безумства и не можех да повярвам как хората могат да се вживеят чак толкова… Интересно ми е как реагирахте на обрата между Лупин и Тонкс?

Бяхме малко шокирани…

– А колко бях шокирана аз, когато ровейки из френски уебстраници преди известно време (ох, излиза, че го правя непрекъснато, а се кълна, че не е така) открих дискусия за кого ще се омъжи Тонкс! Някой го беше отгатнал: “Тонкс и Лупин ще се вземат и ще си народят цяло котило разноцветни върколачета.”

Наистина ли още от началото смяташе да направиш Хари и Джини двойка?

– Винаги съм знаела, че ще се случи, че ще се съберат и ще се разделят. Планът беше читателят, също като Хари, постепенно да разбере, че Джини е идеалното момиче за Хари. Тя е силна без да е груба и е много смела. А нашият герой се нуждае от човек, който може да устои при необходимост. Защото Хари често е плашещо гадже. Той е белязан. Джини е забавна, топла и състрадателна. Тези качества търси и Хари в идеалната жена. Джини също претърпява развитие. В началото тя е ужасена от Хари, възприема го като рок-идол – известното момче, за което говорят всички. Тя също трябва да извърви своя път. Затова не исках тя да е първото момиче, което Хари ще целуне. Отношенията му с други момичета показват неговото израстване като личност. Помните ли сцената във “Феникса”, когато Чо идва при Хари, Невил и Луна. Тогава Хари мисли: “Бих искал да ме види в по-добра компания.” В “Принца” има аналогична сцена, но този път за Хари Луна и Невил са най-готините хора. Затова мисля, че в “Принца” Хари и Джини са напълно равнопоставени. Всеки е ценен за другия, и двамата са извършили голямо емоционално пътуване, преодолели са някои самозаблуди. Наслаждавах се, докато пишех за тях.

Джини няма ли да изиграе по-голяма роля в бъдеще? Все пак е седмото дете в семейството?

– Джини е първото момиче в рода от няколко поколения. Нали знаете поверието, че седмата дъщеря на седмата дъщеря или седмия син на седмия син са с особени сили. Затова Джини е толкова надарена вещица – можахте да се убедите в таланта й, ще се убедите и занапред.

Джеймс единственият ли е, който е имал романтично влечение към Лили?

– Не. Също като Джини и тя е била много популярна.

Снейп?

– Непрекъснато ме бомбардират с тази теория.

Лупин?

– Един от двамата.

Може ли да ни насочиш, без да ни заблуждаваш?

– Никога не съм лъгала! Поставете се поставете на мое място. Задават ми хиляди въпроси и е напълно възможно неволно да съм дала подвеждаща информация, да съм сбъркала или след това да съм решила да променя детайлите. Затова съм толкова предпазлива, когато трябва да отговарям на подробни въпроси. Имам доста работа, докато изясня всичко. Ще отговоря на въпроса ви така: Лупин е изпитвал нежност към Лили. Но не си мислете, че се е състезавал с Джеймс.

С кого обсъждаш Хари Потър?

– Докато работя ли? Май с никого. Това е необходимо условие за работа, а и имам репутацията на потайна. В Англия не можеш да прочетеш статия за мен, без да срещнеш тази дума. А аз не съм потайна, просто съм... мълчалива. И не го правя, за да си пазя собствеността – мразя, когато наричат творчеството ми “собственост”! – просто смятам, че ако говориш непрекъснато за това, което смяташ да напишеш, само пилееш енергията, която ти трябва, за да го направиш. Всички сме виждали в баровете типове, които се скъсват да говорят за романа, който пишат. Но ако пишеха наистина, щяха да са си у дома пред компютъра. Е, понякога споделям с Нийл (съпругът на Джоана, бел.ред.), че съм имала ден и съм написала шега, която ме е разсмяла. Нищо повече. Едва когато предам ръкописа на Ема, моята британска редакторка, и на Артър, американският ми редактор, мога да си позволя дискусия с тях – освобождаващо чувство след 18 месеца пълно мълчание! Ема и Артър работят заедно и заедно предлагат корекции. Те са първите, чиито реакции виждам – и винаги са много положителни. После се изпокарваме.

Ако можеше да пренапишеш някоя част от поредицата, коя би избрала и защо?

– Бих поокастрила епизоди от всяка книга. “Орденът на феникса” излезе дългичка и би могла да се съкрати, но я ми посочете точните места, които да отрежа! Трудно бе, защото местих Хари много – това беше най-дългия отрязък, който той прекара извън “Хогуротс” и това отне време: да го придвижа от едно място до друго, да го върна обратно. Това наду обема на книгата.

Когато пишеш сега, кого си представяш – актьорите от филмите или физиономиите, които си си измислила?

– Винаги и само героите, които съм измислила аз – моя Рон, моя Хари, моята Хърмаяни. Пиша доста преди началото на филмите, които опитват да покажат образите в главата ми. Извадих късмет. Живях с героите си толкова дълго, че нищо не може да ми повлияе. Е, когато писах за връзката между Рон и Лавендър понякога си мислех за Рупърт (Гринт). По едно време не можах да се стърпя да не се засмея.

Защо?

– Рупърт не е виновен, той е идеално подготвен и ще се справи с тази задача. Аз обаче си представях как идва на кастинга за ролята на Лавендър. Когато познаваш актьорите лично, не можеш да не се усмихваш на такива работи. Казвала съм го и друг път – много трудно ще откриете трима, които да подхождат повече на ролите, отколкото Даниел, Рупърт и Ема. Невероятни са.

Стр. 28

Събитията, които разтърсват света през последните 4 години, насилието, тероризмът… Те бяха ли фактори, докато писа шеста книга?

– Никога съзнателно не съм черпила идеи от случващото се в реалността. Но това, което Волдемор върши, в много отношения е тероризъм и това ми бе ясно още преди трагедията от 11 септември. На премиерата на книгата смятах да прочета откъс от първа глава, но ми се стори безкрайно неуместно да чета как мъгълски премиер научава за масово убийство на негови съграждани на фона на събитията от 7 юли (атентатите в лондонското метро, бел. ред.). Особено като се има предвид, че цялата глава по-скоро хумористична. Разбира се, че има паралели – епизодът, който замести при четенето откъса от първа глава, се развива в магазинчето на Фред и Джордж, които имат предчувствие, че скоро всички ще се нуждаят от нещо, което да ги накара да се усмихнат… Особено остро усетих близостта между моя текст и тъжната действителност с ареста на Стан Шънпайк. Това резонира болезнено със случващото се в света – невинни хора са задържани и тормозени, защото надвисналата заплаха е голяма, а за жестокостите трябва да бъдат намерени виновници. Такава е човешката природа…

Споменавала си преди, че нещо в книга шеста те е изпълнило с демонично злорадство…

– Майчице, какво пък ще е било това? Май просто съм употребила твърде силна фигура на речта. Мисля, че беше по повод коментара на Луна към куидич-мача. Това беше последната игра на куидич и аз съзнавах това, докато я писах. Куидичът беше голяма мъка, защото хората вече очакваха Хари да участва в мачове, а колко пъти можеш да напишеш интересна история за нещо, което се играе по едни и същи правила? Колко пъти може да се случи нещо ново? И тогава ме осени внезапно вдъхновение – Луна Лъвгуд ще коментира мача, чудесно! Тя направи коментар, подобен на този, който бих дръпнала аз, защото съм си… както и да е.

Бабите и дядовците на Хари били ли са убити?

– Не. Подобни въпроси ни отвеждат на по-досадна територия. За мен като писател, с оглед на интригата, беше важно Хари да остане сам. Затова разкарах всички роднини без леля Петуния. Лили и Джеймс Потър наистина имат значение за фабулата, но техните родители? Не. Но ще ви кажа, че родителите на Лили и Петуния са починали от нормална смърт. Родителите на Джеймс са били доста възрастни, създали са го късно, затова той е единственото им дете. Обичам да си мисля как са го глезели, как са го гледали като писано яйце. Били са стари дори по стандартите на магьосническия свят и са починали от магьосническа слабост. Нищо зловещо или сериозно. Не ми трябваха и затова ги убих.

Това по някакъв начин “отстрелва” теориите за Хари - Наследника на Грифиндор. Още един гризва дръвцето, а?

– Да. Знам, че “Полукръвният принц” няма да очарова всеки – все той слага край на споровете кой от положителните герои ще умре. Но ако не бях извършила и това убийство, нямаше да съм си свършила работата като хората. Мнозина ще се разочароват, но така е планирано. Никога не съм казвала, че няма да се случи. Но ако помислите върху същността на литературата, ще разберете, че главният герой винаги трябва да извърви края на пътя сам. Всички знаем, че става така, само не е ясно кой и кога ще напусне повествованието.

Мъдрият стар магьосник с бялата брада винаги умира.

– В общи линии това се опитвам да кажа.

Интересно, защото започнахме да предчувстваме, че Дъмбълдор ще умре, в момента, в който започна да пуска големите порции мъдрост. И когато Хари каза: “Аз го осъзнавам, родителите ми са го осъзнавали, става въпрос за този избор”, вече си мислим – или Дъмбълдор ще умре, или книгата ще свърши ей сега. Това е един от най-силните моменти в цялата поредица, не мислите ли?

– Напълно. Има връзка между момента в “Стаята на тайните”, когато Дъмбълдор казва: “Нашите решения ни правят такива, каквито сме, не нашите способности”, с момента, в който Дъмбълдор седи в кабинета си и казва на Хари: “Пророчеството е знаменателно само защото ти и Волдемор сте решили да го направите такова.” Ако и двамата решат да се откажат от битката, и двамата ще оцелеят! Това е подтекстът. Подобно нещо няма да се случи, защото докато Волдемор е в играта, Хари няма да се откаже. Ще трябва да се изправят един срещу друг.

Какво ли щеше да стане, ако Волдемор не беше чул предсказанието.

– Там е работата. Това е идея от “Макбет”. Обожавам “Макбет”, тя е любимата ми пиеса на Шекспир. Ако Макбет не беше видял трите вещици, щеше ли да убие Дънкан? Писано ли му е било да го стори или той е решил така? Вярвам, че това е негово решение.

Стр. 29

Сигурно те питат постоянно за това, но дължината на книга седма променила ли се е в плановете ти?

– Ще бъде по-кратка от “Орденът на феникса”, който вече е станал еталон за книга, която е на ръба да бъде прекалено дебела, спокойно.

Р.А.Б. – можем ли да се досетим кой е той от това, което сме чели до момента?

(хитро) Имате ли теория?

Мислим си за Регулус Блек.

– Серио-о-озно?…

Опала…

– Това е една разумна дедукция.

Може би, като брат на Сириус, той е притежавал друго огледало…

– (строго) Няма да изтръгнете от мен какъвто и да е коментар относно това огледало!

Ако правилно помним, Регулус бе убит от Волдемор.

– Но Сириус твърди, че надали е така, защото Регулус не е бил достатъчно важен.

Но това може и да не е вярно, след като Р. А. Б. пише лична бележка до Волдемор.

– Това не означава непременно, че Волдемор собственоръчно го е убил. Сириус подозира, че брат му е заорал малко по-дълбоко от необходимото. Също като Драко, Регулус е привлечен от тъмната сила, но това, с което се сблъсква, е много повече, от това, което може да понесе.

В общи линии знаем какво ще трябва да направи Хари, но това ли е единственото, с което ще се занимава до края на историята?

– Разбира се, че не е. Но основното е да убие Волдемор. Не че това няма да е мъчително и лъкатушно пътешествие, но той трябва да го извърви. Сега Хари знае – или поне той си мисли така – пред какво ще се изправи. Дъмбълдор казва: “Има останали четири хоркрукса, ти трябва да ги унищожиш и след това да се изправиш пред Волдемор.”

Дълъг списък със задачи.

– Огромен списък. Но Дъмбълдор даде някои ценни съвети, а и Хари придоби много знания – повече, отколкото самият той осъзнава.

Звучи невъзможно. Ако Хари беше в пещерата сам, нямаше да се справи.

– Вече мога да се закълна, че в най-скоро време един от хоркруксите ще бъде правилно идентифициран от някой от внимателните читатели на книгите.

Има твърдения за дневника на Том Риддъл и че може би Джини…

– Хари унищожи тази част от душата на Волдемор – видяхте как прие форма, как беше унищожена и как изчезна. Джини вече не е свързана с Волдемор.

Последната дума в книга седма още ли е “белег”?

– За момента. Чудя се дали ще остане така. Има някой малки неща, които се нуждаят от промяна, но винаги съм знаела, че корекции ще се налагат.

Как се чувстваш сега, когато ти остава само последната книга?

– Уплашена съм. Става дума за 15-годишен труд! Можете ли да си представите? Една от най-дългите афери в съзнателния ми живот! Вече съм я започнала, но до края на 2005 не мисля, че ще свърша истинска работа. Макензи е все още мъничко бебе и има нужда от грижи. Искам да й дам същото, което дадох на Дейвид – поне една година, посветена изцяло на нея. Според плана ми следващата година ще е годината на седмата книга.

Ако пак трябва да напишеш и още нещо на тема Хари Потър, какво би било то?

– Най-вероятно енциклопедия, в която ще се забавлявам с второстепенните герои и ще им измислям подробни биографии...

Когато излезе и седмата книга, ще поддържаш ли уебсайта си активен, за да отговаряш на въпроси?

– В никакъв случай няма да го дезактивирам, когато удари полунощ в деня на премиерата! Романът приципно не е най-удачния жанр, в който, да речем, да изложиш каталог на любимите цветове на всички герои... Но хората се интересуват от такива детайли и съм убедена, че никога няма да отговоря на всички въпроси на един вманиачен фен... Сайтът определено остава. Знам си, че всичкие продължат да се чудят какво е станало после с героите, които дори не са централни... Почитателка съм на Джейн Остин и обичам да си представям как се развиват животите на нейните персонажи след края на романа. Изкушението да продължиш съществува, но съм сигурна, че моите книги ще бъдат точно седем. Непрекъснато ме умоляват с кучешки поглед: “Хайде, само още една!”, но мисля, че седмата ще е последна.

Седем книги си е длъжка поредица...

Така е, не можете да кажете че тънко съм се измъкнала, нали?

Стр. 30

Как се чувстваш, когато видиш, че хората яростно оплюват герой, който ти обичаш или защитават герой, който не ти е на сърце?

– Това ме забавлява, честно. Получавам наистина лирични писма относно красивата душевност на Драко Малфой, но има и случаи, в които не ми е забавно. Много фенове не правят ясна разлика между Том Фелтън (който играе Драко в кинопордукциите за Хари Потър, бел. ред.) и самият литературен герой, който може и да изглежда красивичък, но не е добър човек и толкоз! Това е романтична и много нездравословна заблуда, която до смъртния одър не напуска много жени – че можеш да промениш някого, независимо колко е затънал. Тревожа се, когато млади момичета се кълнат в писмата си във вечна отдаденост на Драко. На няколко пъти ми се случи да отвърна доста остро, в стил “Защо не си преразгледаш приоритетите?”

И все пак, Драко бе силно интригуващ в последната книга…

– Радвам се, че мислите така. Драко се разви много в “Полукръвния принц”. Имах дискусия за него с моята редакторка Ема. Тя каза “Та значи Драко умее Оклумантика, за разлика от Хари”. На нея й се искаше и Хари да е добър в това, но е невъзможно, защото неговите емоции винаги са били твърде близо до повърхността, той напълно ги осъзнава и не желае да ги потиска, би предпочел да бъде откровен за тях. Спомени като неговите не могат да се изтласкат. Докато Драко чудесно умее да раздробява живота си, чувствата си на малки частици, което му е позволило да задуши у себе си състраданието, милостта и да може ефективно да наранява другите. Накрая по този начин се превръща и в Смъртожаден. Потиснал е всички добри качества у себе си, но тепърва му предстои изпитание. Намесил се е в играта на големите и, след като се е перчил, че може да бъде натоварен с важна мисия, сега идва ред да я осъществи и това е абсолютно ужасяващо. Смятам, че това е доста точна илюстрация за това как много хора се оказват тръгнали по лош път. Винаги съм знаела, че Драко го чака именно това, бидейки такъв гадняр в училище… Но Хари е прав да смята, че Драко не иска да убие Дъмбълдор, поради което и започва да снижава магическата си пръчица, но тогава нещата просто излизат от негов контрол…

Защо Дъмбълдор позволява на Пийвз да се мотае в училището?

– Не може да го разкара.

Как да не може, той е Дъмбълдор!

– Не, не, не, не, не! Пийвз е като плесента в банята – можеш да се опиташ да го махнеш, но горе-долу си обречен. Ако ти се е паднал Пийвз, просто трябва да се примириш.

Ама Пийвз е подчинен на Дъмбълдор…

– Така се твърди. Но аз виждам Пийвз по-скоро като хроничен проблем с канализацията в стара кооперация, а Дъмбълдор просто е малко по-умел със фитингите и кълчищта от останалите, та може да оправя работата що годе за няколко седмици, но после течовете почват отново… Всъщност, наистина ли искате Пийвз да се махне?

Ако бяхме на мястото на Хари… Но като читатели му се наслаждаваме, особено когато Фред и Джордж намериха начин да го подчинят на желанията си на края на книга пета.

– О, да, това беше забавно и изключително удовлетворяващо. Когато влязох в IM [instant messenger] веднага след излизането на книгата, поне пет човека бяха избрали “Разкажи й играта вместо нас, Пийвз!” за свой away message. Явно на всички бе допаднала тази реплика.

Така… Долорес Ъмбридж.

– У-у-у! Ъмбридж е доста гадна героиня.

Още ли се подвизава някъде из света на магията? Ще се появи ли пак преди финала?

(кима заплашително) Още си работи в Министерството. Прекалено голямо удоволствие ми доставя да я тормозя, за да не опитам поне още веднъж.

Ако Волдемор види богарт, какъв ще той?

– Най-големият страх на Волдемор е смъртта, недостойната смърт. Всъщност, той смята смъртта за недостойна по природа, срамна човешка слабост, както знаете. Но как би могъл един богарт да покаже това?

Труп?

– Да, това бе и моят извод, Волдемор би видял собственото си безжизнено тяло.

А какво би видял, ако погледне в огледалото Еиналеж?

– Себе си, всемогъщ и безсмъртен. Това е, което той жадува.

А какво би видял Хари, ако погледнеше в огледалото в края на книга шеста?

– Ами, би трябвало да види Волдемор унищожен, тъй като вече знае, че докато това не стане, за него няма да има покой.

Какво кара хората да наричат Волдемор Знаеш-Кой и Онзи, Който Не-Бива-Да-Се-Назовава?

– Да наложиш табу над нечие име е честа практика в някои цивилизации. При много африкански племена например името на човека никога не се употребява. Името ти е свещена част от теб и е по-добре да използваш псевдоними, тъй то може да бъде употребено магически срещу теб. То е част от душата ти. Далеч не толкова романтично е например, че през 50-те в Лондон се подвизавали братя гангстери, наречени близнаците Крей. Били толкова брутални, че хората просто се страхували да произнесат името Крей, за да не с навлекат кървави неприятности. Така че случаят с Волдемор е комбинация от тези неща и показва колко дълбоко се е вкоренил в магьосниците ужасът от него. По времето, когато той се връща в “Хогуортс”, за да поиска от Дъмбълдор да го назначи на работа, Албус е един от малкото, които все не са се поддали на суеверието.

Добре, да пристъпим към тежката артилерия – Снейп злодей ли е наистина или е двоен-троен-четворен-контра-ултра-агент?

(подсмихва се) Е, вие сте чели книгата, как мислите?

Ами, има разни теоретици на конспирацията, които все още твърдят...

– ...Таят някаква отчаяна надежда ... (кикот). ОК, очевидно враждата между Хари и Снейп вече е толкова лична, колкото е и между Хари и Волдемор, ако не и повече. Но не мога да кажа нищо друго, защото това ще разкрие част от развръзката и е от голямо значение за това как ще протекат събитията, когато двамата се срещнат отново. Неизвестността поражда хиляди теории и аз, макар да съзнавам, че е мръснишко от моя страна, им се наслаждавам безкрайно!

Снейп бил ли е обичан от някого?

– Да. И това го прави много по-виновен от самия Волдемор, който никога не е бил обичан.

А какво ще кажеш за Гриндевалд (тъмен магьосник от времето на младостта на Волдемор, сразен от Дъмбълдор, бел. ред.) – той от значение ли е?

– Уф…

Добре де, не отговаряй, само ни кажи още нещо за него.

– Вече ме питаха дали е съвпадение, че Гриндевалд умира през 1945 и аз отговорих отрицателно. Обичам алюзиите със случващото се в мъгълския свят. Докато мъгълите водят своята светова война, магьосниците също воюват.

Тоест магическите и обикновените войни се подхранват едни други?

– Да. Така мисля.

Колко магьосници съществуват?

– В света? О, Боже, математиката не ми силата!

Добре де, в “Хогуортс”.

– Да видим. Още преди да завърша “Хари Потър и философският камък” седнах и наизмислих 40 хлапета, които да влязат заедно с Хари в училището. Много се радвам, че го сторих, защото сега разполагам с 40 доста оформени герои и никога не ми се налага да спирам и да си измислям някой нов. Знам кой на колко години е, в кой дом учи и каква е личността му. Няколко пъти са ме питали колко хора се побират в “Хогуортс” и тъй като сметките не са по моята част, едната страна от мозъка ми каза 40, а другата “Е, все трябва да са общо към 600”. И тогава хората се захванаха да го изчисляват и ми зададоха уместния въпрос къде спят толкова много ученици. Та това продължава да ми е нещо като дилема. Но при всички положения съотношението мъгъли-магьосници е впечатляващо – да речем 3000 срещу цялото население на Британия е просто нищожно, нали? Все пак, магическата дарба е рядкост, дори и някой и друг родител да се опънал и да не е дал детето си в “Хогуортс”. Пък и помислете за останалите магически създания, които изглеждат що годе хуманоидно – троли, людоеди и прочее. Те също трябва да влязат в сметката, заедно с нещастници като Филч и Фиг, които не принадлежат на този свят, но не принадлежат и никъде другаде. А всички тези същества трябва да живеят компактно, напълно прикрити и изолирани от света на мъгълите… Всъщност, не ме цитирайте с тези числа, обърках се съвсем.

Защо вещиците и магьосниците не могат се магипортират, когато са в смъртна опасност?

– Разбира се, че могат да се магипортират и го правят. Но я го кажте на някой, който със затаен дъх чете напрегната екшън сцена! В повечето случаи битките са на места, където магипортирането не е възможно – като “Хогуортс”. Но може да има и други причини. Например да искате да отстоявате позициите си, да останете и да се биете.

Какъв е смисълът на сцената, в която майката на Невил му подари опаковка от бонбон?

– Това е един от малкото моменти в книгите, вдъхновени от истинско събитие. Майката на един мой познат е болна от Алцхаймер и е в пансион. Вече не разпознава собствения си син. Но той я посещава 2 пъти седмично и й носи сладки. Това е единственият начин да осъществи контакт с нея – тя го помни като човека с бонбоните. Толкова се трогнах, че реших да вмъкна историята в “Орденът на феникса”. Невил дава на майка си това, което тя иска. Госпожа Лонгботъм му връща жеста чрез опаковките. За Невил те са безценни. Теориите, според които госпожа Лонгботъм всъщност предава тайна информация, са безпочвени.

Каква форма придобива патронусът на Рон?

– Никога ли не съм казвала? Шокиращо! Патронусът на Рон е малко куче, като джак-ръсел териер. Изборът ми е наистина сантиментален, защото имаме такова куче. Напълно лудо.

Хари и Рон ще прочетат ли някога “История на Хогуортс”?

– Никога! (Смее се.) Стига ни и това, че Хърмаяни я е прочела.




Филм 7 част 2...
  • беше невероятен!
  • хубав, но не най-добър.
  • без впечатления
  • по-лош от предишните!

Препоръчай сайта
на свой приятел

e-mail на приятел

твоят e-mail

твоето име


Сайтът се подпомага от Fcolor.bg

61 мъгъли онлайн


eXTReMe Tracker

Хари Потър, герои, емблеми, всички имена, фрази и снимки са запазена марка на J.K. Rowling или Warner Bros.